България няма да бъде представена на празника за победата над фашизма (и нацизма). Какво значи това? Че отново, 74 години по-късно, сме сателити на държава, управлявана от фашизирана олигархия?

Отсъствието от това събитие на първите лица в държавата (президент, министър-председател, председател на Народно събрание) значи, че българското общество е зле представено в управленските органи на собствената си държава.
Или – че е несвободно (окупирано). Защото е известна причината за отказа им: на тях просто им е забранено да идат в Москва. Ако идат, ще се разделят с постовете си много бързо. А те не искат да се разделят с тях.

Но за тях няма и какво толкова да се говори. Поведението им показва – случайни хора, поставени, за да изпълняват, каквото им се заповяда.
Но ние, които имаме грижа за страната си (колкото и да сме), какво ще правим? И най-напред – какво ще мислим? Кое е добре за България?

Първо ни е нужна идеология – при това наша и независима. Такава днес няма, или ако има, то тя много старателно се укрива. А не мисля, че е трудно да се посочат неща, от които не бива да отстъпваме, ако изобщо мислим и занапред да съществуваме като някои, които са тук и заедно повече от хиляда години.

Ето едно от тях: България вярва, че както човеците, така и народите и расите, а и държавите, са равноценни; не може едни да бъдат привилегировани като „първо качество хора (държави)“, а останалите просто да ги обслужват.
Но точно това твърдят всички фашисти – все едно дали ще ги наричаме расисти, нацисти или „златен милиард“. Преди 70 години Европа беше фашистка или поне под властта на фашизма – и е добре, че загуби тази война. Значи загубата й трябва да се помни и при това да се празнува.

Ако един висш държавен чиновник е съгласен с принципа на равноценността, то неговото място на 9 май е в Москва. А ако не е съгласен или няма мнение по такива въпроси, той не би трябвало да заема висш държавен пост.
Но щели да му устроят „протести“, да го свалят – ами нека да го свалят. Достатъчно ще е, че е дал пример как действа един държавник. А ако в Москва отидат мнозина, то и на фашизираната олигархия, която иска да се разпорежда по целия свят, няма да й стигнат силите, за да отстрани всички.

Ще кажа нещо, което е адресирано не до тези лица, които очевидно си гледат личните и групови дела, а до онези, които ги е грижа за България.
Ние, като народ и общество, трябва да имаме идеология и съобразено с нея поведение: и то не какви да е, а такива, които да са пример за целия свят. Мненията и действията, зад които не стои идеология, са безполезни, защото обслужват само разни нищожни сметки, които времето отнася; а за онези, които са си ги правели, не остава нищо, освен презрение.
И тъй, какво да правим? България е член на някакъв политико-икономически съюз? Подписани са договори, приети са закони? Да, така е. Това е днешното положение. Но ще има и утрешно, и то може да е различно.
Така че когато става дума не за днешното и утрешно положение, а за самата страна – тогава не може да се хитрува.
Били сме християни с такава Църква? Такива и ще останем. Това ни обединява духовно с други народи? Да, така е. Били сме векове зависими, унижавани, роби – ще го помним и ще го казваме. Били сме атакувани с безбожни, еретически, античовешки учения – и това ще помним; и от ученията ще се отказваме, но от историята си, от страната си, която ни е дом – не.
Не е ли казвал това и Васил Левски, единственият, за чиято добродетел не се спори?

И затова, когато става дума да се утвърди, включително и с присъствие, че подкрепяме равното достойнство на хората, народите и държавите, ще го утвърждаваме, дори да рискуваме нещо.
И това е едно от немногото неща, които трябва да приемем в общото ни верую, за да бъдем пример за целия свят – какъвто и сме били.

http://glasove.com/komentari/51247-deveti-maj-

„Не са словесни (logikoi) тези, които са изучили науките и книгите на древните мъдреци. Словесни са онези, които имат словесна душа и могат да разсъждават що е добро и какво е зло; и да отбягват лукавото и душевредното…“

Антоний Велики. „Увещания“, 1

*

Думата „интелигенция“ има четири значения.

В широк смисъл това са хора, които се занимават с науки и изкуства; значи, изработват и разпространяват (преподават) слова и образи. Това значи, че и духовниците са част от интелигенцията.

В тесен смисъл това са „интелектуалците“. Те са светски лица, изказващи се публично по въпроси, които интересуват обществото като цяло. Минават за „висша“ част от интелигенцията, тъй като са най-видими. Тяхната аудитория е по-голяма; те „имат думата“.

В лошия смисъл на думата „интелигенция“ са хора, които се занимават с науки и изкуства за лична полза („устройват се“), без да се интересуват дали това, което вършат, е полезно за някого или не.

„Интелигент“ в най-добрия смисъл е човек, който съдейства за доброто на обществото като цяло и на всеки поотделно. При това той знае кое е доброто и как би могло да се съдейства за него. Такива са истинските интелигенти. Ако някому тази дума не харесва, той би могъл да я замени с друга.

…

Истинският интелигент не поставя нищо по-високо от истината; и вярва, че тя не противоречи на доброто. И тъй като не желае най-важното да бъде загубено в мъглата на безкрайни съмнения, той върви към истината чрез най-доброто, което е предложено на хората. Това е вярата в Бог, Който е любов, засвидетелствана чрез саможертва.

Такъв човек избягва злите чувства и думи. Най-злото чувство е завистта, а от него се ражда и всяко злословие.

Той е верен на близките си, като при това ги е уверил, че верността към Бога и Църквата Му стои над всичко; но Бог му е заповядал да обича близките си. Да обичаш близките си не значи, че може да забравиш далечните; нито пък да мислиш, че има човек, който заслужава да бъде пренебрегнат и презрян. Истинският интелигент не отсича от тялото на човечеството никого. Макар да не може да помогне еднакво на всички, всички са ценни за него.

Някой ще каже: „А къде са тук науките и изкуствата?“ Да, науки и изкуства ще има, но ако я няма основата, за която казах, заниманието с тях ще е безполезно; и такъв човек никога няма да бъде истински интелигент.

*

Ако казаното дотук е вярно, това значи, че истинска интелигенция може да има само в православния свят. Но не „само в традиционно православните държави“. Не, защото църкви съществуват навсякъде – и във Великобритания, и в САЩ, и в Китай, и в Япония.

Но все пак държавите с големи и „национални“ църкви са тези, чиито народи са възникнали „около“ своята църква. Такива са грузинската, българската, румънската – не е нужно да се изброяват всички. Не всяка стара църква е произвела свой народ – примерно, великите древни епископии в Александрия и Рим не са го постигнали.

Та тези днешни държави са по различен начин наследници на Източната римска империя и на околните й следантични православни монархии. Те имат особена задача – да „опазват“ своите поместни църкви и чрез тях да поддържат цялото православие. Затова и войните между тях приличат на разколите в Църквата и не бива да се допускат. Всяко несъгласие трябва да се решава мирно; за всякакви щети да се дават щедри обезщетения и взаимно да се иска прошка.

Като се грижат за православието, тези държави съдействат за опазването на истината; и така участват в „главния поток“ на човешката история. Всички останали са в различна степен исторически странични (маргинални). Това не значи, че в тях не може да има истинска интелигенция.

Защото в Евангелието се казва: „От Назарет може ли да излезе нещо добро? – Ела и виж!“