Днешната власт в европейските (ЕС-овски) държави върви след събитията. Тя не причинява събития, а бива „връхлитана“ от тях. Това значи, че тя няма политика. И не би могла да има, тъй като няма кой да я провежда – страните се управляват (администрират) не от избрани правителства, а от назначени „режими“.

Всичко, което днес прави ЕС, е да следва американските инициативи. Поради това той с всяка година все повече напомня за общността на „социалистическите страни“ и за техните отношения със СССР.
Ето сега. САЩ атакува някои държави – било информационно, било икономически, било военно – и ЕС се включва в атаката (като помощник). Някои ислямски организации отговарят с масови убийства на цивилни лица. Тогава ЕС е изненадан и скърби.

Европейците не разбират защо това се е случило, те са невинни. Те просто са съгласни с телевизията си и освен това обичат да се посмеят. Има кой да ги развеселява, казва се „Ш.Е.“. А същевременно интересът им към тези нещастия, дори и към смъртта на съгражданите им, плавно намалява: с терора, както и с други неща, просто се свиква.

Време е да се каже ясно: ЕС не може да се защити. За да могат тези държави да се стабилизират и да направят нещо заедно, е необходима обща и при това независима политика, каквато виждаме да се води на много места по света. Политика има и САЩ, и Китай, и Русия, и Иран. Израел също има политика, както и Саудитска Арабия. И Башар Асад има политика, с която може накрая и да победи.
Но ЕС няма и поради това ще загуби (ще се разпадне).

Причината за бъдещото (и недалечно) разпадане на ЕС е в същността на това квазидържавно образувание. То е територия, окупирана от САЩ (и Великобритания), и няма причина да му бъде подарявана независимост. За независимост се воюва, но ЕС не може да направи това, тъй като олигархията, която се разпорежда с него, не е местна (немска, френска или континентално-европейска), а атлантическа (евро-британо-американска). Няма смисъл, следователно, тази олигархия да се разделя с част от владенията си в интерес на някакви бивши самостоятелни държави (като Франция, Германия и др.).

Възраждане на западноевропейските държави не може да има, тъй като тези държави дължат своите исторически успехи на колониите си. Колонии обаче те вече няма да имат. Тогава как да се укрепят, така че да живеят и през следващите векове? Какво да предложат на хората, които имат тяхно гражданство и говорят местния език?
Защото претенцията за „превъзходство над некултурните“ не може да опази никоя общност; това е просто декларация, че някой обича властта. Да се повтаря, че „ние сме за гарантиране на всякакви права“, тоест, за свобода и справедливост, е безсъдържателно – никой няма нищо против свободата и справедливостта сами по себе си.

Освен това – като говорим за бъдещето на Европа, ние обикновено имаме предвид съдбата на нещо, което се нарича „коренно население“. С други думи – какво ще стане с германците, французите, португалците и т.н. Но това коренно население вече е обградено от имигранти и върви натам, да се превърне в малцинство.

Вярно е, че едно малцинство може да оцелее през много векове и то в най-неблагоприятни условия. Но за да понесе трудностите, то трябва да има някаква духовна и историческа опора. Коя ще е тя за западноевропейските нации? Те същите, които някога бяха римо-католически и протестантски? Как те ще носят през следващите векове както вярата в своята вековна „културност“, така и знанието, че са виновни във всякакви престъпления срещу човечеството (без които престъпления те нямаше да успеят да се обявят за „особено културни“)?
Защото, когато дойде време думата да имат други, тогава повече ще се говори за престъпленията и по-малко – за културата.

Така че тези нации (западноевропейските) днес са в опасност; и тя не се състои просто в това, че някои хора ще загинат при атентати. Атентатите са начин за водене на война, а войни винаги е имало. Опасността е в друго – че в днешно време не се вижда причина (смисъл) тези нации да продължат да съществуват.

Ето, да погледнем французите, които вчера бяха нападнати.
Дали, най-напред, всички във Франция мислят еднакво за станалото? Защото там живеят и твърде много мюсюлмани. Как те да тъгуват сега, след като знаят как векове наред, а и доскоро се отнасяха френските власти към техните събратя от мюсюлманските страни?
И какво да мислят за страна, в която най-известният, а и най-влиятелен вестник се оказва „Ш.Е.“? Какво бъдеще има наистина такава страна? Защото „Ш.Е.“ вече е най-влиятелният вестник не само във Франция, но като че ли във целия ЕС. Ако ти не само не уважаваш другите хора, но и нагло демонстрираш презрението си към тях, какво трябва да очакваш от тяхна страна?
Но освен това французите вече са подготвени да се веселят не само по повод чуждите нещастия (унищоженият руски пътнически самолет над Синай) но и над своите собствени. В близките дни е много вероятно да се публикуват и разпространят навсякъде по света няколко грозни, бездарни и цинични рисунки относно случилото се в Париж в петък вечерта.

И французите ще трябва да се смеят, защото те вече са длъжни да бъдат „Ш.Е.“. За какво им тогава полицията по улиците и на границата? Наистина, разбира ли някой там какво в действителност се случва?

http://www.memoriabg.com/2015/11/16/kontinent-na-ime-sharli/

Днес има много хора – било разпознаваеми чрез имената си, било скрити в някакви общности – които все призовават към бунтарство (протест). Но бунтарството, към което се присъединяват и което пропагандират, е тактическо; то е част от стратегия в една продължителна война, където те не са нищо повече от наемници.
Бедата не е в това, че изобщо се противопоставят някому, а в това, че се залъгват (и лъжат другите), че бунтът им е „принципен” (свободен). Но да кажат истината не могат, защото бунтарството им е от самото си начало лицемерно, и без лъжата не би било възможно.
Тези хора искат да изглеждат смели, но са страхливци. Те от самото начало са усетили, че имитацията на бунт, в която участват, може да им донесе някакви облаги като при това не е свързана с никакъв риск.

Но нелицемерната борба е трудна, защото изисква не само нравствено усилие – да се противопоставим на истинската земна власт – но и интелектуално: да проумеем коя е тя. Така че свободният бунт не започва на улицата и във вестниците, а в мислите.
Свободният човек е дързък и скандален преди всичко в мислите си; иначе на думи той обикновено е вежлив, а в поведението си – кротък. Негова задача е да избавя нелицемерно настроените си братя и сестри от заблуждения – като им посочва къде е истинската власт.

…

И тъй, по темата. Какво е това „награда”?
Това е заплащане; или отдаване на чест; или приобщаване към някаква общност (клуб). В първия случай тя е просто възнаграждение съгласно предварителна уговорка, след което даващият и възнаграденият вече нямат задължения един към друг. Във втория тя се дава без да е била искана, като даващият се поставя в позицията на облагодетелстван от (или почитател на) получаващия. И тя не предполага по-нататъшни отношения.
А третата е по-скоро начало, отколкото край на отношенията между двете страни. Церемонията на връчването й е знак, че оттук нататък те ще бъдат „заедно”.

„Нобеловата” награда е крайно популярна (авторитетна). Тя е знак за извънредни: компетентност (ако е за икономика), научни постижения (физика, биология, медицина), творчески постижения (литература) и, накрая, обществено-политически успехи в полза на цялото човечество (мир).
Тази последната е нещо като награда за „човеколюбие”. На някого може да мине през ума, че не е работа на хората да раздават награди и за това.

В публичното (медийно) пространство самите награди и лауреатите („увенчаните”) са обградени с пиетет. За процедурата и състава на журитата рядко става дума. Академиите (Шведската и Норвежката) просто съобщават на медиите имената на наградените, като обосновката сякаш е без значение.
Свидетелство за това е наградата на г-н Б. Обама, който беше номиниран още преди да встъпи в длъжността си на президент. И тъй като е странно да се дава награда за мир заради победа в избори, остава да се предположи, че тя е дадена в аванс; или че някой може да бъде отличен независимо от заслугите му. При това положение тя наистина прилича повече на покана за членство, отколкото на похвала за нещо извършено.

Нобеловите лауреати, макар и живи към момента на удостояването си, веднага след това се оказват, по един признак, в положението на умрели. Защото или се цитират като неоспорими авторитети или не се споменават въобще.
Примерно – името на Гюнтер Грас през последните години от живота му спря да се споменава. Причината най-вероятно е, че е направил изказване, което не подхожда на човек с такава награда; държал се е така, сякаш е бил жив.

Не вярвам някой да се заеме сериозно да спори, че наградите за мир и литература от десетилетия насам се дават единствено по политически съображения (кандидатите, разбира се, не са малко).
В икономиката изглежда се награждават хора, които после стават нечии говорители и така съдействат за прокарването на решения в тази сфера. („Според нобеловия лауреат … правителството на… (МВФ, ФРС и т.н.) трябва да предприеме следните мерки…”).
В областта на науките отличаването на някои лица вероятно има отношение към финансирането на проекти, с които те могат да бъдат ангажирани.
Накратко, укрепват се лобита.

Всъщност във всичко това няма нищо необикновено. Необикновена е само почитта, с която се говори за този проект. Смешно, но и печално е да слушаш възрастни хора с диплома за образование и някакъв житейски опит, които произнасят думите с „нобел” в тях така, сякаш говорят за нещо свято.
Това се случва не само заради пропагандата, но може би и заради познатата чрез много езици връзка на името „Нобел” с латинската дума nobilis (благороден). Поради това присъждането на тази награда звучи на мнозина като причисляване към благородническо съсловие.

От това се вижда колко голяма е силата на езика и в частност на имената. Няма съмнение, че ако един от кандидатите за кмет на, примерно, Видин, се казва „Видински”, той най-вероятно и ще ги спечели – в случай, че по останалите критерии не отстъпва много на конкурентите си.

(включена в ИФр II. Нашият век)