за обществото, за студентите, за хуманитаристиката, за човека

Избрах Херодот

Публикуване на коментар

Със студентите по класическа филология имаме час за Херодот. Те са чели, учили – достатъчно. Към края на часа се обръщам към една студентка и я питам:
– А Вие как решихте да кандидатствате в нашата специалност?
– Ами… – казва тя. – Аз всъщност мислех да стана художничка. Взимах уроци по рисуване.
– Да… Това е много хубаво. И какво?
– Но моите родители ми казаха, че като художник няма да намеря лесно реализация, и че трябва да се заема с нещо по-практично…

*

из „коментарите“:

1. Там е работата, че преди да изберем, ние вече сме се отказали от почти всичко…

2. География на туризма също е практично. Ако ще ставаш турист…

3. Всъщност дори класическият филолог може да си намери работа. Но в идеалния случай той учи просто заради образованието – за историята, литературата, идеите… тоест за неща, с които човек се занимава по-скоро през свободното си време. Както е турист през свободното си време.

4. Изглежда справедливо най-зле платени да са онези дейности, от които самият човек извлича най-голяма полза (лично за себе си).

5. Нейното изказване е не просто смешно, но и забележително, защото насочва към мисли за чистото и приложното образование; за общото и специализираното. Защото рисуването все пак е повече умение, отколкото знание и то в рамките на едно отделно изкуство (както и свиренето на цигулка). Значи то е по-специализирано и по-лесно ще намери приложение (художникът и цигуларят умеят нещо точно определено и преди всичко него). Докато класическият филолог се занимава с цяла една цивилизация, и въз основа на нея – с човешкия свят изобщо. Тъй като той не може да разбира античността без да има идея и за други епохи. Затова неговото знание обикновено не е много приложно и специализирано, и въобще тази наука като цяло няма приложение в практиката. И все пак е наука, а не просто някакво название за произволен учебен план („културология“ да речем, или „европеистика“). Затова и човекът има голяма полза от това занимание. Чрез него той става интелектуално, а понякога и светогледно самодостатъчен и мъчно се включва в екипи – може и без тях. Тогава защо да му се плаща…

6. „Практичност“ – според значението, в което го използвах тук и което е най-често срещано, това е да устроиш всекидневието си (частния си живот) според някакъв стандарт. Какъв ще е той – зависи от времето и мястото, разбира се. Трябва да е приемлив, във всеки случай не по-лош от стандарта на родителите ти. И пак става въпрос за действащ възглед – кое е „удовлетворително“. Да притежаваш разни неща, да имаш достъп до някакви общности – поне отдалеч погледнато. В действителност достъпът ти може да е съвсем привиден. Примерно: „Аз живея в еди-кой си град (държава)“. От това сякаш следва, че имаш достъп до някаква общност, която „представлява“ това място пред останалия свят. Е, обикновено нямаш. Но това, че си физически там, вече е „стандарт“. Каква кола караш… Това е практичността.

7. Значи ти „прилагаш“ онова, което знаеш – каквото и да е – за да си устроиш всекидневието. Това ще рече: „уча еди-какво си, защото съм практичен“. От друга страна, стои въпросът с приложението на науката за промяна на действителността – не на живота на този или онзи индивид, а на цели общества. Физиката беше модна през ХХ в. главно заради приложението си (оръжие, енергетика). После, към края на века, беше изместена от „информатиката“. И понеже това са огромни научно-технологични масиви, те налагат специализация. Ако човек е силно специализиран (а за да се стигне до крайния продукт, повечето са така) неговото занимание няма как да му е много полезно – за личното му културно, пък и интелектуално развитие. Затова пък се плаща, или поне е престижно (работя за Microsoft/за „НАСА“). Ако обаче науката не съдейства за появата на толкова сложни и важни (глобално) продукти, тя не може да стигне и до чак такава специализация (съответно не е и толкова финансирана). Социалните науки са така – там е невъзможно да влязат толкова големи пари. Значи няма и такава специализация, но пък човекът получава достъп до по-общо знание. Това за него е добре, но няма да има много пари. А престижността зависи от институциите (университетите преди всичко). Но това, което се върши в хуманитарните факултети на богатите университети, и заради което те получават пари, е в областта на идеологията главно.

*

Едни студенти научават каквото е нужно за изпита, други – по-малко от това, а трети – никак; и няма какво да се направи, това не се променя. Но трябва да се пишат оценки.
Казвам на една студентка: „Дали бихте могла да разкажете накратко как протича действието в `Едип цар`“? А тя: „За `Едип цар` мога да говоря само от обща култура…“ „Защо не“ – казвам. „Говорете от обща култура.“ „За Едип знам“ – казва тя – „че той много е обичал майка си…“

…

Това дали и как Едип обича майка си, е тема за обсъждане. Би могло да се забележи, че в митологията той не е единственият, който се намира в трудни отношения с майка си. Има и други прочути примери – Орест, Телемах.
Орест я убива като прелюбодейка и предателка. И след това полудява; но с помощта на боговете оцелява.
А Телемах я пази. Напуска я за кратко, и то само за да потърси баща си, и наистина го намира; довежда го у дома, помага му в боя срещу натрапниците и възстановява семейството.

Отсъствието на бащата не е удобство, а голямо страдание за мъжа. Причината е, че майка му се намира в опасност. Затова момчетата, колкото и млади да са, в отсъствието на баща си се отнасят с майка си така, като че ли са мъже.
Но то е само за да не допуснат до нея друг. Ако баща им се върне, те са щастливи. Защото не мислят, че тя може да принадлежи на друг, освен на него.

за обществото, за хуманитаристиката, за човека, история, опити за античността

Древността

Публикуване на коментар

Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.

Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Как я виждаме?

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; публикуват се книги за нея, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността; и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия… но пък те са тирани.

Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.

Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, но и „класическа древност“. Така се казва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Образцова обаче за какво?

Най-напред, за литературата. Наистина, за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод; а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.

Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също – имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.

Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави император Константин, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.

Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и в някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.

При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя лесно се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.

Причината за това – античността да си мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика и после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята още поне 200 години след това.

Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и следователно изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.

Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“ са не само езици на античността, но също така и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и, също така господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и поради това беше естествено да въвеждат своите езици като основни за образованието.

Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че „Европа е общ дом за всички нас“.

Защо да се учи?

Защо е добре античността да бъде изучавана; или, иначе казано, каква е ползата от класическото образование?

Едно от основанията да се говори за такава полза, което аз много харесвам, е „безкористността“ на тези занимания. Наистина, няма никаква очевидна практическа полза от това да се учи старогръцки въз основа на древните автори; или пък латински.
Ако това все пак се предлага, то бива съпроводено от внушението, че знанието е полезно само за себе си, защото усъвършенства човешката душа: с придобиването му възникват интелектуални и дори нравствени добродетели.
Примерно: древните езици не са родни на никого. Следователно преподавателят ги владее не случайно (защото така са говорили у дома му) и не от какъв да е опит, а точно в резултат на съзнателно усилие. Това значи, че при заниманието с древните езици всички са равни и никой няма предимство заради това, че е роден на такова място или в такова семейство. Това внушава на занимаващите се, че знанието е нещо, което се придобива с усилие и лична дарба, а не е просто „наследствено“, нито привилегия на едно или друго общество.
Освен това: когато се работи с древни текстове и се превежда, тогава преводите – поне в началото, когато се пристъпва към езиците – са или верни, или погрешни. Няма неопределеност. И това „или-или“ възпитава у занимаващите се уважение към истината; защото става ясно, че нещата в науката, дори тя да е хуманитарна, не са въпрос на „лично мнение“, а са такива или други въз основа на истината: или истинни, или неистинни.
И те са такива не само за обучаемите, но и за преподавателя. Поради това обучаемите се съгласяват с преподавателя си не защото той е авторитет, а защото е способен да докаже истинността на твърденията си. Този вид обучение съдейства за отглеждането на независими умове, което значи – на свободолюбиви личности.

Но, разбира се, класическото образование – това не са само езици. Чрез него, както се каза, се добива съзнание за история – и то дълга, защото историята на нито една от днешните държави не достига до античността.
Това съзнание включва усещането за преходност на земната власт и прави хората вътрешно независими от нея; те знаят, че тя ще е временна. В тази връзка Оруел отбелязва в известната си книга, че всеки, който желае пълна власт, ще трябва да проведе битка за миналото – тоест, да си присвои историческото знание, да го монополизира. (А също и за езика – да го промени, стандартизира и „усмири“).

За нас в България

Такава е ползата от класическото знание за всички хора, които са наследници на християнска Европа. А каква е тя у нас? Какво още има, извън това?

Случвало ми се е да казвам, че България е антикласическа страна; но не винаги става ясно какво твърдя и хората често взимат това просто като шега. Но го казвам сериозно и имам предвид следното.

Римската империя се разделя на Западна и Източна при наследниците на император Теодосий I – това са Хонорий и Аркадий. Тя продължава да бъде църковно единна още няколко века, като единството е разтърсвано от несъгласия по догматически въпроси (заради които се свикват вселенските събори), а също и административни. Един голям административен въпрос е християнизирането на България.
Както е известно, българските царе избират общение с Константинопол. Във връзка с това избухва силно несъгласие между римския и константинополския престол. По-нататък напрежението само се усилва, за да се стигне до средата на XI в., когато всяко общение между двете църкви се прекратява. Така Западът остава просто римски (и латиноезичен); а Изтокът, ако ситуацията беше подобна, би бил цариградски и гръкоезичен. Но той не е.

Първата причина за това е многовековната равна тежест на старите патриаршии – наред с цариградската това са иерусалимската, александрийската и антиохийската.
Но освен този еклесиастичен (на църквите) плурализъм се появява и езиковият – възниква богослужебният славянски език, който днес е най-разпространеният от езиците на православието.
Заслугата за това е на България. Тя именно – чрез езика и борбата за независимост на църквата си – създава условия за онова, което наричаме съборност на православието; а то от своя страна става основа на църковната и духовна свобода, каквато имат православните народи. Може да се каже, че тази съборност е причина и за самото съществуване на тези народи.

Но за да се узнае това, е нужно да се говори за историята на класическите езици и словесност: така че да се разбере колко огромно е било влиянието на гръцкия език на Изток и как той е имал всички шансове да бъде това, което е станал латинският на Запад – но не е станал.

Това е факт с огромна историческа важност, защото се отнася, както казахме, до основите на духовната ни свобода и усещането ни за единство и равенство на хората.

на Вит 2016 ян 2
за обществото, за студентите, за хуманитаристиката, за човека, опити за античността

Семейни отношения

Публикуване на коментар

Никое семейство или приятелство не може да бъде разрушено с натиск отвън, дори с помощта на постоянни и изобретателни интриги. То се разпада само по вътрешни причини.

Но какво е нужно, за да се поддържа то? Защото връзката на любов и приятелство между хората не е нещо естествено (природно) и не може да издържи дълго, ако не се полагат усилия за обновяването й. А има неща, които пречат на обновяването.

Първо, това е незнанието или несъгласието относно важното в живота. Ако и двамата са невежи (първо в сърцето си, но също и в ума), тогава усилията най-напред се полагат инстинктивно, но лесно изтляват, тъй като няма от какво да се захранват.
При несъгласието пък, заради невежеството на единия от тях, те остават безрезултатни и пак стига до отчуждаване.

Друго, особено силно препятствие, е завистта, която унищожава всяко благоразположение и всеки опит за възстановяване на близостта и съгласието. Но какво значи завист в отношенията между мъж и жена, и възможна ли е тя изобщо?
Възможна е, но не се забелязва лесно. Тя се маскира под нежеланието да „простиш“. Тъй като прошката – това е облекчаване на съвестта, сваляне на „бремето“ й. А защо на другия да му е леко?

Тъй като човекът с чиста съвест живее щастливо, а завистта е недоволство от щастието на другия.

за литературата, за човека, опити за античността

За троянската Елена

Публикуване на коментар

Историята за троянската Елена има още две версии – освен Омировата.

Едната е антична и гласи, че Елена не е стигнала до Троя и изобщо не е изневерявала на мъжа си, а само е била отвлечена; но по пътя натам Парис незнайно защо я оставил в Египет. След края на войната Менелай минал през Египет, открил жена си там и си я взел.

Другата версия е средновековна и според нея Елена наистина е била в Троя и е станала жена на Парис; но след превземането на града двамата били екзекутирани по заповед на Менелай.

Тези колебания около легендата идват от трудността да се разбере как е възможно една жена (и то не каква да е, а благородна, уважавана и високопоставена) своеволно да напусне мъжа си и да заживее с друг – защото така й харесва.
След това мъжът й с цената на огромни усилия и жертви да убие похитителя й и да унищожи цялата му държава, а тя, от своя страна, да се прибере при него и пак да си заживеят така, сякаш нищо не е било.

Въпросът е: има ли жената вина?

Ако има, тя подлежи на наказание. Ето защо средновековният разказвач не допуска възстановяване на брака, а вместо това взима най-радикалното решение: на Елена й отрязват главата.

Възможно е на древните гърци такова наказание да се е струвало твърде тежко. Но и според някои от тях Елена не е могла, след всичко станало, просто да се върне при Менелай.
Затова те оставят Елена в Египет, като при това измислят, че боговете създали нейно подобие, което съпътствало Парис до Троя, било дори негова съпруга, но после, около разрушаването на града, някакси изчезнало.

Решението на Омир, макар и странно за двете страни, изглежда добро, ако се отстрани онази предпоставка, която ги притеснява – вината на Елена.

Всъщност тя, при всичките си достойнства, е само жена – тоест, не може да носи отговорност за делата си. Тя трябва да бъде пазена добре; а ако не, възможно е да бъде загубена.

Значи вината е най-напред на мъжа й. Колкото до Парис, той просто се е възползвал от неговата небрежност и я е откраднал. Затова той и съучастниците му е трябвало да бъдат наказани, и те са били наказани.

А откраднатата жена е била взета обратно, както следва да се направи с всяка незаконно отнета собственост.

за обществото, за събитията днес, за човека, история

„Като братя…“

Публикуване на коментар

Утвърдилите се в своята антибългарска и антируска политика медии (телевизии, вестници, сайтове) са просто във възторг от срещата на патриарх Кирил с папа Франциск I. Заглавията са радостни: „Път към единството“, „Като братя“, „Епохално събитие“, „Най-сетне“ и пр.
Неспирно се припомня, че това се случва за пръв път от 1054 г. насам. Няма кой да се сети, че преди това то никак не е могло да се случи, този път по обективна причина – не е имало руска патриаршия. Но кое по-напред: „Би-би-си“ ли да преразказваш, или да се ровиш в историята на православието? Ясно кой има предимство – шефът…

Ако някой започне да коментира, че „така е в нашите медии“, ще трябва да му се каже, че тези медии никога не са били „наши“. Те са или „ваши“, или „техни“ – както искате, така ги наречете, само не „наши“.

И така, за срещата. Тя се е състояла, най-вероятно, по инициатива на руската страна и трябва е била подготвяна от есента на миналата година – откакто Русия се намеси във войната в Сирия. Съдействието на папата е необходимо, за да се обърне внимание на унищожението на сирийските християни (буквално или чрез изселване); и че някой трябва да защити и тях. Ако не бива да е Асад – тогава друг…
Някои от тези християни са православни, а други – не: има и римокатолици, и други.

Разбира се, това е част от дипломатическата дейност около войната и от разяснението „за какво се води тя“; разяснение, което не може да едно и също навсякъде, гледните точки са различни и си противоречат.

Несъмнено, патриархът има да обсъжда с папата и други въпроси. Най-напред, какво ще се прави в Украйна, където Рим е представен отдавна – чрез една или повече униатски църкви. Нужно е съгласие, че православните не могат да бъдат покатоличвани насила, нито да се води прокатолическа пропаганда сред тях, нито да се съдейства за разколи в православната общност. Това са неща, на които отдавна се настоява и които вече са написани почти изрично в съвместната декларация (чл. 25).

Но ако става дума само за това (а то не е трудно да се предположи), за какво е цялата тази радост? Сигурно защото се очаква, че срещу подкрепата за едно РПЦ ще направи отстъпка в друго; и така патриарх Кирил, действайки аналогично на господата Горбачов и Елцин, и при това в сътрудничество с цариградския патриарх, ще насочи православието към едно „единение“ със западната църква, наподобяващо единението на държавите от някогашната съветска общност с отдавна очакващите ги техни западни приятели. И у нас мнозина трябва си спомнят, че една от често споменаваните фрази покрай въвеждането на България в НАТО и ЕС беше: „Добре дошли у дома…“

Но ако се съди по досегашните изявления и действия на патриарх Кирил, този оптимизъм изглежда неоправдано голям.
Първо: трябва да се знае, когато един православен и един римокатолически йерарх заговорят за единство, те си представят това единство по съвсем различен начин. А именно – според примера на църквите, които те самите оглавяват.
Папата кани патриарха в църква, където той ще му бъде подчинен; а патриархът кани папата в църква, където той ще му бъде равен също така, както са му равни и останалите четиринадесет. Това е разликата.

Така впрочем и гражданите на държавите от социалистическите страни си представяха ЕС – като общност на равни. Така си го представях и аз. Сега знам, че съм се заблуждавал. Същевременно моите връстници и колеги от западните страни не могат да разберат къде е проблемът. Какво значи това? Че православието учи хората на едно, а римокатолицизмът – на друго.

И освен това. Руският патриарх трябва да се справя с един стар и наболял проблем в самата съборна църква – амбициозността на своя цариградски колега.
Защото не е приемливо само един от православните предстоятели да контактува с папата и да си обсъжда с него на „четири очи“ въпросите на разделеното християнство; и след това да свежда резултатите от това обсъждане на „останалите“. Ако се погледне строго богословски и църковноисторически, нашите йерарси не се нуждаят от никакви разговори с папата. Ако той желае единство, нека сам каже на какви отстъпки е готов; ако не – да си остане с мир…

Така че да се говори за църковно единение на равни начала е неуместно; а ако трябва да се решават въпроси на земния живот – това е друго. И пак: не бива, под предлог че се стремим към мир между хората, да трупаме ресурси за власт над душите. Християнският духовник не се стреми да властва над душите на хората – той само им помага да се спасяват. А как става това – сам Бог е показал.

Така че срещата на патриарх Кирил с папата без съмнение служи и за решаване на вътрешно православни дела: преди всичко, за да се напомни на някои от братята, че устройството на отпадналата от нас римокатолическа църква не може да ни бъде пример; какво остава пък тя да е общността, в която ние самите като християни да се настаним.

Такава, мисля, е и позицията и на Българската Патриаршия, която вече беше изразена от предстоятеля на патриаршеската катедрала.
По време на днешната си проповед в храма той каза: „Ако Христос се е съгласил да разговаря с хананейката (езичница!), за да спаси дъщеря й от беса, как ние да отказваме да говорим с християни, пък макар и отпаднали от нас, ако така можем да спасим нечий живот и вяра?“

*

https://glasove.com/komentari/kato-bratya

за обществото, за човека, история

1970-те

Публикуване на коментар

- А всъщност за какво служат спортните игри – футбол, баскетбол примерно… Те не са спорт, а нещо друго…
– Ами, спорт. Това са игри с топка. Спортът е друго – бокс, бягане. Хвърляне на копие. Фехтовка също. Това са спортове. Те са стари, идват от военната подготовка.
– Но футболът се гледа от страшно много хора.
– Разбира се. Той е шоу. Какво интересно има в това, да гледаш как някой просто тича. А тук се случват неща – има отбори, взаимодействие, перипетии даже.
– Значи те са за развлечение.
– Да. По-добре от гладиаторски игри. И в древността е имало – в „Одисея“ пише, че Навсикая играе на топка с приятелките си.
– Тоест – не са полезни.
– Не съм сигурен, че има голяма полза. Просто са интересни. Затова и се подкрепят, от тях се вадят много пари. И не само. При комунизма, да кажем, футболът се изтъкваше много. Той беше на първо място. Нали хората трябваше да бъдат занимавани с нещо, а не да критикуват властта. Затова на футбола се гледаше политически. Примерно, след войната, 1945-та, мисля, се създава ЦСКА.
-1948…
– Да, де, тогава. Разбира се, клубът се прави по съветски модел. Това си е част от голяма програма. Нацията ще става спортна – както и всички други. Но освен това трябва да има отбори, които да са популярни, харесвани – и те трябва да са към властта. А „Левски“ не става, той е стар клуб, още от началото на века. Също така „Славия“, „Локомотив“. Аз не ги знаех тези неща, мислех, че отборите винаги са си били така, както са. И не можех да си обясня лошото отношение към ЦСКА – а баща ми винаги ме водеше на техните мачове.
– То е било опозиционно.
– Точно така. Понеже не можеше да се говори лесно срещу властта; докато срещу някой отбор все пак можеше. Но ЦСКА беше много привилегирован, най-добрите футболисти отиваха там, и естествено стана най-силен – десет пъти поред е бил шампион през 1950-те, нещо такова. Другите отбори изглеждаха така, сякаш служат само за това, ЦСКА да ги бие… Но и на „Левски“ се позволяваше да се развива, за да има все пак интерес към първенствата. Останалите отбори бяха за фон, а и като част от развитието на градовете. Всеки по-голям град трябваше да има свой отбор, който да не е лош, но да не може да се доближи до първите два. С една дума – режисирани неща.
Но все пак футболът се разви, ЦСКА печелеше мачове срещу силни отбори от Европа – това имаше отношение и към външната политика. Тоест: ето ги успехите на социалистическия спорт, които отразяват състоянието на обществото.
– И все пак не е лошо хората да спортуват.
– Не казвам, че е лошо, добре беше, защо… В тези работи е интересно да се види системата. Е, някои спортове не са много възхитителни – вдигане на тежести, да кажем… Но пък от тях се правеха много медали на олимпиади. България имаше огромни успехи като цяло – в Москва беше трета, в целия свят. Е, това защото доста страни отказаха да участват тогава. Но и в Мюнхен преди това беше осма.
– А за вдигането на тежести, защо? Героите на Омир нали и те са вдигали тежести…
– О, да, вярно. Аякс вдигнал камък, който и двама от съвременните хора не можели да го мръднат… Точно така. Значи всичко си е на мястото.

…

Това за Омир е много уместно. Наистина, социализмът беше езически, или по-скоро неоезически. Имаше неща, които наподобяваха древния Египет дори. Примерно – мавзолеите. Такова нещо не е имало дори в Рим. Създателите на системата – като Ленин – бяха обожествени на практика. Телата им стояха в центъра на столицата, като главен обект за поклонение. Това е образцов езически култ, нещо изумително, сюрреалистично. Ако някой беше казал няколко години преди войната, че в София ще има такова нещо, никой не би повярвал. Но войната е била ужасен шок, петдесет милиона убити, цяла Европа срината, Германия разделена на части, доскорошните велики сили напълно унизени. Величието на СССР… Атомна бомба се хвърля върху голям град с цел да се убият колкото се може повече хора… При такова положение хората са готови вече да вярват на всичко. Поради това обожествяването на Ленин, пък и на Сталин, си е почти в реда на нещата.

После и самите управляващи – те не можеха да се нарекат политици. Тъй като политикът обикновено е човек, за който може да се каже всичко. Той трябва да влиза в спорове, да се защитава, оправдава. Подигравки се сипят отвсякъде, съвсем публично. Тогава това беше невъзможно. Те бяха „ръководители“ – дори не държавници. Портретите им в висяха в училищните коридори, сякаш са икони на светии. Посрещаха празнични шествия на „трудещи се“ и прочее, качени на балкона на мавзолея – така, както Август приветства легионите, примерно. Защото божествеността на техните предшественици на тези постове се предаваше и на тях…

*

Християнството беше в положение на страшно гонение, защото неоезичеството даже не е като древното езичество – то е нещо друго, по-близо до ересите и религиите, които взимат предвид християнството, но се отклоняват от него; и поради това са особено враждебно настроени.

Беше създадена нова църква – партията. Отделните комунистически партии бяха точно като поместни църкви, само дето не бяха независими. Ръководителят на КПСС беше като папа – не като патриарх. Някои хора, които не познаваха историята, а само бяха подочували оттук-оттам, казваха (разбира се, след промените), че вселенските събори на Църквата били като партийни конгреси. Но беше обратното – конгресите бяха като църковни събори.

Архитектурата беше страшно претенциозна, в античен и пак на моменти древноегипетски дух. Примерно, в София и досега има обелиск – този в Борисовата градина. Паметниците и статуите бяха огромни, а позите им триумфални, като на римски принцепси. Също и каменни бюстове във вътрешността на сградите – навсякъде.
Ето, и в началото на века в София е поставена конна статуя на Александър Втори, тази пред Народното събрание. Това също възхожда към античността. Но като размери тя е нищо в сравнение с паметника на Съветската армия. Защото целта беше да се настоява на величието на сегашната и още повече на идващата епоха – и това се правеше чрез размера на сградите и фигурите.

В центъра на идеологията стоеше заявлението, че живеем в последните времена: че Втората световна война е била последната голяма битка в историята, а оттук нататък народите мирно ще се обединяват под ръководството на комунистическите си партии – между които няма да има противоречия, защото теорията им е обща и вярна; а и освен това би трябвало да се управляват (координират) от едно място.
С една дума, предстоеше и дори беше вече започнал „Златният век“ – както впрочем се е говорело и по времето на Август. Хората ще живеят все по-добре, защото нищо няма да ги отклонява от истинния възглед за живота, а освен това и науката ще се развива.
И наистина, имаше свидетелства за това: атомната бомба, ракетите, спътниците, телевизията. От всички се очакваше да бъдат „строители“ на новото общество, най-добре инженери, учени, и от учените на първо място – физици.

Но всичко това беше докъм средата на 1970-те. По-нататък, и да се говореха такива неща, беше повече по инерция. Противостоенето със Запада отслабна; най-силното напрежение, което се прояви в Карибската криза, беше преодоляно, а после отмина и войната във Виетнам. Явно ръководството на СССР, от което зависеше най-много, беше тръгнало към „сближаване“. И тук даже не ставаше въпрос толкова за политическо, колкото за идеологическо сближаване. Впрочем настроението в обществото благоприятстваше това. Този масов възторг от времената, които са едновременно и първи, и последни, не може да бъде поддържан твърде дълго, той е изтощителен. Трябваше да се живее „по-прагматично“, с повече „реализъм“.

Отношението към християнството пак беше лошо, макар и не чак с такива репресии; но пък започна да се говори за „духовност“ изобщо. И накъде може да отведе това – естествено към йога, медитации, теософии, зодии. Започнаха да се допускат и прояви на национализъм: имахме „1300 години България“. Но и с това се внимаваше: българската история трябваше да бъде представяна главно като езическа (ние сме наследници на траките) и „просветителска“ (азбуката).

Впрочем създаването на Класическата гимназия беше част от тази преориентация – десет години по-рано на никой не би му хрумнало да предлага връщане към класическото образование. Ние покоряваме космоса, за какво ни е този латински… И изведнъж – привилегировано средно класическо училище. При това се предвиждаха и осъществяваха редовни срещи с ученици от чужди училища, от капиталистическите страни.
Значи – помирение…

*

Тогава за тези неща беше трудно да се мисли, защото нямаше достъп до други гледни точки, нито дори до собственото ни минало.

През 1970-те много хора помнеха какво е било, но нямаха възможност да вземат думата и спомените им си оставаха за тях.
Но може би мнозина от тях са били и разколебани, не са знаели какво да мислят. Фашистите наистина бяха извършили ужасни престъпления, а сега светът е поделен, пък и продължава да се дели, а войната би значела взаимно унищожение, какво да се прави…

Историята беше преработена изцяло и при това беше обявена за „научна“. Някъде е имало голям взрив, после кой знае как е възникнал живот (от нещо като „супа“), после започнало развитието: хората ставали все по-умни, докато се стигне до нас самите.
Всички религии принадлежат на миналото и даже не си струва да се интересуваме от тях. Хората се лъжели и експлоатирали едни други, но най-сетне дошъл XVIII век с неговия полезен атеизъм и материализъм, а още повече XIX-ти, когато е времето на пророците – Дарвин, Маркс, някои руски интелигенти. У нас – Ботев.
Съгласно техните пророчества настъпва неизбежната Велика революция, и хората в Русия биват освободени. После те освобождават и нас, и немалка част от Европа, Азия и Африка. Впрочем последното е донякъде вярно.

Чрез всичко това в обществото се въвеждаше един доста аскетичен начин на мислене и живот, според който държавата ще осигурява най-необходимото, а хората ще се учат, трудят и спортуват на воля. И наистина се учеше много; създаде се голямо уважение към граматиката (към правилния български с опростения му правопис) и математиката. Хората понаучиха руски, което ги водеше, без да знаят, към историята и на родния им език. В училище се предвиждаше четене на добра литература, макар че самото й преподаване беше слабо, а и не би могло да бъде друго.

Бедата е, че доброто образование изисква знание за историята и нейните сложности, а точно това беше сметнато за недопустимо. Примерно – по книжарниците нямаше стари книги. Сега човек може да иде в някоя антикварна книжарница и да си купи всякаква книга отпреди сто години, почти без пари. Тогава – не, всички книги бяха нови; обикновено от след Априлския пленум. Значи, петнадесетгодишни най-много, ако мислим за началото на 70-те.

Телевизията беше по-идеологизирана дори от днешната (която е нетърпима). „Даваха“ се необикновено смешни филми за Втората световна война, които хората очакваха по цяла седмица, следяха със затаен дъх и плачеха, когато някой червеноармеец умираше на екрана.

Някои от социалистическите страни получаваха повече внимание – като Полша, която, като стар враг на Русия, трябваше да бъде ухажвана повече от други. Затова вървеше култовият сериал „Залог, по-голям от живота“ с главен герой капитан Клос, първа любов на безброй момичета у нас и в други страни. Също: „Четиримата танкисти и кучето“, където се разиграваше безкраен флирт между командира на танка и една госпожица от екипажа, но и тя полякиня. Също: „17 мига от пролетта“ за елитния разузнавач Щирлиц, който сериал породи множество блестящи вицове, които и сега могат да се намерят на много места из интернет.

„Съпротивата“ в България също беше представена в сериал – „На всеки километър“. Който го е гледал, помни началото: някакъв ремсист – интелигент с очила – е залегнал на шосе зад един километричен камък и стреля с автомат по цял камион току-що пристигнали, явно специално за него, жандармеристи; и убива мнозина; и по едно време дори хвърля върху им ръчна бомба. Но враговете са много, така че накрая бива прострелян и загива. Та повечето момчета у нас между четири и дванадесетгодишна възраст имитираха с часове този герой, стреляйки с въображаем, или в най-добрия случай пластмасов автомат по въображаеми жандармеристи; и накрая, също като него, загиваха.

Колкото до вестниците, те бяха малко на брой и неголеми; а новините им бяха, разбира се, едни и същи, както и фразеологията. Независимо от това много хора ги купуваха всички и ги изчитаха от начало до край.
Но най-много се четяха спортните, които излизаха в различни дни – „Спорт“, „Футбол“, който винаги свършваше пръв, и следобедният „Старт“ с цветните му снимки.

*

„Автобиография“, стр. 335-341

за човека, платонизъм, фрагменти

Изображения

Публикуване на коментар

- Е, кажи все пак, мъжете влюбват ли се?

– Ами да. Разбира се, че се влюбват. То е… Вървиш и си мислиш, и си представяш, че тя идва при теб и се заговаряте – приятелски и всичко е саморазбиращо се. Сякаш говориш със самия себе си… Обаче сте двама. В началото това – и нищо друго.

…

Така е, защото любовта започва като приятелство – не като телесно желаене. Но в хода на приятелството у човека се ражда желание (копнеж) да „види“ душата на другия – за да се доближи до него, така че душите им да се съединят. И тъй като това не може да стане в този живот, то се извършва образно – чрез съединение на телата. Това е смисълът на телесното пожелаване.

Но и самото приятелство е изображение на нещо. Защото първият и последен стремеж на човека е да бъде при Бога – да е заедно с него. Но ние мъчно се доближаваме до Бога, докато сме на земята. Поради това страдаме от чувство за празнота и се опитваме да я запълним, като се сприятеляваме с човеци.

Така че любовта ни към човека, за която можем и трябва да пострадаме, е образ на любовта ни към Бога.

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания