за обществото, за човека

Инфантилизация

Публикуване на коментар

На един съвременен западен публицист (аз съм поставял някои негови изказвания и тук) се приписва мнението, че съвременната американо-европейска култура – или по-скоро онези, които имат повече влияние върху нея – се отнася с всички хора като с деца.
Това означава – предлага им да не се бъркат в решения, които се взимат някъде, макар че те ги засягат. Тъй като решенията „там“ не са тяхна работа, и нека не се главоболят с неща, които не разбират (ще му дойде времето и може би ще научат); а по-добре да изпълняват каквото е решено от по-разумните. Ако имат свободно време, да се забавляват с каквото е разрешено. Разрешени забавления има, те са достъпни, осигурени. Що се отнася до поминъка – нека се трудят и който заслужава, ще получи; а кой заслужава – и за това се мисли, не се безпокойте.

Разбира се, това резюме е направено най-свободно пък и аз не се старая сега да предавам нечие мнение точно. Ако някой е забелязал тези неща – добре е за него. После обаче и да ги каже, ще го разберат малцина, и то най-вече онези, които и без него ги знаят.

Това надменно поведение спрямо всички хора по света се усвоява лесно. Лесно е да се говори някому на „момче“, „момиче“, „девойче“, „деца“ и пр. Някой ще каже, че това е проява на бащинска (майчинска) симпатия и загриженост. Но всекиму ли подхожда да заеме такава позиция? На някой достоен епископ или кротка възрастна монахиня сигурно би им подхождало. Но ако имаме просто една лакома и развратена жена, която покрай другото е докарала до алкохолизъм, депресия или лудост единственото същество (син/дъщеря) което й се е родило? Такава убедително е показала, че е неспособна да бъде майка. Същото се отнася и за множество мъже. Е, добре ли е такива да заемат, дори за кратко и на думи, родителска поза спрямо синове/дъщери на чужди и обикновено непознати хора?

Несъмнено такива хора търсят само изгодата от старшинството, за което претендират чрез думите си. Ако мине, добре, продължават нататък към устройването си на изгодната позиция. Ако не, ще се изкикотят и ще се огледат за друга публика.

*

Но, ще каже някой, като изключим грозотата на това поведение, какво вредно има в това, хората по-дълго време (или винаги) да се чувстват деца?

Има, и то е следното.

Хората, ако не са тежко болни, са деца само до една определена възраст, и тя се знае – 12-13/14 години. Само дотогава. След това те са вече младежи, юноши, подрастващи, или каквато дума изберем за състоянието им, но не са деца (в смисъла, в който някой е дете до 7-8 г.). Отношението на естествените баща/майка към синовете/дъщерите им е отделна част от темата, но и там трябва да се отчита, че синовете/дъщерите престават да са „изобщо деца“ след споменатата възраст.

Така че отношението към някого, преминал вече тази възраст, като към дете, е опит чрез слово или жест той да бъде удържан в положение, в което – съгласно истината – не е. Значи тук имаме лъжа и нещо като насилие. От лъжата, твърдя аз, полза няма никога. А от насилието (несправедливата употреба на сила)? Полезно ли за когото и да било да бъде удържан в положение, което не е негово, и по този начин да се отнема/краде истински неговото? Защото възрастта на човека е непременно негова, той не я е взел от никой друг.

Ако този подход към човека успее, тогава, с годините, в душата му възниква и укрепва едно противоречие, двойнственост. От една страна, той не може да не знае, че е влязъл в плодотворна възраст, по природа е способен да бъде причина за раждане на хора (негови естествени потомци). И още, той има и граждански права, от него се очаква да действа в общество според опита и разума си.
От друга страна обаче, поради усещането си, че е „все още“ или „по-скоро“ дете, той ще се колебае какво да прави с възпроизводителната си способност и с правата си на обществено същество.

Какво ще се случи? Ако от него се роди човек, той ще се затруднява да го възпитава, тъй като няма да е наясно, способен ли е за това (нали той самият/тя самата все още е „нещо като“ дете). Но как дете ще отглежда дете? Тогава става обичайното – роденото същество се прехвърля на баба/дядо (главно баба, разбира се), които с повече основание могат да минат за родители – нали вече веднъж са го направили и има някакъв резултат.
Естественият родител остава в двусмислено положение – родител е, но е май някак и брат/сестра на съществото, което расте. Несъмнено, роденото от него ще бъде по-нататък в голямо затруднение – как да се отнася към естествения си родител, който не му изглежда точно като родител. Дори да успее да се справи и да разбере какво е станало, все едно, с човека е било постъпено зле, той е бил поставен в опасност още от раждането си – да расте в неблагоприятни условия. Защо неблагоприятни ли? Защото не съответстват на истината – а тя е, че точно тези хора и само те са неговите баща и майка. Така че главната беда, с която се сблъскваме тук е, че човекът от твърде млад (от дете!) е поставен в условия, където истината за най-същественото – кой от околните какъв му е – е замъглена, а надделява лъжата.

Ами с обществения живот? Детето (истинското дете) бива въвеждано в света, където го учат какво е добро и недобро. Очаква се, че като порасне (като престане да бъде дете) човекът ще действа сам според доброто. Има в него нещо, някаква част от личността му, до което той ще се допитва при взимане на решения: то се нарича съвест. Съвестта е вложена от зачатието му, но с растежа и възпитанието тя също расте, оформя се и се подготвя да „получи думата“. Но докато човек е дете, тя, също като тялото му, е слаба, и затова нейното място е заето от родителите (тези, които го отглеждат).
Ако човек се отдели от детството според естественото си развитие (заедно с физическото узряване) съвестта се задейства и човек става „отговорен“. Тоест – способен да взима решения в съгласие със знанието си за доброто. И когато го попитат: „защо направи това?“, казва – защото постъпих съгласно знанието ми за доброто. Това е „отговорността“.

Така постъпва възрастният човек, който вече не е дете. А онзи, за когото говорим, „инфантилният“ не става възрастен, освен отчасти. Той се ползва от някои облаги на възрастта – заема разни позиции, претендира за разни неща, на които има право като възрастен. Но, живеейки си с усещането че е „по-скоро“ дете, той не се допитва до съвестта си, тъй като тя е занемарена. Това е признак на инфантилността. Той няма действащо знание за добро. Поради това той не е готов да обяснява действията си като свои. Когато е бил наистина дете, той е можел спокойно да каже – „така ми казаха да направя“, или „не знам защо така направих“.

Сега първият отговор продължава да се използва, и за да става това по-лесно, човек предпочита да не върши нищо без нечие одобрение – за да му прехвърли отговорността.
Вторият пък се изменя, защото изглежда срамно 30-40 и повече годишен мъж/жена да каже „не знам защо така направих“. Вместо това той казва (примерно): „защото ни е такава държавата“ – което ще рече, обстоятелствата са такива; а защо са такива не ме питайте, не съм длъжен да знам. Или: не съм виновен, защото едни други хора (ако са политици и е прието да бъдат ругани, им казва имената) са причина за действията ми, принуден съм бил от тях. Тях питайте и тях наказвайте.

Всичко това става поради липса на връзка със съвестта. Човекът наистина не знае кое действие е за предпочитане в този или онзи момент, тъй като няма навик да размишлява за това с помощта на съвестта си. И тъй като не знае, той, донякъде с право, отрича да има вина. Лошото е, че не казва „не знам дали действието ми е добро или не“, тъй като тогава ще му кажат, че е длъжен да знае, заради възрастта си. А той не вярва да е длъжен, тъй като има усещане (наложено му от възпитателите), че е още дете. Но пък не може да заяви, че е дете, тъй като лъжата му ще е очевидна и няма да мине. Затова се опитва да лъже по други начини.

Така че вредата от инфантилизацията (удържането на хората в положение на деца) е, че тя създава лъжци. Най-напред инфантилизиращият хората ги лъже, че те още са деца – разбира се, без да им го доказва, а просто им говори като на деца „ей-така, приятелски“ или пък им го подхвърля косвено, като ги приканва към детинско поведение. Те самите не се сещат да оспорят лъжата, привикват с нея и я приемат вместо истината. После сами започват да лъжат други, без да разбират какво правят.
Каква полза намират в това? Най-напред, ползата е в самата надежда, че никой за нищо повече няма да ги наказва (нали родителите им, или който ги е отглеждал, вече нямат власт над тях). Значи ще са хем деца с детските си желания, хем не-деца с правата си на възрастни – и така най-сетне ще могат да правят, каквото им се ще.

По-интелектуалните инфантилизатори специално се занимават да доказват, че наказание за лъжа по принцип не бива да има.

*

Впрочем днешните усилия за даване на права на децата – да осъждат родителите си и да ги напускат – се въртят около това, да изтеглят инфантилизацията към още по-ранна възраст, така че детето никога да не става дори дете, а направо инфантил – човек с права, но без съвест.

друго, за обществото, за човека, история, фрагменти

Поколението на зрелия социализъм

Публикуване на коментар

Тогава хората привикнаха с мисълта, че, първо, комунизмът ще бъде построен. Какво е комунизмът – пълно и всеобщо благосъстояние и справедливост. Така че ние не само ще имаме всичко, което желаем, но при това ще го имаме и справедливо (а не престъпно, чрез измама и пр.). Ето как аз ще си живея добре и няма да имам никакви тревоги за нищо.

Хората, в чиито почистени умове беше внесена тази вяра, я опазиха и до днес. Говоря особено за тези, които са родени през войната и първите десетилетия след нея – от 40-те докъм началото на 60-те. У почти всички тези хора (аз познавам мнозина) надделя едно твърде гнусно умонастроение, според което – да, комунизмът е построен, той е факт, макар и да не се нарича така; но той е построен в „онези държави“, „където хората…“ и пр. Всички те бяха подмазвачи тъкмо до края на 80-те – говореха си против България въобще, но не против „строя“, и когато трябваше да се охули българското, бяха готови да възхваляват дори руското и съветското. Наред с това, сякаш без да забелязват противоречието, оплюваха руското в сравнение с българското, но не за друго, а защото „тук е по- на Запад“. Изглежда, че без да знаят, са се трудили във вярната (от нечия гледна точка) посока – към разкол в православието.

Какво е положението днес с тях ли? Те са вече на 50-70 години. Няма никакви изненади, знаят къде е властта и пълзят пред нея всекидневно, бълвайки раболепните си слова.

Освен това, второ, те не се съмняваха, че си струва да се постараят единствено заради личното си благосъстояние. „Всеобщото благосъстояние“ имаше смисъл само защото и те лично щяха да бъдат част от тази всеобща осигуреност. Но как щеше да стане това – кой знае, нека държавата и още повече „по-горната държава“ да му мислят, нали са за това. Дотогава, докато се стигне до благосъстоянието, човекът тайничко си роптае – разбира се, без да си наврежда по никакъв начин, без публичност каквато и да било, без никаква отговорност, а просто така, да си пороптаем между нас, за разтуха. Във всекидневието такъв човек гледаше да си пребивава уютно, без рискове и без да смята, че някому нещо дължи, или че е добре да направи нещо за някого. Че за него трябваше да се прави много – в това той беше уверен. Така че други хора не му трябваха, освен за весело прекарване на времето и съвместно „уреждане“. Днес това уреждане е свързано с нещо като предприемачество и затова повече му подхожда думата „далавера“.

Какъв може да е ефектът върху семейството от всичко това? Разрушителен, не ще и дума. Не е нужно да си го виждал лично, а пък аз съм го и виждал. Човек се жени/омъжва, за да се „устрои“, за да му е по-забавно (гости, приятели, допълнителни възможности) и защото все още така е прието, иначе ще помислят, че „не го бива“. Вярност към съпруга – може, дотолкова, доколкото да се поддържа по-лек живот, да няма големи неприятности. Верността сама по себе си, а не като досаден данък заради „удобствата“, се оказваше обаче безсмислена и поради това неразбираема.

Трето, говореше се за „образование“. Човекът обаче не се интересуваше никак от съдържанието на това образование. То беше нужно като източник на същия уютен живот (училият е на някаква държавна работа). Но освен това образованието и съпътстващите го звания осигуряваха уважение, което в днешно време продължава да се нарича „престиж“. И пак – не е важно какво точно знаеш и дали нещо знаеш, а какво е званието (постът). Днес, разбира се, е особено важно „къде“, но пак никой не ще да знае за съдържанието на тази образованост, наука или кой го знае какво. Постепенно с изтичането на десетилетията образованието изглеждаше все повече като един от възможните пътища „навън“ (при благосъстоянието, тоест при истинския комунизъм).

Това, което придобиха тези хора, беше: твърда вяра в идването на деня, от който ще имат „пълна осигуреност“; желание за компания (роднини или не-роднини) за общо веселие и взаимни малки (пък може и по-големи, кой ще тръгне да ги мери) подлости; и мнение, че „образованието“ е ценно. Неговото съдържание може да е неизвестно (кой ли пък ще тръгне да пита сериозно), но имиджът трябва да е непременно положителен.

*

Тези хора „превъртяха“. Казвам го напълно сериозно и от личен опит, от пряко познанство с тях. Те не спират да бълват хули срещу България, независимо дали са тук или „навън“. Те не били против „народа, а само против държавата“. Не се интересуват от нищо, нямат никакви планове извън всекидневното себедоказване – че „аз не съм кой да е“.
Всички те се изпоразведоха или провалиха семействата си, макар и без развод. Какви семейства бяха това впрочем! „Бракове“, сключени пред секретарка – просто някакви споразумения за временно съжителство.
Съсипаха здравето на родилите им се (малко незаконни) синове и дъщери, притискайки ги „да учат на всяка цена, защото…“ и същевременно държейки ги до пълнолетие, пък и нататък, в извратената обстановка на тези свои семейства, които не бяха семейства.
Пренебрежението им към Църквата (тя на времето нали отмираше) след 89-та се разви при повечето от тях в омраза, и то яростна, фанатична.
Някои пък се обявиха за религиозни, даже за православни, но от това омразата им към България и нейната Църква (както и към руската, разбира се) никак не намаля. Те продължиха да ги гледат отвисоко и да ги хулят, както и преди да станат православни, или дори много повече, защото дотогава просто рядко се сещаха за темата. При все това на тези хора днес нищо не им пречи да се надуват, че са православни. Противоречие в поведението си не виждат. „Аз не съм против християнството, аз просто не харесвам поповете“.

за обществото, за събитията днес, за човека

Писмо до анонимен автор

Публикуване на коментар

Ако текстът “Харта за…” не беше отпечатан на първа страница на в-к “Култура”, щях да си помисля, че чета “възвание до американския народ”, написано от някой избягал агент на ЦРУ, докато е чакал самолета за Еквадор на летище “Шереметиево”. Но не, при цялото ми уважение към редакцията, такъв материал не би могъл да се помести на първа страница на вестник от ЕС-овска държава. Затова допуснах, че е писан от някой наш местен активист, жаден за свобода – онази свобода, която на повечето хора им се харесва от пръв поглед. Така и се оказа, но тъй като не видях името му нито в хартиения брой, нито на посочения адрес, ще го наричам “анонимния автор”. Разбира се, това не е обида, просто човекът не си е написал името.

Ето по този повод един виц:

Разговарят двама съветски граждани:
– Знаеш ли, Рабинович се оказа педераст.
– Какво?! Взел ти е пари назаем и не ти ги е върнал?
– Не, не, в добрия смисъл…

Редакцията е махнала някои места от текста, качен на http://harta2013.eu/, на първо място въведението, започващо по класическия начин: “Протестите на десетки хиляди граждани в цялата страна…”

Е, как да не си спомниш за:
Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава?
– Единадесет души – отговаря Михал.
– Толкоз ли бяха?.. и т.н.

Но да оставим шегите. Добре е, че са махнали увода, защото вече има алтернативен протест на друго място в София, пък той е в подкрепа на парламента, а и на държавата въобще. Сигурно е организиран от мнозинството – питали са някой препатил какво да правят, той им е казал.
Както и да е, вече не може да се говори ей-така за “протеста” като за нещо красиво. Трябва да се различава “добър” от “лош” протест и така ще затънем в умувания кой кой е. А е нужно да се действа, както ни казва анонимният автор на “Хартата”.
Да видим, прочее, какво се говори там.

І.

Накратко, “тази държава” е: нелегитимна (добре, “отчуждена от легитимните си основания” (1), престъпна и опорочена. Тук имаме “режим”. Напомня се, че “страната” е “нецивилизована”. Къде без това.
Дотук нищо ново – смердяковщина и либералфашизъм.

Анонимният автор е видял някъде думата “плутокрация” и си служи с нея с възторг, като младеж, който току-що си е получил дипломата за средно образование и я оглежда. Безпокои се, че у нас имало плутократи и че от тях зависели много неща.
Кажете, господин анонимни авторе, Вие да не сте забравил, че България, която не харесвате, от години участва в един конгломерат от уж независими държави, който е доста богат, доста сериозно въоръжен и отлично контролиран отвън (пък и отвътре, не ще и дума)? Ами военната им/ни организация, натоварила се вече с престъпления, някои от които стигат до геноцид? Или моята страна Ви изглежда като тихоокеанско островче отпреди колонизацията, като оазис в Сахара преди персийското нашествие?
Не, уважаеми, България е не е нито сама, нито независима, напротив, тя е много натясно сред други, тъй като е подчинен (неравноправен) член на един военно-политически блок и нещата тук са под контрол почти толкова, колкото по времето на Хитлер и проф. Филов. Има обаче едно нещо, което не е като тогава, и Вие сте го забелязал – това са изборите.

Относно плутокрацията. У нас имало влиятелни богаташи? Кажете, анонимни, тези богаташи къде си държат парите? В мазето на кюлчета? Ако не е там, сигурно е в някоя банка. А на Вас известно ли Ви е, че днес всяка една банка в ЕС може да бъде затворена с едно обаждане по телефона и никога повече да не отвори? И че всяка сметка може да бъде блокирана до второ нареждане? Не вярвате? Значи тази година не сте чел вестници.

Е добре, какви са тези плутократи, които не могат да разполагат с пари, ако нямат за това едно милостиво разрешение “отгоре”? Ако пък те наистина владеят парите си, попитайте по-“нагоре” как е станало това, а не ораторствайте пред българите. Те са бедни и не решават нищо друго, освен за коя от предложените им партии да гласуват. Но и това вече Ви се вижда много, нали?
И да има тук хора с пари, анонимни човече, те са зависими и са най-много слуги на онези, които решават коя банка в ЕС може да работи и коя – не. Така че ако плутокрацията Ви безпокои, трябва да я търсите другаде. Попитайте например тези, които печатат (или просто регистрират) парите и решават къде колко да изпратят. Не знаете кои са? Е, и аз не ги знам всички поименно. Но мога да Ви помогна, макар и с малко. Господин Пеевски не е сред тях.

Но Вас плутокрацията не Ви интересува, макар че си служите с тази дума. Причините може да са няколко. Или 1) нищожна част от парите й стигат и до Вас, или 2) не искате неприятности, като, да речем, да Ви обявят за луд, или 3) вършите тук една работа, за която такава информация не Ви трябва.
А може да са и трите наведнъж.

ІІ.

И тъй, какви са действителните провинения на държавата, която анонимкото мисли да урежда, надявайки се, и не без основание, на Голямото началство?

Първо за повода. Да не се лъжем – ако не друго, скучно е. Не става дума нито за неуместни назначения, нито за “бутафорност” на демокрацията. Кажи, скъпи читателю, ти, който с мъка пазиш ума и съвестта си живи – къде около северната половина на Атлантика в началото на този век имаме “истинска демокрация”? Никъде, нали? Защо са тези празнословия тогава?
На нас днес ни се случва това, което вече се случи из множество страни през тези 10-15 години – Сърбия, Ирак, Афганистан, Украйна, Русия, Египет, Либия, Сирия, Гърция, Италия, Кипър, Турция, Бразилия (списъкът е непълен, ако се заемем да го довършим, ще стане час по география). Навсякъде различни поводи, различни методи и различни резултати.
И тъй, какво имаме тази година в България? Една партократическа секта, аналогична, мутатис мутандис, на арабската ал-Кайда, беше изгонена от парламента. Напълно законно и по волята на народа. Досадно, а? Кому е нужна, наистина, такава демокрация?

Но това си е наша вътрешна работа и тя може да послужи само като повод за събития. Има обаче и неща, които се виждат отвън:

- Референдум за АЕЦ, към един милион души “за”. Е, и десет милиона да бяха, пак нямаше да я има вражеската централа, но що за действия са това? Искате по-евтин ток? Хм.
– Протакане на ключови закони – за еднополови бракове (на всички ни дойде до гуша с това, но работата не потръгва), за права на детето (да доносничи против родителите си, да ги съди, да бъде въдворявано на по-хубави места по решение на компетентни хора) и прочее в тази насока. Самото отношение към тези работи (това е менталитет, тук само демокрация не стига, ама и нацистите преди време не можаха да свършат всичко запланувано).
– Телевизията през месец-два показва разни попове. Разкол в Църквата на практика няма. Руският патриарх им идва на гости. Отгоре на това избраха и свой собствен, и никой не е оспорил както трябва процедурата. Тук неправителствени организации има ли изобщо? Всичко като в средновековието.
– Пък да погледнем и изборите най-сетне. Хайде, онази секта взела-дала, ще се направи нова. Но какви са тези партии, това парламент ли е? Бивши комунисти + турци + хм… българи.

ІІІ.

Да видим сега какво предлага нашият автор.
Понеже всичко е такава каша, а бомбардировки не се уреждат лесно (ето, в Сирия свободните демократи вече изклаха няколко десетки хиляди от нецивилизованите си съграждани, и помощ от въздуха няма – та ние ли ще се вредим?), остава да действаме с нещо като мирни средства.

- Трябва да има непрестанни маршировки из центъра (“постоянна активистка кампания за публично атакуване на…” – после ще видим на какво).
– Борба за възвръщане на привилегиите по места (“тактика на мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима”). Много оригинално. А Вие, господин авторе, правил ли сте някога нещо друго? Нали цял живот сте се събирал с приятелчета тук и там с цел взаимно уреждане? И то “в ключови сектори”, разбира се, ясно е, че не по строежи и ферми.
– Съставяне на “експертни групи, които да изработят…” Значи пак проекти, стипендии, конференции, семинари и така до пълна победа на… какво беше? А, ето. Резултатът щял да бъде: “описание на конкретиката на плутократичния модел в … политическа система, съдебна власт, сектор сигурност, медии, финансова система….” Всичко сте изтървали, а? А какви времена бяха…
– “Създаване на обществена комисия с участие на юристи и общественици, които са заслужили обществено доверие, за обобщаване…” Да ме простят уважаемите дами и господа, подписали прокламацията (към 70 са, мисля), обаче тук всеки по-внимателен читател, волно или неволно, започва да им чете имената.
– Сега съвсем по същество. Ограничаване на изборните безобразия на този твърдоглав народ: “конкретни законодателни предложения за изменение на изборните правила и правилата за осъществяване на политическа дейност”; и възстановяване на златния век: “…така че да бъде гарантирано автентичното политическо представителство на гражданите.”

Това е. Въпроси?

ІV.

Сега пак сериозно. Колкото и хора да подпишат един текст, неговият автор винаги е само един. Поправките са отделна работа. Така че моля уважаемите ми съграждани, които са подписали текста – първите 70 имам предвид – да не мислят, че казаното се отнася направо до тях. Не. Първо, те добре са направили, че са си написали имената (освен ако някой друг не им ги е написал, всичко става, знам). Но не съм уверен, че всички те са чели това нещо. Те са хора утвърдени в своите професии, занятия и в публичното пространство, заети са, и просто не са отказали да бъдат внесени в списъка.
И впрочем какво значи “чели”? Опитното око минава през такова произведение за десет секунди. Какво имаме – позната фразеология, питомна някак си, закръгленка, сигнали към Началството (“правозащитно и екологично движение” – тук всички сме наши хора демек), накратко, борба за власт със законни средства. Има ли проблем?

*

Защо Вие, господин анонимни авторе (добре, може и да сте госпожа, сега няма да си обръщам целия текст наопаки заради пола Ви), който искате да лишите мен и народа ми от изборен глас, защо подмамихте толкова хора да се присъединят публично към мерзкото Ви писанийце? Надявам се всички те да Ви заплюят.
Вие сте келепирджия и подлец. Засега. Аз може и да Ви познавам – било по име, било по физиономия, може да съм си писал с Вас и-мейли или да съм седял с Вас в една стая.

Ето Ви един виц за десерт:

Рабинович, определете се. Или свалете кръстчето, или си обуйте гащите.

Ще Ви го разтълкувам. Това е съвет да се избягва хитруването. Ако ще служите на някакви господари – сега едни, после други, трети път трети – кажете: “Аз съм слуга и служа на който плати. Това ми е изгодно и ми харесва”. И не говорете за човешко достойнство и почтеност.
Ако пък Ви интересува почтеността, тогава я търсете винаги и заради самата нея, а не само когато Ви наредят, и то с друга цел. Само така ще станете човек.

*

Вж. http://www.kultura.bg/bg/article/view/21136

*

(1) – Браво бе, Гуньо!… Че ти как го мислиш Гуня?

за обществото, за събитията днес, за човека

Браковете – вчера и утре

Публикуване на коментар

(по повод на статията на М. Шиндаров)

“Мюлер казва на Щирлиц:
– Щирлиц, снощи сънувах страшен сън за Германия. Беше в началото на ХХІ век. Канцлер ни беше някаква баба, а външният министър беше педераст.
Ако Мюлер знаеше какво беше сънувал Щирлиц за Съветския съюз…”

І.

Смешното във вица е, че победената Германия е пострадала само от гледна точка на един хитлеристки офицер – и то защото е сексист и хомофоб. Докато победителят – Съветският съюз (Русия) – е пострадал от всякакви гледни точки.

И все пак e трудно да се разбере кой колко е пострадал. Ето, онзи ден в Лайпцигския университет се гласувало стандартно обръщение към професорите и студентите – към всеки професор (мъж или жена или нещо друго) обръщението щяло да бъде “Господин професорке” (Herr Professorin), а към студентите, аналогично – “господин студентке” (Herr Studentin). Не е нито шега, нито слух. В Русия пък, както е известно, се приема закон за забрана на пропагандата на хомосексуализма сред непълнолетни. Което най-вероятно значи – пълна забрана на тази пропаганда. Няма да ги разстрелват, разбира се, става дума за малка глоба.

Какво ще кажете, господа и дами (и каквито още искате да Ви наричат) правозащитници? Къде е по-добре? Ще кажете “в Германия”, как иначе. Да, ама и някои от вашите дядовци и баби (за трети не се сещам) пак бяха за Германия между 1940 и 1942-3. А после какво стана, за кого ли са били? Как мислите? Мирували са, то се знае. Така ще стане и с Вас. Гледайте внимателно какво се случва в Сирия. Това е Вашият Сталинград.
А как мислите, че ще е в Европа, пък и оттатък – че няма да има втори фронт ли? Дали милионите турци в Германия ще се променят така, както госпожа Меркел ги съветва? А пакистанците в Англия? А мароканците във Франция? Не, няма да се променят те. Но е вероятно да бъдат удушени още много водачи на културната революция и всякакви там тихи и шумни труженици на правозащитното поле. И някои военнопрестъпници ще бъдат обесени. А Вие тук ще се спотайвате.

ІІ.

Признавам си, смях се от сърце докато четох коментарите към статията на Михаил Шиндаров. На хората така им се иска да са свободомислещи, непредубедени, цивилизовани и благовъзпитани. Обаче не им достига сериозност. И не смеят да рискуват, дори само с думи. Обидени са, сърдят се, тропат с крак на редакцията, искат извинение, че даже и покаяние. Говорят за “осъждане” и то “по бързата процедура”.
И какво ги засяга? Точно те ли са онези лесбийки, транссексуали и т.н. които авторът оскърбява и може би заплашва? Не, разбира се, те 100 % до един си консумират обикновения секс по обикновения начин (за подробности не питам). Те впрочем така и са били заченати. Защо не отидат при баща си/майка си, та първо тях да проучат, дали са достатъчно толерантни? Първо това, пък после да се карат на някого, задето бил казал, че извратеният секс не е продуктивен. Ами да, не е. Ако баща Ви и майка Ви бяха по-разкрепостени, Вас нямаше да Ви има и нямаше да стигнете до днешното си просветено разбиране за тия работи. Не Ви ли е срам, че сте се родили по този елементарен начин?

Какво казва Михаил Шиндаров в статията от 14 юни? Ако бракът е само договор за съжителство (предполагащо интимна телесна близост) между дадени индивиди, тогава той може да бъде всякакъв, няма откъде да дойде ограничение. Много векове бракът по тези места, които ние обитаваме сега, е бил съюз между 1 мъж и 1 жена. Ще добавя – пред Бога, но не за да дразня мнозина от читателите, а защото ще ни потрябва по-нататък. И при това – за раждане и възпитаване на деца, сиреч на други хора като тях.
Освен това – причината бракът да се състои точно от 1 мъж и 1 жена е следната: “така е решено и заповядано”. Ако това не беше решено и заповядано, тези същества пак биха се размножавали, само че без брак или без “такъв” брак. Но е решено: хората да се раждат и отглеждат именно по този начин, а не по някой друг.
В историята се е случвало неведнъж хората да забравят, че бракът е такъв “по заповед” и решават, че могат сами да се разпореждат с него. Тогава семейството се удържа в този вид още малко и по инерция, а след това започват промените. Точно на такива промени сме свидетели ние с Вас сега.

И тъй, какво ни се предлага, и то чрез закон? Да се промени това положение (да се “отхвърли заповедта”). “Брак” ще бъде и това, но и друго съжителство – щом участниците са се споразумели. И те също ще отглеждат деца, тъй като го желаят. И несъмнено тези деца ще бъдат чужди изцяло или отчасти – значи произведени или “чрез” съвсем други хора, или без участието на поне един от съжителстващите. И няма да има ограничение какви, пък и колко ще са участниците в това съжителство. Защо да има? Знаете ли някаква причина за ограничение (след като “онази заповед” е отхвърлена)? Ако да, пишете ми.

ІІІ.

Сега да видим защо читателите на М. Шиндаров така силно се развълнуваха. Той не беше нагрубил никого от тях. Те се интелигентни, информирани хора, и отлично разбират, че силата, която прегази за двадесетина години цяла Европа и наложи закони, с които стотици милиони хора, макар и обработени от групата монополни и цинично идеологизирани медии, не бяха съгласни, няма как да бъде спряна от няколко думи, пък ако ще не само г-н Шиндаров, а и целият екип на малкия, но смел в-к “Култура” да изправи срещу нея. Тогава защо така се тревожат? Те дори не му се присмяха. Вместо това те се обидиха и поискаха обезщетение.

Причината, уважаеми читатели на “Култура”, не е дребна. Тя е: г-н Шиндаров оскърби техните религиозни чувства. Той написа хулни слова, а вестникът ги публикува. Затова хората са възмутени и се гневят. Нека да заведат дело.
И наистина, прави са донякъде тези, които казват, че хомосексуализмът е новата религия на този свят. Но, както биха забелязали старите диалектици, те не достигат до същността, защото взимат вида за род, частта за цяло. За днешните революционери хомосексуализмът е, несъмнено, свещен, но той е само една от светините на тяхната религия.

Семейството, както споменах по-горе, е институция пред Бога, съставено в известния ни вид по Божия заповед. Някой ще каже – “не, това е просто възглед”. Добре, така да е. Но все пак това е възглед за Бога. Или смятате, че нямам право да имам възглед за Бога? Кажете де!

Днешната атака срещу семейството е действие за отхвърляне на Бога, по-мощно от действията на атеистичния комунизъм. Защото комунистите-атеисти си мислеха, че ще преустроят душите само чрез определено образование и грубо гонение на Църквата. Те се потрудиха много – примерно, официално обявиха човека за маймуна. Затрудниха венчанията и кръщенията. Но все пак оставиха семейството в същия вид – пак от мъж и жена. И така оставиха вратичка за връщане – всеки от детинство вижда нещо, което после ще го улесни да приеме, че “мъж и жена го сътвори”. Значи идеята за човек остава същата, макар и разбутана в ума чрез учението за “маймунството”.
Тук вече имаме по-революционно, по-радикално действие – детето ще израства с друг образ на човека пред себе си – не мъж-и-жена, а нещо друго. Това би трябвало да доведе до по-дълбока промяна, която да създаде условие за укореняване на друга религия, където човекът ще има друг образ, и няма да може да схване Божия образ така, както е можел досега.

*

Святото, общо казано, ще бъде телесното желание. Това не значи, че всяко желание незабавно ще се удовлетворява (такива чудеса не се обещават). Но самото желание, удовлетворявано или не, ще се охранява и почита – пред него ще се благоговее. Това засега се нарича “имаш права и ги отстояваш”.
А впрочем хората няма да вършат някаква много сложна работа по отстояване на правата – за това ще има специалисти, както вече има. От хората се очаква само да са съгласни, че трябва да искат. Да са недоволни, че нямат. Недоволни от родителите си, от правителството си, Вие лично – от “българското”. Нали така?
А специалистите ще устройват нещата в определената посока. Първо, ще проповядват светостта на желанието изобщо; после, ще казват кое желание е свято, и кое – по-свято; на кое да се поклоним сега, и на кое – утре. Ще уреждат празниците (да, за “парадите” говоря). Накратко – ще бъдат жреци. А богът им ще е красив като древния Дионис и по своему милостив – “ти желай, а аз няма да те упреквам, напротив – ще те благославям, задето желаеш. Защото те обичам.”

Мислите, че си фантазирам? Ами това става пред очите ни. Вие сами участвате в това. Ето, един господин се кълне, че не бил “за зоофилията”. Почакайте де, то не може всичко наведнъж. Свободата си има граници. Благата не идват всички вкупом. Не сте “за зоофилията” днес. Не са Ви казали. Утре, като Ви кажат, ще бъдете.

*

Ето и един виц за възпитани хора:

“Щирлиц не беше хомосексуалист, но не му се искаше да обижда Мюлер…”

***

вж. и:
http://www.kultura.bg/bg/article/view/21073/1

http://kakvooshte.blogspot.com/2013/06/blog-post_16.html

http://www.welt.de/kultur/article116920375/Herr-Professorin-was-denken-Sie-sich-dabei.html

за обществото, за хуманитаристиката, опити за античността, платонизъм

Платон. „Държавата“ ІІ

Публикуване на коментар

1. Опазване на държавата. Началата на възпитанието

а. собствеността

Покрай въпроса за това, дали стражите могат да имат собственост, събеседниците на Сократ се замислят дали животът на тези стражи няма да бъде нещастен поради твърде строгите ограничения, които са им наложени.

Защото, макар държавата да е под тяхна власт, те не вкусват нищо от нейните блага – не придобиват ниви, къщи, мебел, не принасят жертви и не приемат гости, както правят другите… Те са като наети надзиратели… Те пазят само срещу храната и не получават никаква заплата, както другите; не могат със собствени средства да пътуват, нито да правят подаръци на хетерите… както изразходват пари тия, които се смятат за щастливи (420 а)

Сократ отговаря, че те, като създатели на тази (засега мислена) държава, би трябвало да се грижат за доброто на държавата като цяло, а не за благосъстоянието на една или друга част. Това може да е благосъстояние според мнението на много хора, но има опасност тази част да не живее така, както е добре за всички останали, което значи – според доброто за цялата държава.
По-нататък Сократ отбелязва, че в тази държава трябва да се избягва както излишното богатство, така и бедността, защото и богатството, и бедността развращават човека; и в двата случая у него се буди желанието за притежание. Най-доброто е човек да има само онова, което е необходимо за живота и занятието му.

Първото поражда склонност към разкош, безделие и стремеж към нови неща, а второто пък създава малодушие и пороци наред със стремеж към нови неща [или: и подбужда към престъпни дела с цел промени в държавата] (422 а).

б. мерки за опазването на държавата

За да се опази държавата, тя не би трябвало да е прекалено голяма, нито твърде малка, защото и в двата случай възникват трудности около опазването й. Размерите й трябва да й помагат да бъде самодостатъчна (423 b).
Друга опасност относно опазването й идва от промените във възпитанието. Обикновено те започват с промени в музикалното възпитание (в широк смисъл, от наша гледна точка).

Трябва да се пазим от въвеждането на нов вид музика, понеже това изобщо е вредно [или: опасно]; а формите на музиката [или: начините на музикално възпитание – mousikoi tropoi] никъде не се променят без промяна на най-важните държавни закони, както казва Дамон…(424 c)

Законите не би трябвало да са твърде много.
Законността започва с уважението на младите към по-възрастните и родителите; с грижата на възпитаваните за собствената им външност, който трябва да издава скромност и изпълнителност. Но да се предписват закони в тази насока не е разумно, това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.
После, добре възпитаваният младеж няма нужда от подробни предписания, свързани със справедливото му поведение като възрастен. Това са нещата, които (425 d)

Стават на пазарния площад, отнасят се до търговията със занаятчийски предмети, спорове, обиди, протакания на процеси, установяване на мита, реда на пазара и пристанището…

в. основният закон

Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

За нас не остава нищо да кажем за законодателството; остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията. Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас. Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

2. Съсловия в държавата. Частите на човешката душа

а. определения за добродетелите

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се открият известните на всички добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Наред с тях там се намира и сякаш ги обхваща онази, заради чието разбиране започна целият разговор – справедливостта.
Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и е притежавано от истинските стражи (428 d-e).
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините (429 а – 430 c).
Благоразумието е въздържане и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички – не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

желанията на мнозинството и лошите се управляват от желанията и разума на малцина и най-скромните (431 d).

б. справедливост и несправедливост

Справедливостта не е друго, освен способността на всеки да прави точно и само онова, което се очаква от него според мястото му в държавата.

Още в самото начало, когато основавахме нашата държава, установихме, че трябва да се действува за цялото… и често говорихме, че всеки един трябва да върши една от работите, които се отнасят до държавата, и то за която работа природата го е създала най-способен (433 а).

Държавата се състои от три съсловия. Най-голямата опасност за нея би дошла от това, че някои от по-долното съсловие, възгордяни от някакъв успех, ще се опитат да преминат към по-горното без да са достойни за това. Това е най-вредният начин да се върши не своята, а чужда работа, и следователно – най-опасната несправедливост.

Справедливостта е запазване на своето и вършене на своето.. Но ако някой занаятчия или друг търговец [или: производител, печалбар] по природа, след като се е възгордял било поради богатство и изобилие, било поради сила и нещо друго от този вид, се реши да премине в съсловието на военните; или някой от военните се реши да премине в съсловието но съветниците и стражите, макар че не е достоен… тогава тази размяна между тях и вършенето на много работи от един и същ човек е гибел за държавата.
Собствената дейност на търговското, помагащото и пазещото съсловие, доколкото всяко едно върши своята работа в държавата, ще бъде обратното на несправедливостта и ще бъде справедливост, а ще прави справедливо и държавата (434 b-c).
В нашата държава наистина ние предоставяме нашите защитници да служат като кучета на управниците, които са като пастири на държавата (440 d).

в. части на душата

Веднага след това Сократ прави сравнение между справедливата държава и справедливия човек, предполагайки, че той няма да се отличава от нея по отношение на справедливостта, а ще й бъде подобен. И както в държавата има три съсловия, така и в човека (в душата му) ще има три съставки.
Всеки може да забележи това, вглеждайки се в себе си.
Понякога човек има желания и извършва неща, които го възмущават и той се гневи “на себе си”. Значи гневливата и желаещата част са влезли в конфликт.

Или както в държавата има три съсловия – промишлено, подпомагащо и съветващо, така също и в душата гневливостта е трето качество, което по природа служи за опазване на разумното, стига само да не е повредено от лошо възпитание?
И:
Гневът.. при несъгласие в душата по-скоро приема оръжието на разума (440 d-e).

Но никоя от тях не може да оцени как трябва да се действа – това е способността на третата част – разумната, която трябва да управлява.

Ние ще наречем храбър всекиго тогава, когато неговата гневливост при скърби и удоволствия ще спазва предписанията на ума за страшното и нестрашното (442 c).
И:
Като се разпорежда добре със своите дела, явява се господар на себе си и добре урежда себе си, става приятел на себе си и довежда напълно в хармония трите начала на душата… независимо дали се касае за печелене на пари или за грижи за тялото или за обмисляне на обществени или части въпроси… мъдростта смята за умение, което ръководи тази дейност, несправедливо дело смята това, което винаги руши знанието, мнението пък, което ръководи несправедливото дело, смята за невежество (443 d-e).

(V книга)

3. Управление на браковете и ражданията

Сократ предупреждава, че някои от твърденията му, макар и основани на добри аргументи, ще предизвикат възмущение или смях (450 с-е; 452 а – 453 а; 457 a-b).

а. жената от съсловието на стражите

Жената има същите способности като мъжа, а това значи, че може да прави същите неща, макар и му отстъпва заради телесната си слабост. А слабостта идва от необходимостта да ражда и кърми.

Ако ние си служим със жените за същите работе, за които си служим с мъжете, то ние трябва да дадем същото възпитание и на жените.
Ако полът на мъжете и полът на жените се показва различен по отношение на изкуствата или на друга някаква работа, то ние ще кажем, че трябва да се определят заниманията на всеки един от двата пола според способностите. А доколкото разликата се явява поради това, че женският пол ражда, а мъжкият оплодява, то ще кажем, че това никак не се отнася до това, за което говорим… (454 d-e)
И така, драги, не съществува занимание, определено от управниците за жената, понеже тя е жена, нито пък за мъжа, понеже той е мъж. Но природните качества еднакво са разпределени и в двата вида живи същества и по природа жената е пригодна да участва във всички занимания, също така и мъжът е пригоден за всички занимания. Жената обаче във всичко е по-слаба от мъжа (455 d)

Но жените могат да бъдат воини, а може би и да управляват (456 а):

Нали една може да обича мъдростта, а друга пък да я мрази? Една е гневлива, а друга пък никак не се поддава на гняв? … Следователно една жена е годна за военна служба, а друга не е годна. Но нима ние не определихме същите тия природни качества и за мъжете, които ще бъдат защитници?… Следователно по отношение на военната служба за държавата природата на жената и на мъжа е една и съща освен това, че жената е по-слаба, а мъжът е по-силен.

Жените трябва да бъдат общи, за да се избягва разделението според семейства (457 d):

Това е законът, че всички тия жени са общи на всички тия мъже и нито една жена не бива да живее отделно само с един мъж.

Но това е само при стражите, както се вижда още в 450 с:

…като го изследваш според твоето убеждение: каква е общността на децата и жените у стражите, за възпитанието на децата докато са малки във времето от раждането до училищната възраст…

б. съвместен живот и раждане на деца

Тези мъже и жени ще живеят заедно и заедно ще бъдат обучавани ще извършват всичко, което изисква положението им в обществото. Така че е естествено да стигнат и до съвокупяване (458 d).
Това обаче не значи, че може да има безразборни връзки – браковете ще стават на празници, като при това управляващите насочват по-добрите сред мъжете към по-добрите сред жените и съответно (459 а – 460 b). Тези бракове ще се смятат за свещени и ще бъдат съпровождани от жертвоприношения и молитви (458 е; 461 а).
Преди 20 години да няма връзки, а тази общност да продължава до 40 за жените и 50 за мъжете (460 е). След това всеки мъж, ако желае, може да живее постоянно с някоя жена, но да не раждат деца (461 b-c).

Раждането на деца от хора по-млади или по-стари от цветущата възраст, а и всяко съвокупяване, извършено без съгласието на управника,

…ще се сметнем за грях, а не за дело благочестиво и справедливо… защото такъв човек създава за държавата извънбрачно, незаконно и неосветено дете… родено в тъмнина при страшно невъздържание (461 a-b).

Родителите няма да познават децата си:

Също и децата са общи, та нито родителят да познава своя потомък, нито потомъкът да познава своя родител (457 d).
А пък раждащите се деца да поемат с пълна грижа поставените за това ръководители било мъже или жени… понеже управата ще бъде общо от жени и мъже… Като вземат децата от добрите, смятам, че те ще ги занесат в специално място при кърмачки, които живеят отделно в някоя част на държавата, а децата от по-лошите и всички, родени с някакъв телесен недостатък, ще скрият в тайно и неизвестно място, както е редно.
– Ако изобщо е необходимо родът на стражите да бъде запазен чист – рече той.
– … ще завеждат в опредленото място майки, когато им се напълнят гърдите с мляко, като употребяват всички средства никоя от тях да не познае собственото си дете; ще довеждат и други мяйки, които имат мляко, когато рождените майки на децата няма да са достатъчно (460 b-а)

Но ще знаят датите на възможните зачевания и всички онези, които са родени 7/9 месеца след това ще се смятат за техни дъщери и синове. Въз основа на това човек ще разпознава възможните си внуци, също и братята и сестрите, с които няма да може да влиза в брак (461 d).

След като пораснат малко, децата ще бъдат взимани на военните походи, където

…като децата на занаятчиите да гледат това, което трябва да правят, когато станат пълнолетни. Наред с наблюдаването децата ще трябва да прислужват и да приготвят всичко, което се отнася до войната, и да услужват на бъщите и на майките (466 е)

Всичко това се прави за избягване на разделението – защото семейството изисква собственост, а собствеността разделя (462, 464).

в. почести и награди

Самите названия на управляващите и управляваните трябва да са други, за да съответстват на истинските им отношения (463 a-b). Помежду си стражите не могат да се смятат за чужди, защото

В лицето на всеки, с когото би се срещнал, той ще среща брат или сестра, баща или майка, син или дъщеря, деца или родители (463 с)

При това положение стражите би трябвало да живеят по-щастливо от олимпийските победители (465 d).
Отличилите се във войната ще получават повече бракове, така че повече да се раждат деца от такива (468 с). Загиналите в бой трябва да получават най-големи почести:

Нали в бъдеще ще ги почитаме като духове и ще се покланяме на техните гробове? Няма ли да спазваме същия обичай и за ония, които умират от старост ли поради някаква друга причина, но са смятани особено добри през живота си? (469 b)

г. държавата и другите гърци

Не би трябвало гърците да воюват помежду си, а още по-малко да се заробват едни други (469 b – 471 b).

(следва)

*

Текстът съдържа девета лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (29 май 2013)

друго

Платон. Седмо писмо

Публикуване на коментар

Платон посещава Сиракуза за пръв път през 388/7 г. като гост на Дионисий Стари. Тогава се запознава и с Дион, по онова време съвсем млад човек – и го запознава с философията си.
Двадесет години по-късно (367 г.), след смъртта на Дионисий, тиран на Сиракуза става синът му Дионисий ІІ. Дион успява да го убеди да покани Платон, а и самия Платон – да дойде в Сиракуза; и, ако успее да въведе Дионисий във философията, да помогне на сиракузците да заживеят съгласно по-добри закони. Това, надявал се Дион, би трябвало да подобри нравите в града и да направи самите граждани по-щастливи. Примерът на сиракузците пък би могъл да бъде последван и от останалите сицилийци.
Платон се съгласил, и пристигнал в Сицилия, но разговорите му с Дионисий не продължили дълго. Младият тиран се поддал на интригите на някои свои приближени, според които Дион бил повикал Платон като съучастник в намерението си да завладее града. Поради това Дионисий прогонил Дион, който намерил гостоприемство при свои близки в континентална Гърция. Не след дълго, и въпреки нежеланието на Дионисий, Платон също напуснал Сиракуза.

След още няколко години (361 г.) Платон решава отново да посети Сиракуза. Причината е множеството писма и разговори, чрез които той бива съветван да поднови общуването си с Дионисий. Писмата идват както от страна самия тиран, така и от Дион, който посещава Платон в Атина, а и от известния питагореец Архит от Тарент (Платон се бил сближил с него по време на предишното си пътуване). В писмото си Платон обяснява, че въпреки многото колебанията се е решил да предприеме и това пътуване. Също както и при предишното посещение, той се надявал да помогне на сиракузката държава, и така да не се окаже [политически] философ “само на думи”.
Но и тази среща завършва неуспешно. Платон се чувства като пленник в двореца на Дионисий; а след това се появава и опасност за живота му от страна на някои разбунтувани срещу Дионисий войници. Затова с помощта на Архит той получава кораб и пари, за да успее да отпътува.

Тук свършва изложението на събитията според 7 писмо. Известно е, че след пристигането си в Гърция, той минава през Олимпия, където се среща с Дион. Дион по това време подготвя военен поход (“за освобождение”) на Сиракуза. Платон отказва да участва в това дело. Дион успява да превземе града (356 г.) но се оказва въвлечен в трудни междуособици, включително и с хора, на които е имал доверие; и след около две години управление бива убит. Самият Дионисий успява да се завърне след 10-годишно изгнание, и властва още две години.

Платон, който по време на написването на писмото (малко след смъртта на Дион) е 73-годишен, умира в Атина седем години по-късно – през 347.

*

1. Платон и управлението на Тридесетте. Осъждането на Сократ

- Платон още от млад е желал да участва в управлението на града си

Когато бях млад, с мен се случи същото като с мнозина други: мислех, веднага щом стана господар на самия себе си, да се заема с въпросите за благото на полиса (324 b)

- положението след войната; участието на Платон

Тъй като тогавашното държавно устройство бе хулено от мнозина, стана промяна и начело на промяната като управници застанаха 51 мъже… а 30 от тях всички станаха архонти автократори. Понеже се случи така, че някои от тях бяха мои роднини и познати, те веднага започнаха да ме канят уж като за подобаващи дела. Заради младостта си не усетих нищо необикновено и мислех, че те ще управляват полиса, като го водят от несправедлив към справедлив начин на живот, така че усърдно насочх ума си към това, какво правят. А понеже в действителност виждах, че за кратко време тези мъже направиха така, че предишното устройство на полиса да изглежда като изработено от злато – освен другото и възрастния Сократ, любим за мен човек, за когото почти с пълна увереност мога да кажа, че е най-справедлив от тогавашните хора, го пращаха заедно с други при някакъв гражданин, за да го накарат насила под страх от смъртно наказание, ще не ще, да участва в делата им, а той не се подчиняваше и пое риска да изтърпи всичко пред това да стане съучастник в безчестните им дела.
Та като забелязах всички тези неща, а и други, и то не малки, не ги изтърпях и се оттеглих от тогавашните злини.
Не след дълго и 30-те, и цялото тогавашно устройство на полиса пропаднаха и отново, макар и по-бавно, все пак взе да ме тегли желанието за занимание с държавните дела. И в онази обстановка, тъй като беше смутна, ставаха много неща, от които човек би бил недоволен. Нямаше нищо удивително в това при промени да стават прекомерни отмъщения срещу някакви врагове. Все пак впрочем завърналите се тогава изгнаници бяха много снизходителни. По някаква случайност пък някои влиятелни в града хора призовават пред съда нашия приятел Сократ, като повдигат срещу него най-богопротивно обвинение и подобаващо от всички хора най-малко на него, понеже едни го обвиниха в непочитане на боговете, а други го признаха за виновен и убиха човека, който не пожела да бъде съучастник в безбожните дела от онова време… (324 c – 325 с)

- как държавите да се управляват по-добре

Писаните закони и нравите се разрушаваха и допринасяха удивително много щото аз, който в началото бах изпълнен със силен стремеж за занимание с общите дела… да помисля за всички сегашни полиси, че до един са управлявани зле, тъй като състоянието на законите им е почти неизлечимо без удивителна подготовка и някакъв щастлив случай. Бях принуден да говоря публично, като възхвалявах правилната философия понеже тя прави възможно да се съзре всичко, което е справедливо и за държавата, и за отделните хора и твърдях, че злините за човешките родове не ще имат край, преди или родът на правилно и истински философстващите да встъпи в държавната власт, или родът на властващите в полисите да започне да философства по силата на някаква божествена участ (325 d – 326 b)

2. Запознанството му с Дион

- нравите в Сицилия

С това разбиране дойдох в Италия и Сицилия за първи път. След като пристигнах, така нареченият блажен живот, изпълнен с италийски и сиракузки гощавки, ни най-малко не ми се понрави – да живея, като два пъти на ден се пресищам и никога не спя сам нощем, а и всички други привички, които следват този начин на живот, защото поради тези нрави никой от поднебесните хора никога не би могъл с усърдие още от младини да стане разумен – не ще бъде под властта на толкова удивителна природа – и дори никога не би поискал да бъде умерен. Същото разсъждение би било в сила и за останалите добродетели и никой полис не би могъл да се успокои в някаква законност, ако мъжете смятат, че трябва да изразходват всичко за излишества, а от друга страна пък мислят, че трябва да бъдат лениви във всичко, освен в гощавки, пирове и изтощителни любовни наслади. Неизбежно е тези полиси непрестанно да сменят тирании, олигархии и демокрации, а властниците в тях да не търпят дори и да чуват думите справедливо и равноправно държавно устройство (326 b-d)

- среща с Дион

След като се сближих с тогава младия Дион, се изложих на риска, като му съобщавах със слова нещата, които по мое мнение са най-добри за хората и го съветвах да ги прави, да не забелязвам, че скрито от самия себе си подготвях по някакъв начин бъдещо събаряне на тиранията. Така беше, защото Дион, който беше много схватлив и за останалите неща, и за тогава изречените от мен слова, се вслуша така проницателно и усърдно, както никой младеж, когото някога съм срещал, и обикнал добродетелта повече от насладата и останалите видове изнеженост, пожела през остатъка от живота си да живее различно от мнозинството италийци и сицилийци.Заради това той заживя по начин, ненавистен за хората, които живееха според тираническите обичаи, чак до смъртта на Дионисий (327 a-b)

3. Срещите му с Дионисий ІІ. Как да се променят политическите режими

- Дион убеждава Дионисий ІІ да покани Платон

(327 c)

- Градовете, подобно на хората, могат само да бъдат призовавани към добър живот, но не променяни насила

(330 d)

4. Кой може да бъде “научен” на философия

- погрешни мнения и откъслечно дочути слова. Мнозина си въобразяват, че “знаят важното”

(340 c)

- “петте неща” – дума, словесно представяне, образ, знание, “самото нещо”

(342 a)

- излишно е да се пише относно целта на философията. Истината не се предава с думи – нито писани, нито произнесени. Но човек може да бъде “насочен” към нея. Това обаче изисква големи и продължителни усилия; и не е по силите на всеки, а само на малцина

(343 e)

*

Седмо писмо. Превод Ст. Терзийски. Редактор Д. Табакова. „Критика и хуманизъм“ 13, 2002

*

Текстът е седма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (8 май 2013)

за обществото, за хуманитаристиката, за човека, опити за античността, платонизъм

Платон. „Държавата“

Публикуване на коментар

24 април

Трудностите, които Платон се опитва да реши в “Държавата”, са споменати и в диалозите, с които се занимахме досега. Ето какво може да се каже накратко за тях:

1. Атинската политика и държавно устройство по времето на Сократ и Платон

Политиката, която атинската държава е водела през последния век (от гръко-персийските войни до времето, когато вероятно е писан диалога) са били насочени преди всичко към увеличаване на политическата и военна мощ на града, и към забогатяването му. Така атиняните са привикнали с мисълта, че би трябвало да бъдат лидери (да владеят) над гърците, а може би и над други народи. Въпросът, дали това властване е щяло да бъде добро за гърците, за другите народи, а и за самите атиняни, се е смятал за ненужен; или не се е обсъждал така, че да повлияе на политиката на града.
Относно вътрешнополитическото положение е можело да се каже следното.
Държавното устройство, изработено през първата половина на V в., е демократизирало града така, че практически всеки атински гражданин е бил избираем и е можел да заеме важен пост в управлението и в армията; или поне да повлияе при взимането на важни решения със своите изказвания и гласуване. При това тези решения, независимо дали засягали законопроекти или съдебни дела, обикновено се взимали твърде бързо – пример за това е и самото дело срещу Сократ. И тъй като се взимали с обикновено мнозинство и никой не е имал право на вето, силата на демагозите е била голяма. Често е била достатъчна една тяхна намеса, едно изказване, за да бъде подтикнато държавното събрание към всякакво решение. Несъмнено много от гласуванията са били подготвяни предварително, а и купуването на гласове сигурно е било възможно.

Платон сигурно е смятал, че атинското законодателство трябва или да се усъвършенства или да се промени изцяло. Но, ако се съди по разказа му за събитията около Сократовото дело, той е предпочитал тази промяна да се извърши по мирен път; а ако това се е окажело невъзможно в Атина, тогава би трябвало да се потърси друго място, където да се създаде държава наново, от самото начало, която ще е устроена според едно разумно законодателство.

2. Идеологията на просветените гърци от класическата епоха

Същевременно той е знаел, че бедите в коя да е държава се дължат не толкова на необмислените, набързо приети и може би противоречащи си закони, колкото на идеологията, стояща зад тях – която от своя страна винаги се стреми да се превърне в общ за всички гражданите светоглед. Идеологията на атинските демагози и техните съмишленици от други гръцки държави (ако се съди по свидетелството на Платон) е изглеждала приблизително така:
Добро за човека е това, което му носи щастие. Щастието пък е неотделимо от така наречения “успех” – власт, богатство, почести (или, казано на днешен език – позиция, пари, престиж). Следователно действията на човека трябва да бъдат насочени към завоюване на такъв успех – иначе той няма да постигне щастие и животът му ще бъде пропилян.
Идеолозите знаят, че вероятно съществува и нещо, наречено справедливост (справедлив начин на живот). Това е, когато човек се съобразява безусловно с писаните (гражданските), а още повече с неписаните закони – тези, които засягат общата нравственост и почитта към боговете. Тези закони се свързват с традицията и са изразени в разни нравоучителни разкази (примерно – басни). От гледна точка на идеолозите това поведение и призоваването към него подхождат повече на старите хора – то е част от тяхната “мъдрост”. Но на тази мъдрост те гледат отвисоко, с пренебрежение. Защото “справедливия живот” е нещо, което подхожда на по-слабите, по-незначителните, накратко – на “неуспелите” хора. И понеже старите хора често са слаби, изолирани, лишени от почести и бедни, поради това и такава мъдрост им съответства.
Идеолозите не препоръчват да се вярва буквално на традиционните разкази за богове и въобще се отнасят с безразличие и насмешка към самата вяра в богове. Същевременно обаче те не отхвърлят ритуалите на култа, нито имат нещо против да се разказва за приключенията на боговете така, както примерно в поемите на Омир. Според тях да се вярва на тези неща не е нужно, но може да се говори за тях – ако това се прави за развлечение и “култура”. И както е допустимо да се участва в церемонии в чест на всякакви богове (и близки, и далечни), така са допустими и всякакви варианти на традиционните разкази. Идеолозите подкрепят свободата в “измислянето” на истории за богове.

3. Принципи на разумния светоглед и доброто възпитание

Такава е светогледната обстановка в Атина по времето на Сократ и Платон. Самият Платон, а вероятно и Сократ, са имали възглед за това, как да се построи държава, която да бъде лишена от пороците на атинската.
Принцип на живота в тази държава не може да бъде ненаситният стремеж към успехи (стремеж на всеки гражданин и на държавата като цяло); а, напротив, придържането към справедливостта в обществения и частния живот, и възпитанието на справедливи хора.
Конкретното законодателство, каквото и да е то, трябва да е основано на начала, противоположни на тези, които Платон е виждал в съвремието си.
Първо, необходимо е съвсем друго отношение към боговете – не бива да се вярва на всякакви разкази за тях, и изобщо не бива да се допуска всякакво публично говорене (поезия, представления), отнасящо се до боговете. Би трябвало да се възприеме вярата в справедливото въздаяние след смъртта (и да се казва, че там съдии ще бъдат богове или полубогове).
Платон знае, че този светоглед, напълно различен от съвременния му, трябва да се въведе чрез сравнително ясна система за ранно образование (възпитание). За да го придобият, децата трябва да слушат от малки истории за боговете, съобразени с нравствеността; също и исторически примери, които ще укрепват вярата им, че справедливият човек е и щастлив.

4. Оклеветяването на справедливостта

Съществува една опора на справедливия живот, или по-скоро на обръщането към справедлив живот, която е заложена може би в самата природа на човека – това е страхът от възможното въздаяние, който като че ли се усилва с напредването на възрастта. Пример за това е даден чрез монолога на Кефал:

Добре знай, Сократе, че когато някой си помисли, че краят му наближава, в него навлиза страх и грижа за някои неща, каквито[страхове и грижи] преди това той не е имал. Онези разкази за Хадес, че извършилият тук несправедливост трябва да бъде наказан там – които дотогава са били осмивани – започват да мъчат душата му: да не би да са истинни. И той – било поради старческа слабост, или сякаш като доближил се до онези неща, вече ги забелязва по-добре – се изпълва със съмнение и страх, размишлява и се пита дали не е извършил несправедливост спрямо някого; и който открие в живота си много неправди, случва му – като на децата – да се буди от сън, да се стряска и да се изпълва с лоши очаквания…

Но тези страхове се появяват късно, а преди това, през целия си активен живот, човекът в лошо уредените държави бива уверяван, че несправедливостта е за предпочитане, и му се предлагат легендарни разкази като този за Гигес, или съвременни случаи като този с Архелай – че за един човек е допустимо не просто да живее както иска, но да извърши и най-големи престъпления; и ако остане безнаказан, ще се наслаждава на всякакви блага, включително и на страха и почитта от страна на околните, които не само не биха посмели да го осъдят явно, но дори и сами биха вярвали, че точно така трябва да живее един способен и свободен човек.
За да се придаде убедителност на тези разкази, се предприема нещо като “оклеветяване на справедливостта”. Тя, както се твърди, е оръжие в ръцете на слабите, които чрез нея се защитават срещу силните – вместо да им служат и да им се подчиняват. Значи тя е породена от страх и дори завист. Така че представата за справедливото съществува и се препоръчва само за да обуздава желанията на силните. И тя наистина им създава трудности, пречи им да постигат желаното и понякога ги измамва да мислят като слабите; но ако човек получи възможност, той веднага би забравил размислите за справедливото и би действал само за своята изгода. Това е естествено и така трябва да бъде.
Ето защо се смята, че справедливият съдейства на слабите (нищожните, негодните), и че той самият е като тях – негоден и нищожен: иначе не би бил справедлив. Той е справедлив поради собственото си безсилие и поради слабия си ум.
Против това разпространено вече убеждение събеседниците на Сократ (Главкон и Адимант) предлагат да се проучи да не би все пак да е обратното – както и те самите вярват и биха желали да докажат – че справедливостта не е безсилие и слабоумие, а сила и умност. Но за да стане това, трябва да се избегнат някои грешки, които често се правят в говоренето за нея.
Справедливостта, казват те, не би трябвало да се представя като път към какъв да е успех, защото тогава ще излезе, че тя е заради успеха; ако е така, тя няма защо да бъде предпочитана пред несправедливостта. Това правило – че справедливостта е ценна само чрез себе си (както е примерно зрението, или самото живеене), трябва да се простира и към благата отвъд. Боговете първо не би трябвало да бъдат представяни като пристрастни или подкупни съдии; но освен това не би трябвало и да се мисли, че те предлагат блага, към които повечето хора се стремят тук. Защото тогава пак би излязло, че човек се стреми към земни блага, макар и да отлага тяхното придобиване след смъртта.

5. Как да узнаем какво е тя

Справедливостта трябва да бъде търсена заради самата нея. Така става ясно, че за да можем да я придобием, е необходимо да разберем какво е тя самата. Като метод за търсене на „самата справедливост” Сократ предлага да се проучи една държава, за която бихме се съгласили, че е устроена добре (справедливо) – и гледайки към нея, ще можем да кажем и с думи това, което виждаме. Това е темата на диалога оттук (началото на кн. ІІ) до края (кн. Х).

15 май

1. Стремежът към безсмъртие – пророчества, поезия, любов

В Платоновите текстове, с които се занимахме досега, имаше няколко малко на брой главни теми, които без съмнение са занимавали Платон през живота му и са го подбуждали към размисъл и писане.

Първо – въпросът за вдъхновението, което обхваща понякога човешката душа – било при пророчество, било при създаване или възприемане на поезия, било при влюбване. Откъде идва тази обзетост, която подтиква човека към разни забележителни дела. Тази обзетост, мисли Платон, е част от (или проява на) стремежа към безсмъртие. А мечтата за безсмъртие е обвързана, от своя страна, с усещането за красивото, което като че ли “напомня” на човека за някакво съвършенство, което не може да бъде открито в тукашния му живот. Това, казва той понякога, е “споменът” за отвъдното.

2. Как да заслужим безсмъртието?

Но наред с това пред него стои въпросът и за добрия живот. Мнозина, стремейки се несъзнателно (без да имат знание, без да са мислили за тези неща) към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното от тях. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот, което значи на живота съобразен с красотата, която е сродна и на справедливостта.
Но защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужи повече безсмъртието от справедливия? Ето защо Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието, което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното. Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек ще получи съвършено щастие отвъд.

3. Споделяне на справедливостта. Примерът на Сократ

А как човек може да живее справедливо? Това значи най-напред да не причинява зло и да знае, че претърпяването на зло е далеч за предпочитане отколкото извършването му.
Но наред с това такъв човек би трябвало да се опитва да изведе справедливостта от своята душа и да я сподели с други. Това би могло да стане и с общуване, с разговори, както прави Сократ. А би могло и друго – да даде такива съвети на съгражданите си, които биха им помогнали да устроят цялото общество по законите на справедливостта. Тогава може би злото би било намалено и повече хора, опирайки се на реда и възпитанието в държавата си, биха получили достъп до справедливото и биха живели по-добре; а освен това и такива хора като Сократ не биха ставали жертва на лошите нрави и порядки, и по-скоро биха стоели начело на държавите си, отколкото да бъдат преследвани от управляващите. Ето защо Платон размишлява за най-добрата държавна уредба, която, както мисли той, трябва да се основава най-напред на правилна представа и разумно почитане на боговете; и, във връзка с това, на добро възпитание на хората от детството им.
Но същевременно трябва да се вземат мерки за опазването на тези предадени възгледи, поддържането им през поколенията И тъй като хората са склонни да забравят поради леност, да се плашат от страдания и да се прелъстяват от удоволствия – и в тази връзка да бъдат измамвани относно справедливостта и правилните мнения, които я поддържат – той предлага устройство на обществото, което може би би помогнало да опазването на справедливия и чрез това щастлив живот на почти всички хора и на самото цяло – на държавата.

4. Мислено построяване на държава

а. Поводът

Самият диалог “Държавата” е един мисловен опит, изпълнен, както разказва Платон, в разговора между Сократ от една страна, и двама събеседвници – впрочем това са братята на Платон, Главкон и Адимант – от друга. След първоначалното беседване с домакина Кефал и острия спор с присъстващия там ретор Тразимах, Сократ се опитва да разкаже какво според него е справедливост – справедливостта, в чието съществуване той така или иначе вярва, и към която той желае да се придържа, но която дотогава може би никой не е описал добре.
Затова той опитва да представи една справедлива държава, като наред с това да я сравни с онова, което смята за справедлива човешка душа. Така, въз основа на сравнението между двете, може би ще се открие е какво е самата справедливост.
Нека построим мислено една държава – казва Сократ.

б. Държава, чиито граждани се задоволяват с необходимото

За какво изобщо се събират хората заедно? Защото се нуждаят от неща, които придобиват най-добре чрез сътрудничество помежду си. Ето кои са тези неща – храна, домове, облекло. Но за да бъдат тези произведения добри, би трябвало да има хора, които умеят да ги създават – и тези хора да бъдат специалисти, да правят само това. Значи в държавата един ще бъде земеделец, друг – строител, трети – тъкач и шивач и пр. – а не всеки поотделно да прави всичко, защото тогава произведенията нямат да бъдат толкова добри.
Но за да има земеделие, строителство и изработка на дрехи, би трябвало да има инструменти – ето защо държавата ще се нуждае от занаятчии. Освен това тези произведения трябва да се разменят между производителите – затова ще има и търговци, от които – казва Сократ – един ще пренася товарите, а друг ще урежда размяната на място (и той ще си служи особено много с пари).
В такава държава, казва Сократ, хората ще живеят прост живот без излишества, ще славят боговете и ще раждат деца според възможностите си.

в. Държава, чиито граждани желаят повече от необходимото

Но може да има и друга държава, където хората искат не само необходимото, но и онова, което е приятно, без да е необходимо. Там вече ще има повече продукти (стоки) повече изкуства и повече професии. Ще има готвачи, бръснари, производители на благовония, музиканти, актьори, хетери, и пр.
Там ще има и много лекари, защото хора ще боледуват от повече болести, а и ще се стараят да продължават живота си колкото се може по-дълго с помощта на всякакви средства. Такава държава несъмнено ще стигне до нуждата да нападне съседите си, за да увеличи богатството си, или поне да не обеднее. Затова ще са нужни специалисти по войната – военни. Но дори държавата да не нападне съседите си, то много е вероятно тя да бъде нападната – ако й се случи да има съседи, които обичат излишествата.

5. Стражите

По този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Той оставя настрана за известно време сравнението между простия живот и този, натоварен с излишества, и се замисля за това, които биха били “добрите стражи”. Това ще са хора, които подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете си и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества – някои, казва той, са просто сурови и груби, а други са слаби и изнежени. И за да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието, която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем, както читателят може да се досети, а и самият Сократ казва по-нататък, гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилното обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката тук става дума и за поезията; и Сократ говори за поезията в съвременността, като посочва главния й и много опасен за възпитанието порок – че представя боговете погрешно. А първото нещо, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като нашата поезия тук, която всички слушаме – най-напред, тази на Омир.

Относно гимнастиката той говори по-малко, като обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това той казва: а необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, колкото в тази, която виждаме сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?

6. Основополагащият мит

По-нататък, размишлявайки за възпитанието на стражите, той казва, че е добре в основата на техния светоглед да бъде постави един “полезен мит”.
И той е следният. Всички хора са родени от земята. Но в едни от тях богът, който ги е произвел, е вложил злато, в други – сребро, а в трети – мед и желязо. Ето защо не всички би трябвало да правят едно и също – но едните ще управляват, други ще им помагат, а трети ще произвеждат – значи, ще се занимават със занаяти и земеделие. При това трябва да се внимава с родените от тях деца, защото е възможно някои от децата, чиито родители носят в природата си злато, да не са като тях – и те веднага трябва да бъдат отпратени при онези, които носят в себе си от другите метали.
И още – хората, които са повярвали в този мит, ще имат, първо, твърдо основание да защитават родината си – защото тя им е като майка; и, второ, ще се отнасят дружелюбно към всички хора наоколо, защото и те като тях са родени от земята, и следователно са им братя.

7. Собствеността

Относно начина на живот на стражите – първото и най-важно е, че те не бива да имат каквато и да е собственост, нито пък лично жилище. Трябва винаги да се хранят заедно с други от своето съсловие, и да не притежават злато и сребро – нека свикнат с мисълта, че ценните метали са в душите им.
Защото, казва Сократ, ако им се позволи да придобиват собственост, тогава те вече няма да са стражи, а вражески настроени спрямо народа деспоти.

(следва)

*

Текстът съдържа шеста и осма лекция от избираемия курс „Неоплатонизъм и християнство“ в Магистърска програма „Антична култура и литература“ (24 април и 15 май 2013)

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания