І. Евреите и християните в древната историография

1. Историографията на гръкоримския свят

Като говоря за историография, имам предвид онзи начин да се мисли за миналото – а чрез него и за настоящето – който се е развил въз основата на примерите, дадени от някои ранни гръцки и след това от римските писатели.
Тези писатели са известни. Това са най-напред Херодот, Тукидид и Ксенофонт, писали в епохата на класическия гръцки полис (от средата на V до средата на ІV в.); след това някои автори, чиито имена знаем, но произведенията им, макар и някога влиятелни, са изгубени. Това са някога прочутите Ефор, Теопомп, Тимей. Те се интересуват и от гръцка, и – подобно на Херодот и Ксенофонт – източна история.
После идват гръкоезични историци, които работят в Рим – такива са Полибий (до 120 пр. Хр.), Диодор Сицилийски, Дионисий Халикарнаски (и двамата до края на І в. пр. Хр.). Те насочват вниманието си към римската история и сочат създаването на империята като процес на обединение на целия свят, който те познават. След тях се появяват и собствено римските, латиноезични историци, които пишат било за цялата история на своята държава, било за определен отрязък от нея – такива са Салустий (до 35 пр. Хр.), Ливий (до 17 сл. Хр.) и Тацит (до ок. 120).

Покрай този жанр, който се занимава с делата на една или повече държави, се появява и биографията, която обръща внимание на делата на изтъкнатите личности. Това са обикновено държавници и пълководци; понякога се говори и за оратори, но и това във връзка с политическата им дейност. Биографични съчинения е писал още Ксенофонт през ІV в., но жанрът процъфтява от І в. пр. Хр. нататък: по-известните автори са Корнелий Непот (до ок. 30 пр. Хр.), Светоний (до ср. на ІІ в. сл. Хр.) и особено Плутарх (до ок. 120). Едва към началото на ІІІ в. вече се обръща внимание и на недържавници. По това време работят Диоген Лаерций, който пише биографии на философи и Филострат, който е автор на книга, в която се дават кратки сведения за по-древни и по-нови ретори (“софисти”).

От този кратък преглед става ясно, че древната историография се интересува преди всичко от хора, които са имали роля в управлението на държавите си; от нейна гледна точка това са “историческите личности”. За тези историци е важна държавността, и най-напред дотолкова, доколкото държавата се проявява като военна сила. Поради това те пишат преди всичко за войни.

2. Еврейски (извънбиблейски) и гръкоримски свидетелства за евреите и християните до края на ІІ в. сл. Хр.

Ако гръко-римските автори са обръщали някакво внимание на еврейския народ, това е било, както може да се очаква, във връзка с някои военни конфликти и смущения, които са възниквали при управлението на империята.

Древните гръцки историографи, включително и Херодот, не споменават нищо за еврейския народ – от тяхна гледна точка той е бил само един от множеството народи, събрани в границите на персийската империя, при това твърде малък и слабовлиятелен.

За евреите говори египетския историк от ІІІ в. пр. Хр. Манетон, но неговите съобщения се различават твърде много от това, което ни е известно от Библията, заради което и е критикуван от еврейския историк Йосиф Флавий (до ок. 100 сл. Хр.).

За еврейската история пръв измежду добре запазените автори пише философът Филон от Александрия (до ок. 45 сл. Хр.). Повечето от съчиненията му съдържат коментирани преразкази на Мойсеевото петокнижие и там той представя размислите си за живота на Мойсей и на древните патриарси. Но все пак неговите съчинения са по-скоро екзегетични и апологетични, отколкото исторически, тъй като той просто коментира Библията и търси подобия между Мойсеевия светоглед и гръцкото философстване.
Но първият запазен автор, чийто предмет е именно политическата история на еврейския народ, е Йосиф Флавий. От него научаваме много за възстановянето на еврейската държава от Хазмонеите през ІІ в. пр. Хр. и за по-нататъшните събития. Там има дълго и подробно представяне на управлението на цар Ирод І и наследниците му включително до избухването на еврейското въстание през 66 г. и разрушението на Йерусалим от армията на Тит. Йосиф е първият нехристиянски автор, у когото има съобщения за Йоан Кръстител, за Яков, брата на Иисус Христос и за самия Христос.

Съобщенията у езическите автори не са много и се отнасят предимно до войната през 66-70 г., и по-малко до християните. Що се отнася до християнството, най-ценни са сведенията на Тацит, който говори за гонението по времето на Нерон. Слухът за вълнения около Христос още по времето на Клавдий е достигнал до по-младия му съвременник Светоний; а Плиний (до ок. 112), който е лично познат и близък с тях двамата, пише до император Траян за християнските общества във Витиния (към 110 г.) и го моли за съвет – как да се отнася с тях.

По-нататък през ІІ в. съобщенията на езически автори пак не са много. Има две писма на император Адриан (до 138): едното е до проконсула на Кападокия Минуций Фундан относно разследванията срещу християните, напомнящо по съдържание и дух писмото на Траян до Плиний; друго до някой Сервиан (вероятно съпругът на сестра му, тогава консул) относно характера на александрийските египтяни.
За християните споменава Лукиан (до ок. 190) в някои от своите сатири. В “Смъртта на Перегрин” говори за тях като за лековерни и суеверни, но по-скоро безобидни хора. В “Александър, или лъжегадател” се забелязва отглас от гоненията по времето на Марк Аврелий.

Но тогава – към края на века – вече са натрупани и немалко следновозаветни християнски писания, в които покрай много други неща откриваме сведения и за живота на самия Иоан Богослов, за които ще говорим сега.

ІІ. Свидетелства за Иоан Богослов

1. Писмени свидетелства извън Новия завет

И така, Иоан Богослов, за когото мислим, би трябвало да бъде Иоан, брат на Иаков и син на Зеведей; той трябва да е “ученикът, когото Иисус обичаше” (Иоан, 21:5) и да е авторът на Четвъртото Евангелие. Също и на Първо послание на Иоан. На него се приписват и следващите две послания и Апокалипсисът.

За Иоан има много съобщения в Новия завет – не е необходимо да ги изброяваме сега. Няма надеждни извън- и следновозаветни сведения за живота му преди да напусне Иерусалим и да се отправи, както предполагаме, за малоазийското крайбрежие, за Ефес.

Най-ранните и сигурни съобщения за събитията от следйерусалимския период принадлежат на Лионския епископ Иреней.
От Иреней (до ок. 200), научаваме, че неговият учител Поликарп, който бил епископ на Смирна и загинал мъченически към средата на ІІ в., е бил непосредствен ученик на Иоан Богослов. Така че, четейки Иреней, изглежда да стоим на добра основа.
Нужно е да се спомене специално един по-късен, но авторитетен разказ – този на Евсевий Кесарийски (до ок. 340). Евсевий, както сам пише, се опира на свидетелствата на самия Иреней, а и на връстника му Папий от Иерапол, също приближен на Поликарп. Във връзка с живота и писанията на Иоан той цитира още и Климент Александрийски (до ок. 215); и по-рядко Аполоний Ефески (ок. 200 г.) и Ориген (до ок. 254).
Към сведенията, събрани от тези книги, Евсевий добавя, че в Ефес по негови дни се пазела гробницата на Иоан – възможно е да я е виждал лично.

Наред с това има и други, неспоменати от него съобщения при същите автори – примерно, някои места у Климент Александрийски.

На Запад най-ранният писател, който говори за Иоан, е Тертулиан (до ок. 220).
След него е Викторин от Петавия (Петау, сега в Словения), загинал по времето на Диоклециановото гонение, автор на коментар към Апокалипсиса.
Няколко десетилетия по-късно Иероним Стридонски (до ок. 420) е направил едно кратко представяне на Иоан в своята книга “За прочутите мъже”.

Това са ранните сведения, на които би трябвало да имаме доверие. Наред с тях има множество съобщения за живота на Иоан в апокрифни книги, които може би се опират на църковни предания, но може да са просто легенди или нечии произволни приумици.

2. Изображения

Има изображения още от края на ІІІ в. (примерно, релефи на саркофази), но там Иоан не се изобразява отделно, а заедно с апостолите или евангелистите. Но утвърдените иконографски изображения, с които сме свикнали, се появяват чак след средата на ІХ в. като илюстрации към Евангелието.

ІІІ. Заключение

И така, за събитията от живота на Иоан след възкресението и възнесението на Христос знаем и се досещаме както от Новия завет, така и от свидетелствата на историците на еврейския народ и християнската Църква, сред които на първо място са Йосиф, Иреней, Евсевий и Иероним.

Брат му Иаков е бил убит по времето на цар Ирод Агрипа (41-44) – монарх, зависим от Рим и лично приближен на императорите Клавдий и Калигула.
Иоан би трябвало да е живял в Йерусалим поне до апостолския събор на Църквата – събитие, случило се към средата на века (ок. 50 г.) . Там той се е срещнал с ап. Павел, който го нарича”стълб на Църквата” заедно с апостолите Петър и Иаков – братът Господен”.

Би трябвало да е напуснал града най-късно преди началото на юдейското въстание (66-70 г.), завършило с разрушението на Иерусалим . Сигурно е живял най-дълго в Мала Азия, и по-точно в Ефес, където, както твърди Иреней, е написал Евангелието. За известно време е бил на остров Патмос, като изгнаник по времето на Домициан (до 96-та). Там може би е произнесъл “Откровението”. Така предполагаме на основание на самия текст и в съгласие с по-късни автори като коментатора му Викторин. Но други (като Евсевий) се съмняват, че авторът е Иоан.
Напуснал Патмос веднага след смъртта на Домициан и идването на власт на Нерва (96-98). Предал е спомените си на ученици, най-известни от които са Поликарп и Папий.
Твърди се, че е живял над 90 години и е погребан в Ефес в началото на управлението на Траян (според Иероним – в 68-та след Възнесението, сиреч ок 100-та сл. Хр.).

Той не е бил последният жив човек, който и виждал и слушал Спасителя. Още няколко години след него е живял загиналият мъченически втори епископ на Иерусалимската църква Симеон, който е бил убит в Иерусалим около 107 г.

Библиография:

Богданов, Б. Николова, А. Антична литература. Енциклопедичен справочник. “Петър Берон”, 1988; “Отворено общество”, 1996

Болотов, В. В. Лекции по истории древней церкви, т. ІІ. Спасо-Преображенский Валаамский монастырь. Москва, 1994 (фототипно от 1907)
Желев, Ив. Разпространение на Христовото благовестие. “Вулкан-4”, 2003
Поснов, М. История на християнската църква, т. І.”Анубис”, 1993 (1-во изд. 1933)
Смирнов, Е. И. История християнской церкви. Свято-Троицка Сергиева Лавра. Москва, 2007 (10-то изд. 1915)
Снегаров, Ив. Кратка история на съвременните православни църкви,. т. І. С., 1944

Речник на Светото Писание. Цариград, 1884
Словарь античности. “Прогресс”. Москва, 1989

Лекция, прочетена на 7 февруари 2013 г. в Унгарския културен център, София, по покана на Сдружение за Християнско Изкуство – „Мюзикълът“.

за човека, интелектуалците през античността, история, опити за античността

„Седемте мъдреци“

януари 27, 2013 Николай Гочев Публикуване на коментар

1. Кои са и кога живеят. Източници

В книгата на Диоген Лаерций се говори изрично за седем мъдреци, но се добавя, че списъците се различават. Но седемте “безспорни” са следните (според реда у Диоген): Талес от Милет, Солон от Атина, Хилон от Спарта, Питак от Митилена, Биант от Приена, Клеобул от Линдос (на Родос), Периандър от Коринт.

Източниците за живота и изреченото от тях са неравномерно разпределени: за едни от тях има много повече сведения, отколкото за други, а за всички тях късните (следкласически) свидетелства са много повече от ранните (класически). За Талес и Солон се говори най-много, и ранните, тоест по-достоверни, източници са повече. Най-много класически сведения и изобщо споменавания за тях двамата (а и за всички останали) се намират у Херодот, Платон и Аристотел. Един от най-ранните списъци е в Платоновия “Протагор” (343а), където вече се казва, че те са седем, но вместо Периандър е назован Мисон (от Хена).

… този, който може да употребява такива изрази, е крайно образован човек. Между тях са били Талес от Милет, Питак от Митилене, Биас от Приене, нашият съотечественик Солон, Клеобул от Линдос, Мизон от Хенея и на седмо място се споменава Хилон от Лакедемон.
Всички те са били ревностни почитатели и ученици на лакедемонското възпитание. И ние бихме разбрали, че такава е била тяхната наука, от произнесените от всеки един от тях кратки и достойни за запомняне изречения, които те, събрани в храма на Аполон в Делфи, са му поднесли като първи плодове на своята мъдрост и са му посветили надписите, които всички повтарят: «Познай себе си» и «Нищо неумерено» (прев. Г. Михайлов).

Деметрий от Фалерон може би е направил сборник с афоризмите на седемте, макар че за това съдим чак от Стобей (500 г. сл. Хр.), където пише, че тези афоризми, които цитира, са били събрани от Деметрий. Талес, Биант и изобщо седмината се споменават в един фрагмент на Калимах (ІІІ в. пр. Хр.). Следващите по време свидетелства – примерно за Талес – са от Цицерон, Плиний Стари, Сенека, Йосиф Флавий и след това от мнозина по-късни.

Трябва да се обърне внимание на това, че почти всички те са били високопоставени хора в държавите си – повечето са били есимнети (арбитри) или тирани за различно време – Солон за една година, Питак за десет, докато Периандър е бил второ поколение тиранин – след баща си Кипсел. Хилон е бил ефор, и само Талес, за който се твърдяло, че е не е грък, а чужденец – финикиец, не е заемал никаква държавна длъжност.

Плутарх е автор на един диалог, наречен “Пирът на седемте мъдреци”. Според него мъдреците пристигат в Коринт по покана на Периандър, пируват и разговарят по общи въпроси на морала и политиката, разменят си множество шеги. Те не са само седем, там присъстват и други известни лица като Езоп; освен това се оказва, че точно същия ден в Коринт бил пристигнал спасеният от делфините дитирамбически поет Арион.
Споменавам за Плутарховия “Пир”, защото той е повод да се помисли, дали тези хора са живели по едно и също време така, че да е възможно да се съберат на едно място. Изглежда, че е било така, може би с едно-две изключения. Всички те са били активни преди Кир да победи Крез и да разруши лидийската държава (546 ?). Възможно е Периандър да е живял докъм средата на 80-те години на VІ в., а по-младите от него Солон и Биант – до края на 60-те. Може би и затова Платон не включва Периандър в своя списък от диалога “Протагор”. Би могло да се предположи, че почти всички те са били живи около 570 г.

2. Епохата

Времето е изобилствало с политически събития в източното Средиземноморие, започнали с унищожаването на древната асирийска империя (през 612 е била разрушена Ниневия). Следствие от това е усилването на Вавилонската държава при Набополасар (625-605) и Навуходоносор (605-562) и, от друга страна, на мидийците при Киаксар (625-584) и Астиаг (584-550). При Кир, като разказва и Херодот, персите създават за кратко време голяма държава, която включва на запад цяла Мала Азия, където са Мидия, Лидия и околностите, а после дори Вавилон (539). Египет остава независим, макар и не настрана от тези сътресения – от 90-те години нататък там управляват Псаметих ІІ, Априй (589-570) и Амасис (570-525), през чието управление се знае – пак благодарение на Херодот – че контактите между Египет и полисите са много по-интензивни от преди това.

Колкото до гърците, тяхната цивилизация вече е достатъчно близо до онова, което се знае от класическите писатели. Колониите им били разпръснати до Сицилия, Египет и Африка; точно тогава – през 80-те и 70-те години, с организацията на Истмийските и Немейските игри се оформя класическата система на 4-те общогръцки празника. Омир и Хезиод са добре познати и разпространени (Плутарх, да кажем, споменава, че самият Солон е редактирал “Списъка на корабите” в “Илиада” в интерес на атиняните), също и старите лирици като Архилох, а Алкей и Сафо са точно съвременници на “седемте”.

Същевременно градовете били обхванати от политически размирици – както било, примерно, в Атина, където, както казва Аристотел, знатните и простият народ враждували дълго време помежду си, понеже държавният строй изобщо бил олигархически и при това бедните робували на богатите заедно с децата и жените си…

3. Политическият проект на “мъдреците”

Взимането на решения в новата политическа ситуация се възлага на един човек – есимнет, тиранин, понякога просто влиятелен гражданин, който предлага решенията (Солон – цялостна конституция, Талес – отделни въпроси). Те трябва да са имали контакти както помежду си, така и с някои негръцки монарси – това е правдоподобно и дори необходимо, а се потвърждава и от източниците. Нищо не пречи наистина да са имали съвещания, може би дори с участието на Крез.

От спомените за тяхната дейност може да се предположи, че те – поотделно и вероятно съвместно – са поставяли въпроса за изграждане на някакво ново общогръцко и дори универсално законодателство. Особено важна е била темата за моралните и религиозни основи на законодателството – тъй като почти всички от приписваните им афоризми са в тази посока.

Но наред с това е трябвало да се мисли и за гаранцията за спазването на тези конституции, тъй като пред очите им е бил неуспехът на Солон, който се е надявал, че законите му са достатъчно добри, за да бъдат спазвани свободно, но това не се е случило, а градът твърде бързо се превърнал в тирания. Сигурно заради това взаимодействието им прилича на стремеж към към образуване на един общогръцки „съвет на овластените авторитети”, при това с подкрепа и отвън. Това, което те са можели да постигнат, или поне е било мислимо, е било нещо като конфедерация на монархически управлявани полиси.

Заключение

Появата и взаимодействието на монарсите – наричани арбитри (есимнети), законодатели или тирани, е в основата си антиолигархичен процес, насочен против старите родове, които възхождат към героичните времена. Не е случайно, че чуждестранните монарси, с които “мъдреците” поддържат добри връзки, също, поне според Херодот, са от нови родове – не само Амасис, но и Крез. Целта им е била една умерена демократизация на полисите, повече права за “простия народ”; Но проектът за конфедерирани гръцки тирании, поддържащи мирни отношения със съседните варварски царства, не се осъществява.

Най-напред взаимодействието между континенталните и малоазийските гърци било прекратено след идването на персите, с които малоазийските градове не са могли да намерят общ език така, както с Крез. На континента пък спартанците са твърде влиятелни и трудно биха променили своята уредба без силен натиск отвън. Възможно е привържениците на идеята за “верига от нови монархии” да са виждали възможен съюзник в съществуващото по това време (средата и втората половина на VІ в.) питагорейско общество; но то е било унищожено (физически). Накрая идва прогонването на Пизистратидите от Атина, победата в две важни войни и последвалата я радикална демократизация. И все пак трябва да се забележи, че в най-успешните й години някои политици (Темистокъл, после Перикъл) добиват извънредно голям авторитет и влиянието им в града се доближава до това на старите “мъдреци”.

Софистите, с които във времето на атинската хегемония разговаря Сократ (или пък пишещи хора, какъвто е Херодот), поддържат атинския демократизъм; но като чужденци и временно пребиваващи там те не са познавали от личен опит слабостта на атинската система: а тя е в твърде лесното взимане на важни и необратими решения от едно манипулирано от демагози събрание. Така държавата се самоунищожава поради имперската си алчност.

След загубата на Пелопонеската война, кратковременния проспартански режим и последвалите репресии срещу противниците на демокрацията от атински вид, един друг “интелектуалец” – Платон – се заема да възроди проекта на “мъдреците”. Най-напред той опитва да направи това като съветник на Дионисий Сиракузки, а после чрез книгите си. Този негов проект не би трябвало да се отнася само за един отделен полис, а по-скоро за множество така устроени полиси, които биха създали общност; и това дори е необходимо, тъй като дори една отлично устроена, но нестремяща се към завоевания държава, каквато е Платоновата, не би оцеляла без съюз с подобни на нея, които да й я подкрепят заради общността на политическите им уредби.

Текстът е четен като втора част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.

за хуманитаристиката, за човека

Интелектуалците и интелектуалното

януари 14, 2013 Николай Гочев Публикуване на коментар

Нека изброим някои склонности на интелектуалеца, или, по-скоро, това което очакваме от него; и също, някои белези на интелектуалната способност. Има разлика, защото добри интелектуални способности можем да забележим и у хора, които не бихме нарекли интелектуалци. И така, първо, нещо за „интелектуалното”.

1. Интелектуална склонност/предразположение

Белег за интелектуално предразположение е интересът и дарбата да се решават задачи. Решенията на задачите, които бихме си представили, ще бъдат с различен брой възможни отговори (един или повече); а и с различни степени на точност, в зависимост от областта на знанието – една е точността в решаването на математическа задача, друга в правен казус. Освен това тези задачи не би трябвало да са свързани с някаква непосредствена практическа необходимост. Ако човекът се интересува от решаване на задачи, носещи бърза и осезаема полза, тогава ще говорим за досетливост, съобразителност, изобретателност, но не за интелектуалност.

Още по-убедително свидетелство за интелектуална склонност е и самото измисляне на задачата, поставянето на труден въпрос. Затова примерно в ранната класика, в средата на „мъдреците” е имало интерес към съставяне и отговаряне на гатанки; или просто поставяне на неочаквани въпроси, които изискват остроумен и убедителен отговор.

В нашата – на античниците – област, белег за интелектуална склонност е, както си мисля, чистият интерес към разбиране на текст, написан на древен език, още повече ако този интерес е рано проявен, когато човек още не познава рекламното свързване на древността с езотериката и окултизма, нито гледа на нея като на място, където можеш да “избягаш от проблемите си”. Преводът на някакъв израз от древен език е решаване на задача, но тя не е практически мотивирана, защото разбирането на такива езици няма утилитарно приложение – няма ясна полза от него.

Ето и един сякаш по-отдалечен от нас пример – заниманията с шахмат. Шахматът има репутацията на интелектуално занимание, макар че е спорт – защото играейки, шахматистите решават задачи, от чието решаване няма ясна практическа облага – няма полза извън самата игра. А и това, което правят, не се разбира от незапознати хора – изглежда мъчно за проумяване, загадка (какво да се направи в тази позиция?) и поради това – работа за умни, интелектуални хора.

2. За интелектуалеца

Какво се представяме, когато казваме „интелектуалец”?
Това вече няма да е човек, който се занимава с решаване на разни (може би произволни) задачи, просто от естествено влечение към това и без отношение към останалия свят (затворени за останалия свят). Такова поведение впрочем от една възраст нататък справедливо се оценява като незряло. За интелектуалеца мислим най-напред, че се стреми да отговаря на въпроси от нравствен характер и обществен интерес – и при това опитва да решава такива задачи, без да е задължен или упълномощен да го прави. Изглежда, че интелектуалецът е човек, който се занимава с неща, които не му влизат в работата; по които не е професионалист, не му влизат в служебните задължения; нищо чудно да се появява понякога на места, където не са го канили.

“Интелектуалец” бихме нарекли някого, който предлага новости изобщо в светогледа и начина на живот – новости, тъй като отговорът на труден и неочакван въпрос ще съдържа нещо ново за слушателите; тези предложения имат смисъл, когато се чувства необходимост от промени, или от взимане на решения при вече случили се промени. Ето пример от днешния ни материал – в ранната класика такива хора са обществените арбитри – есимнети като Солон, които може да станат и тирани. Те са натоварени било да предложат новости в общественото устройство (това е законодателството), било да поемат отговорност за действие, след като тези новости явно са налице. Това са несъмнено овластени хора. Но обществени промени дори през класиката могат да бъдат предложени и от неовластени – такива са били, примерно, киниците.

Интелектуалецът може не просто да дава отделни предложения, или да провежда реформи в някоя област на живота но и да се заеме с изработка на цялостен нов светоглед на теоретична основа – да състави системен възглед за началата на битието и устройството на човешкия свят. Такива са създателите на философски системи – Аристотел, Епикур, старите стоици.

По такива начини интелектуалецът развива онова, което му е било заложено като дарба – да решава задачи; но той бива наречен интелектуалец, тогава, когато се заеме с решаване на задачи относно най-общи и съществени въпроси – как да се мисли светът и човекът, как да се живее съвместно.

От друга страна, както можем да предположим, такъв човек развива дарбата си и за поставяне на въпроси, като проблематизира вече съществуващия светоглед и поведение – той може да не предлага промени, а само да пита – добре ли е да се мисли и действа така? Тук впрочем се вижда ясно, че на интелектуалеца му е нужна смелост – а тя обикновено се мисли за неинтелектуално качество. Страхлив интелектуалец не би трябвало да има – това е недоразумение; защото предлагащият истинска новост на своя отговорност непременно е смел. Питането, ако посочва слабости ли непълноти във възгледите и действията, вече е достатъчно полезно – и затова питащият би могъл и да не предлага свои отговори. Както е известно, така е постъпвал Сократ, който е питал без да отговаря.

Щом е така, интелектуалец в известна степен ще е и този, който организира условия за провеждане на такива обсъждания. В този случай не говорим за мислене – интелектуално обаче може да е самото намерение да се организира обсъждане, ако то е знак за интерес към съществените въпроси. Така са действали някои монарси: това се говори за Крез, Периандър, Дионисий Стари. Но не е необходимо организаторът да е толкова овластен – у Платон и Плутарх виждаме, че разговорите в класическа Атина са можели да се водят и в частните домове на някои граждани (Калий, Кефал, Агатон, може би Перикъл).

Текстът е четен като първа част от лекцията „Седемте мъдреци“ на семинара „Интелектуалците през античността“, СУ, 11 януари, ауд. 176.
Семинарът е организиран от Катедрата по класическа филология и Асоциацията за развитие на университетското класическо образование.

за събитията днес

„Трябва ми една книга“

януари 1, 2013 Николай Гочев Публикуване на коментар

за обществото, за човека, история

“Книги за българския народ” (1897-1991)

декември 1, 2012 Николай Гочев Публикуване на коментар

Нека преди всичко да поздравя проф. Георгиев – той е бил мой професор, аз съм слушал неговите лекции през учебната 1985/1986 г. – и да му пожелая още нови размисли, още книги и най-вече добри събеседници, с които да се среща било на хартия, било и лице в лице. Той е причината да се поинтересувам от това произведение на Михайловски, за което ще говоря сега – защото преди време си купих “Нова книга за българския народ”, а сега, за да я разбера по-добре, се зачетох и в онази, за която проф. Георгиев ни напомня.

Ако се съди по писаното за Михайловски – това, което аз съм прочел досега – изглежда, че той е един автор, много труден за обсъждане, и даже за разбиране. Аз си мисля, че го разбирам; но като чета какво пишат за него, оставам с впечатлението, че някои със сигурност не го разбират. Ще дам пример. Ето едни стихове от Михайловски и кратък коментар към тях, взет от едно издание на неговите съчинения (Избрани съчинения в 2 тома. „Български писател“, 1960. т. І, с. 256-262:

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше смирената готвачка баба Яна…

Боян когато ходи по слънце, сянка нема –
Той сянката си, чада, на дявола продал!
Той знай да възкресява – но вечността отнема!
Той знай да утешава – но знай души да взема!
Могъщий дух на Злото власт пълна му е дал!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше премъдрата готвачка баба Яна…

Прегърбен ходи смъртний, под гнета на съдбата,
Не може да отгатне какво ще доживей,
От горест в горест пада и скита се в тъмата…
Но за Бояна няма неволя на земята –
тлъстее той, добрува, цъфти и дебелей!

Деца, отбягвайте всегда магесника Бояна –
Говореше незлобната готвачка баба Яна…

С демоните, посреднощ, в едно събрание лудо
Пирува той, вилнее, ликува и бесней!
Той езди на пържина, подскача, припка буйно,
Върти се из въздуха, реве, квичи, лай шумно
И после се изгубва – петелът щом пропей!
Когато есен почне студен вятър да духа,
Когато се покрива небето с тъмнини
И с призраци и сенки изпълва се въздуха
Тогаз Боян, о чада, обръща се на бухал
И който го съгледа – умира в същи миг!…

Ето какво казва един от редакторите на “Събраните съчинения”:
[Михайловски] е направил опит да очертае образа на най-младия Симеонов син Боян, като е използвал легендите, запазени за него у народа. Той е характеризирал Бояна като напредничав и свободолюбив човек (с. 449).

Две предварителни бележки:

А.
В този текст имам намерение да кажа няколко добри думи за българския народ.
Б.
За да се проумее написаното от един автор, е нужно да се направи усилие за цялостно схващане на характера и духа на този човек, макар и само въз основа на текстовете му. Но за да се проумее характера и духа на кой да е човек, трябва да имаме някакъв възглед за характера и духа на хората изобщо (на “човека”).

1. Човекът и неговата идеология (идеологията на светския оптимизъм)

а. Идеологията е не само обществена, но и лична работа

Всички начеващи идеолози, почти всички деца, повечето млади интелигенти, и не малко обикновени хора (като нас тук) вярват в следното:
Всеки човек заслужава щастие, тъй като всички хора, дори понякога да изглеждат лоши, в основата си са добри. Ако не изглеждат добри, това сигурно се дължи на лошите условия, в които живеят (и това обикновено не е по тяхна вина). Човек има право да живее добре (което значи – леко, приятно, достойно, сиреч – да получава уважение/похвали/комплименти, дори почести).
Освен това светът, в който живеем, като цяло е справедлив (може би тук-там има изключения). Следователно “хората”, “човечеството”, а може би направо и всеки един поотделно – в крайна сметка наистина заживяват добре.
Тези идеолози и пр., за които говорим, са оптимисти. За тях светът е едно добро място за живот (може би даже най-доброто).
Какво остава да се прави? Само едно – да се подобряват условията.
Но това, което такива хора мислят за обществото, е просто повторение на мнението им за себе си, именно: аз съм един добър човек и е естествено да живея добре. Аз го заслужавам; това ми прилича. Освен това аз имам права – “човешки права”. Значи е редно да живея в добри условия – и нека те да бъдат по-добри от сегашните и тукашните. Светът е справедлив – следователно е сигурно, че аз ще живея добре.

Но колкото и човек да се е старал да подобрява условията на живот било в своята среда, било лично своите, колкото и да е твърдял, че обществото напредва, или че нещо в обществото напредва, накрая (все едно кога, когато му се отворят очите) той изведнъж вижда, че резултат няма.
Вижда, че 1) хората са си останали пак толкова далечни помежду си по благосъстояние и власт, колкото са били и преди 30-40 години; а и 2) самият този интелигент или обикновен човек, за когото тук говорим – той нито е видял осъществяването на обществено-политическия си и културен идеал, нито сам е заживял толкова “добре”, колкото е мислел, че заслужава. И това се случва след десетилетия на труд, или поне на искрени надежди, че положението ще стане по-добро. Разочарованието е голямо, но при повечето от тях принципът си остава непроменен, и той пак гласи същото: “хората (и не на последно място аз) заслужават да живеят добре. Нещо повече, всички те в крайна сметка несъмнено заживяват добре. Не може да бъде иначе, тъй като, както казахме, този свят е справедлив. Той е най-доброто място за живот. Нещо повече – само в него има живот”.
Човекът е живял години, остарял е, и пак си е оптимист.

б. “Идеологията е истинна; хората са фалшиви”

Е, как да отнесем този принцип, тази вяра, към ставащото в течение на живота ни? Ето един начин – да видим най-сетне “кои са хора”. И тогава става следното: повечето същества, “изглеждащи като хора” просто се изключват от този проект – на основание, че те някак си, в някакво важно отношение, или направо “по същество” – са “по-малко хора”; или, още по-смело казано, въобще не са хора. Ето така ще обясним защо те не живеят “добре”. И така въпросът със социалната справедливост и световния прогрес, който води до всеобщо благосъстояние, се оказва решен. Остава да се реши и още един – “Какво е положението с мен?”

Колкото и да ограничава и да уточнява вида и числото на “истинските хора”, човекът, за когото говорим, няма да се справи с този въпрос.
Той няма как да забрави или да отмине несъответствието между предполагаемия “добър живот”, за който винаги е мислел, и собственото си (според него) нещастно положение. Той няма да се реши да каже окончателно: “да, човек съм и следователно живея добре” или, обратно, “не, не съм човек и заслужено живея зле”. Положението е по-скоро следното: той все още се надява, че е човек, но пък е уверен, че не живее добре.
Защо е така? – пита се той.
Въпросът е важен, защото има опасност да се окаже, че той не живее добре точно защото не е човек . Така че той ще трябва да потърси обяснение на ситуацията, та да стане ясно следното: “Аз съм особен случай: един истински човек, който обаче не живее добре”.
В такъв случай не се мисли много, а се минава към отправяне на обвинения. И най-напред биват обвинени онези, които се преструват на хора, обаче не са. Това е лесно, тъй като те, щом са далече от лекия живот и почестите, са далече и от властта – значи не са опасни, разрешено е да бъдат ругани.
Така става, но независимо от това близо до обвинителя винаги стои и си остава ужасната мисъл, за която споменахме – че от гледна точка на “действителните хора” той самият също не е човек. И нищо чудно, че тази мисъл го посещава: защото това следва от собствения му принцип – “естествено е човекът да живее добре, а не-човекът, човекоподобното, низшето същество – за него е естествено да живее зле”.

в. “Ами аз?”

При по-гордите хора тази драма – “Човек ли съм аз или не?; И ако съм човек, защо живея зле?” може да завърши със самоубийство – или буквално, или в мек вариант. А мек вариант значи самозатваряне в битови дреболии, всячески нищожни разправии, мърморене, клюкарстване и интригантстване; два-три брака, действителни или полувъображаеми интимни авантюри; рутинна и самоцелна работа; алкохол, антидепресанти и пр. Но и да не стане точно така, едно е сигурно – озлобление срещу всички, включително и лично срещу себе си.
Такава е съдбата на упорития оптимист.

2. Ругателите на Михайловски и на неговия народ

а. За Михайловски

Обаче Стоян Михайловски не е бил такъв човек. Той, както мнозина казват, не е бил оптимист. И те са напълно прави.
Да упрекваш пороците, и при това да го правиш нелицемерно (порокът е един и същ, независимо от положението и името на порочния) не значи, че не обичаш хората.
Ако се изказваш зле за “тълпата”, това не значи, че си враг на, или че ненавиждаш и презираш всекиго поотделно от онези, които съставят човешкото множество. Това може да значи, че съветваш хората да избягват онези пороци, които приписваме на тълпата; а от тези пороци е застрашен всеки, дори и онзи, който живее сам в собствен дворец.
Ако си против злото, това не значи, че си и против засегнатите от злото – а това са най-напред онези, в чиито душа то се промъква.
Ако не одобряваш поведението на мнозина тук и сега, това не значи, че искаш непременно смяна на правителството, или на нещо в конституцията, или на цялата “обществено-политическа формация” или направо на “този народ”.

Аз не вярвам, че “Книга за българския народ” е написана и озаглавена така, защото авторът иска да каже: “това заслужавате вие – това, за което се говори тук. Страдате, и така ви се пада. Аз също страдам, но не го заслужавам, защото съм различен от вас; аз съм един интелигентен човек, с контакти в чужбина”.
Не, той никога не е мислел така. Но книгата заедно с даденото й заглавие несъмнено означават: “различавайте злото, скъпи мои читатели, независимо как ви се представя, независимо как е облечено, какво декларира и откъде идва”.
Така че Михайловски, който често се гневи на “тълпата” е пак същият човек, който пише “Върви, народе възродени”. И противоречие тук няма. Защото той наистина уважава народа си и се тревожи за него. А това е възможно, защото не си мисли, че е лично и незаслужено нещастен, и че някой друг му е виновен за нещо – било сегашното правителство, било някогашен монархофашизъм, някогашен комунизъм, или просто “тази част на света”.

б. За пишещите читатели и ругатели

За съжаление при някои от изказалите се за Михайловски положението е точно такова, каквото го описахме в началото – при тях имаме нарастващо недоволство от своята (както те си мислят) незаслужена измъченост; и, заедно с него, нарастваща омраза към всеки по-беззащитен, върху който можем да стоварим гнева си. И ето ви един беззащитен – самият български народ. Кой ще ни упрекне днес (говоря не само за 2012, но изобщо за последните години, и дори десетилетия), кой ще ни накаже с нещо, ако излеем всички ругатни, които ни минат през ума, върху този народ?
И да има някой, който да ни възрази, той няма да е нито влиятелен, нито опасен. Ако пък беше влиятелен или опасен, тези интелигенти щяха незабавно да се преобразят в едни добри, дори изявени патриоти. Но сега положението е друго, това не е нужно, и ето защо те са българофоби, а също така, и съвсем неслучайно – те са и русофоби. Това, мисли днешният интелигент, също е похвално, така човек също има шанс да бъде забелязан “където трябва”. Но тези хора не се отнасят така към всички: да, те са българо- и русофоби, но не са антисемити, не са хомофоби, не са даже традиционни расисти. Защото точно днес това не е прието.

Но да не сме наивни – когато някой хули народа си било от глупост, било по внушение “откъдето трябва”, той не се цели само в него. Целта е по-далечна. Народът – това съвсем не е просто сбор от събрали се на едно място индивиди, случайно говорещи на приблизително един и същ естествен език. Това са хора, които нещо заедно правят – и не само семейства и родове, макар че без това не може, не само и бизнес, а наистина общ живот на хора, лично непознати помежду си, макар и разпознаващи някои свои общи сънародници. При това всички те, събрани заедно, в нещо вярват. И то е такова, че всеки, ако наистина принадлежи към народа, би предпочел да се откаже от битови удобства, от почести, а понякога и от живота си (някои са го правили), отколкото от това нещо.
Кое е то?
Това, за което Михайловски говори почти на всяка страница – вярата в Бога. Тя, чрез Църквата, е създала този народ; и са прави тези, които казват, че българският народ е роден през ІХ в., а не по-рано – колкото и древни да са неговите предци. От своя страна пък народът – чрез езика си, а и чрез държавата си – се е оказал опора на Църквата, неин защитник; и това продължава и до днес, до самата 2012 г. Е, при това положение, лесно ли е да похвалиш такъв народ?
Та точно тази негова обявена религиозност е камъкът, в който всичките му рецензенти, за които аз знам, се препъват, или поне гледат отдалече да го заобиколят. По подобен начин рецензентите на руските писатели се затрудняват с Гогол и Достоевски. “Да бяха само патриоти”, казват си те – “ще се понесе някак” – “но те са и християни, и при това нито разколници, нито протестанти, нито католици.” А ето, вижте примерно Толстой – той е друго нещо.

Заниманието с такива автори като Гогол и Достоевски е трудна работа, сериозна и не за всеки; и същото може и трябва да се каже, когато споменаваме Михайловски. Защото не е възможно, мисля, човек да напише нещо за него и при това да не покаже какъв е той самият (пишещият). Сред читателите, които са известили публично, че са чели нещо от Михайловски, се виждат даровити, но остро честолюбиви и затова дребнави хора; виждат се младежи, вярващи в “прогреса”, “културата” и в други празнословия; безлични или просто страхливи буквоеди; обикновени глупци; безхарактерни нагаждачи; несъмнени подлеци.
Много от тези хора, пишейки за него, не само го ругаят и му се подиграват, но хулят въобще ближните си – било от лекомислие, било от корист или, както става накрая, от чиста злоба.
А Михайловски е обичал хората около себе си, и затова им е казвал – не ставайте тълпа, не убивайте душата си; страдайте, но не отпадайте от истината.

Текстът е четен на конференцията „Невидимата школа“ в чест на Мирослав Янакиев, Никола Георгиев и Радосвет Коларов (28-30 ноември 2012)

Видеозапис:

https://www.youtube.com/watch?v=K2BFqjDIQsQ&t=1s

за литературата, за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека

„Фантастичното през античността“. Премиера

май 18, 2012 Николай Гочев Публикуване на коментар

Уважаеми колеги и гости, скъпи приятели,

Преди всичко искам да изразя благодарностите си към хората които имат най-голяма заслуга за появата на тази книга. Най-напред това са уважаемите господа Емил Янев и Кин Стоянов, които ме поканиха и ми се довериха за да направим заедно няколко – това бяха 12 – предавания по националното радио. Освен това благодаря на Леда, която се потруди да изслуша звукозаписите и да ги запише с букви на компютър. И накрая на създателя на издателство “Проектория” Юнуз Юнуз, задето се съгласи да издаде тези записи в книга. Разбира се, заслуга имат и мнозина други от вас.

По този повод сега ще кажа няколко думи – но не по съдържанието на книгата, тъй като за това вече говориха Камелия Спасова и Васил Видински. Ще кажа по-скоро какво си мисля във връзка със завършването й, и с това, че тя вече няма да ме занимава, а предстои да се насоча към нещо друго.

Какво правим ние, авторите

Ние, авторите на книги, също като всички автори – а автори са хората, които произвеждат цели и единствени (уникални) неща: картини, филми, дрехи, но дори и цели организации – та всички ние страдаме от незавършеността и отделеността на това, което правим или вече сме направили. След като завършим и представим нещо, все се надяваме, че ни предстои още много, за да довършим и някак да окръглим дейността си, за да я направим цялостна и чрез това напълно разбираема, което ще означава, че е смислена. Все някога обаче това очакване – че ще продължим – се оказва напразно, защото някое наше произведение непременно ще се окаже последно.

И тъй, казваме си ние, ако това (сегашното) произведение е само един много малък фрагмент от онова, което си представяме, че можем да извършим (и още повече от онова, което други вече са извършили), то не е ли излишно? Има такъв въпрос. И веднага казвам, че този въпрос ще престане да ни тревожи, ако можем да посочим мястото на нашето произведение – къде е то. Като казвам място, имам предвид “значение” – значение и за нашата дейност, и за дейността на другите.

От подземието към горния свят

За да можем да посочим значението, е необходим непрестанен размисъл: какво е това, което правим; а това значи да мислим за цялата система на науката, за съответстващото й образование, и за целия човешки свят. Затова Платон казва, че би желал да следва оногова, който непрестанно възхожда от отделното съм общото, и обратно. Или, ако си послужим с неговия образ – да се изкачваме от мрачното подземие, където връзките между нещата не се виждат, към горния свят на слънце, където тези връзки са видими; но и пак към отделните неща, защото е нужно да се наблюдават и те, със собствените им детайли, като временно се забрави за връзките им с останалото.
Или с друг образ, съвсем близък до този – непрестанно да възхождаме от земята, където нещата са омърсени от налепените върху тях случайности, и поради това мъчно съзерцаеми, към небето, където са чисти и ясно видими (разбираеми). Това е много мъчно, защото изисква непрестанно усилие, а за него човек не получава на пръв поглед нищо – не си личи, че работи.

Това, както го разказах, изглежда необикновено; но ако не го правим, ще ни е по-тежко и по-зле, отколкото ако го правим. Многото труд, необходим по производството на какъвто и да е по-голям текст, естествено му придава важност в нашия живот – а ние не виждаме съответстващата оценка, защото не е възможно някой друг да отдели толкова внимание на нашата работа, колкото отделяме самите ние. Това обаче създава усещане за неоцененост, което усещане се появява с помощта на собствената ни липса на цялостна гледна точка към труда ни – къде е той в системата на науката; а и сред ценностите в собствения ни (личен) живот; също, каква е важността му за цялото общество, което стои пред нас (а то е твърде голямо, ако вярваме, че обхваща всички хора заедно с миналото им).
И тъй, усещането за неоцененост създава недоволство, а то се проявява най-напред чрез оплакване, после чрез злословие а накрая и с лоши дела – не само с думи. Но дори и да получим много похвали и на пръв поглед добро заплащане – пак времето, което сме отделили, няма да го получим обратно. Често човек живее в гняв, който гняв по същество идва от това, че животът му просто отминава.

Между Сцила и Харибда

И тъй, повтарям, човек знае, че извършеното заема немалка част от живота му и сякаш отнема от него (като че ли времето би спряло, ако правеше нещо друго) и това го насочва към придаване на стойност на делото му, каквато никой друг човек не би придал. От друга страна, той има предвид огромността на всичко извършено в професията му; или пък усеща неограничеността на други възможности в живота – и всичко това го тласка към отричане на каквато и да е стойност на направеното – започва да се бои, че направеното е нула, нищо.
Но и двете недоволства – като Сцила и Харибда – трябва да се избегнат, и това начинът за избягването им: непрестанен, сериозен и нелицемерен размисъл за смисъла на нашия труд.

Към последната цел

Наред с това е нужно да помним още, че сме крайни, че това наше място сред хората и природата, с което сме привикнали, ще изчезне несъмнено. Но и в течение на самия ни телесен живот обстоятелствата, в които се намираме, несъмнено са нетрайни – могат да се изменят неочаквано и да се окажем в съвсем друго положение. Ето сега обществото, от което сме част – говоря наистина за цялото общество, за целия човешки свят на Земята – се огъва. Възможно е само след няколко месеца, да се случат неща, засягащи не само нас тук, но и всички хора; неща, които не бихме желали и дори не очакваме; а след година-две светът може би ще тръгне в посока, съвсем различна от досегашната, и ние заедно с него.

И това не трябва да бъде повод за възмущение, така сякаш сме платили на някого да ни охранява, да ни осигурява почести и да ни снабдява с блага; а вместо това да ни послужи за припомняне, че човек би могъл да прави и съвсем друго, да живее в друга обстановка и пак да бъде достоен за великото си предназначение.

за литературата, за обществото, за хуманитаристиката, история

Владимир Василев. „Между сектантство и демагогия“

март 29, 2012 Николай Гочев Публикуване на коментар

І. За статията

Статията (1) е публикувана в сп. “Златорог” през първата половина на 1923 г., четири години след войната и само няколко месеца (или седмици) преди големите политически сътресения в България през юни и септември. От историко-литературна гледна точка тя е полемичен преглед на художествените платформи (идеологии) на по-влиятелните периодични издания за литература и култура – “Везни”, “Хиперион”, “Развигор” и литературните приложения на левите “Работнически вестник” и “Младеж”.

Статията предупреждава за две опасности през литературния живот в България, като и двете произтичат от една грешка – отказ от поддържане на съществуващата вече традиция на българската художествена литература. Не казвам случайно “художествена”. (2) Обсъждайки политиката на литературните списания, Вл. Василев споменава множество имена на български писатели, но най-старите от тях са Ботев и Каравелов. Така се оказва, че първите художествени произведения на български език са се появили през 60-те години на ХІХ в. и следователно българската литература е – съгласно гледната точка на автора – на не повече от 60 години. Това изглежда на пръв поглед малко, но събитията през тези 60 години са множество и важни – Освобождение, Съединение, Независимост, няколко войни.
И още нещо – най-прославеният и авторитетен български писател – Иван Вазов – вече е починал (1921). Това също е знак, че един период (според Василев – първият) от развитието на тази литература вече е отминал. Затова и времето е подходящо за размисъл върху случилото се и поглед напред – към новото.

ІІ. Сектантството

Отказът от приобщаване и дори признаване важността на традицията може да е свързан с приемането на определен възглед за това “що е художествена литература (поезия)”, или по-скоро “що е художествена литература (поезия) днес”. Василев споменава “експресионизма” на “Везни” (с. 162-169) и “символизма” на “Хиперион” (с. 169-175). И в двата случая имаме нещо като етикет, напомнящ за някое художествено “кредо”, което има своя теория и представители в други страни (Василев споменава най-често френски автори, след това немски и руски), но българските автори, които го изповядват, се стремят да построят история на българската литература според това, кои от досегашните автори са писали донякъде в съгласие с този възглед за изкуство. Това е допустимо, но се стига до крайност – онези, у които не се откриват белези на тези течения, се обявяват за “стари”, “преодолени” или просто се премълчават. (3) Това е, което Василев вижда като белег на явлението “литературно сектантство”.

Наред с това има автори, чиито литературни възгледи са само следствие от по-общите им социално-политически идеи. (4) Става дума за Г. Бакалов и редактираните от него литературни приложения на социалистическите вестници. Василев отбелязва популярността на социалистическите идеи в България и въз основа на това предвижда, че един ден в страната би трябвало да се появи и един голям “пролетарски поет”. (5) Но теорията на социалистите не им позволява да направят добра литературна история, тъй като те виждат твърде малко от художествените постижения на авторите, които иначе са чели – тях ги интересува светогледът на писателя и причините той да бъде такъв. Така се обяснява и творчеството му, и въз основа на това се съди дали той си струва да бъде четен и къде да бъде поставен в историята на литературата. (6) Така че социалистите, които настояват за реализъм, правят същата грешка като “антиреалистите” (експресионисти и символисти) – те не правят литературна критика, а сякаш пишат учебник за аудиторията си, подготвят я да дели авторите според школи, а не да вижда сложността и индивидуалността на големите произведения. (7)

ІІІ. Демагогията

Дотук обаче Василев се ограничава просто с възражения и съвети. Това което пише за “Развигор” и Балабанов е друго – той мисли, че такова явление не може да бъде подобрено, нито включено в културния живот – то трябва просто да бъде унищожено. (8)
Балабанов и редакционната колегия, в която влизат още Елин Пелин и Т. Боров са такива, които правят демагогия. Впрочев Василев не се отзовава еднакво за тях – към Елин Пелин е съвсем мек (един от първите ни писатели) и обяснява участието му във вестинка с личния му ангажимент към редактора (мъчно е да скъсаш с приятел от младини – даже и когато виждаш, че поидиотява). Към Боров – напротив, дори не споменава името му, смятайки го за инструмент (слуга). Също и “някаква жена”, за която с великодушно-презрителен тон е казано, че не пише от себе си и “няма отговорност за това”. (9)

Балабанов е упрекнат в интригантство (подлост), доколкото очерня писателите изобщо, разчитайки било да ги противопоставя помежду им, било да ги злепоставя пред определени групи (“македонските младежи” и Кирил Христов – с. 189) или направо пред кой да е читател. Става дума за фамилиарничене с аудитория (да задържи тия 200-300 души в България, които още могат да четат “Развигор” – с. 189), която е външна на литературните дейци и по същество не познава българската литература, пък и която и да е литература. Това са множество полуобразовани, които поради завист “със злорадство” биха чули, че в България няма нито литературна критика и наука, нито изобщо литература. (10) Това е демагогията на Балабанов и неговият “Развигор”.

Несъмнено не може да се съди за характера и влиянието на един интелектуалец и медия просто от упреците срещу него. Що се отнася до посланието на Василев, то е сериозно и похвално – да се работи въз основа на наследството за по-добра и силна литература и така за по-добро (по-културно, пък и по-честно) общество. Струва ми се, че патосът на автора е дори повече национален, отколкото интелигентски и професионален (доколкото литературната критика му е професия).
Ето, срещу това пораженство в литературата излизаме ние с всичките си сили. И ще го унищожим – от корен! – не само с възмущението и гнева си, но и с по-силното оръжие – с нашата любов, с ентусиазма за положителна, творческа работа. Войната, която пресуши всеки благороден импулс, всяко светло вдъхновение – у нас, напротив, събужда нова, страшна воля за работа: не само да възсатновим загубеното, но да развърнем духовната сила на нацията в един много по-широк и силен размах.
Разбира се, за ония, които вършат своето херостратовско дело, ще остане – камшикът. Литературният фашизъм у нас тряба да бъде унищожен. (11)

бележки:

1 Цитирам по Между сектантство и демагогия във: Владимир Василев. Пантеисти и маниаци. “Захарий Стоянов”, 2008.
2 С най-голяма самоувереност… тоя кръстоносен поход срещу цялата ни досегашна литература се води доскоро от сп. “Везни” (с. 162).
3 Но понеже е литературен критик [за Ив. Радославов става дума – Н.Г.] и все тряба да даде някаква ориентация за литературното ни развитие, решава: всичко преди Траянова е… литературна предистория. За нея в списание “Хиперион” се отделя един джамлък, описа на който е поверен на специалисти, любители на антики. Истинската литературна еволюция се почва от Траянова, под чиято команда маршируват всичките ни поети, включително до ден-днешен (с. 171). Нещо подобно за пропагандаторите на “експресионизма”: Всичко, което се явява под знака на реализма – макар и отбелязано и със знака на най-голям талант – е глупост; всичко, което носи етикета “експресионизъм” – откровение. Представя се като несъщестуващ малкия поетически ефектив, който притежаваме, за да се пущат банкноти, или – просто да живеем с нищо, на кредит на бъдещето, което щяло да ни донесе баснословни богатства. Всички, които счита, че досега българският дух не е спал, а стремително е творил и че е създал истински дела на изкуството са – “традиционисти”. Ако биха тия хора се опитали искрено, непредвзето да проследят нашето литературно развитие, сигурно щяха да видят, че стрелите, които им се струва днес да падат от небето, от безвъздушно пространство, са отпратени от лъка на миналото (с. 167).
4 Не е чудно, че те гледат така и на изкуството – то ще бъде инструмент за осъществяване на предстоящото обществено преустройство и украшение на новото общество: Тряба да се отрече [истинското изкуство], като се представи свързано и духовно с буржоазията. Това пък е въпрос на идейна издържаност, на амбиция дори: мечтаната обществена постройка ще бъде някак незавършена, ако не бъде увенчана с купола на едно ново, “пролетарско” изкуство. “Художествената литература има значение за историческата борба на пролетариата дотолкова, доколкото може да бъде използувана от него за подигане на жизнените му сили”, казва Г. Бакалов (с. 176).
5 …това тряба да се очаква, като се има предвид каква голяма част от нашата обществена психика е завладяна от вдъхновенията и патоса на комунизма (с. 183). Все пак Василев обръща внимание на Смирненски, макар и да не го хвали: Версификаторските капризи, които авторът гони и тук, и другаде, са едни от външните знакове, че не изхожда от някакво чувство, не го владее по-дълбоко настроение… тук имаме просто писане на зададена тема – всичко е постройка, разчет, чисто идейна екзалтация (с. 178).
6 В тях [двете книги на Г. Бакалов] той се опитва да определи отношението на социализма, resp. на комунизма, към нашето художествено творчество, да подведе работата тъй, че да изглежда българската литература или “буржоазно” безсмислие, или – каквото има ценно, то се носи от комунистическите тенденции в литературата ни. Тряба наистина да се прочетат неговите книги, за да се види жалкият баланс, към който е сведена българската литература. Тя се редуцира към две само имена: Ботев и … Д.И. Полянов. Вазова той свързва с психологията на еснафството, което не го интересува, понеже еснафството се вече изместя от историческия терен за да отстъпи място на друга класа (с. 179).
7 Всеки истински писател си е и школа, и принцип, и всичко. Школата е фирма, поставена на дюкяна, за да обръща внимание, да примамва вътре минувачите. Не фирмата ме интересува мене, а стоката. Никога аз не съм чувствал необходимост да определям един наш писател по “школа”, макар да е било винаги ясно де може да бъде зачислен. В учебниците има отдели, глави, параграфи – там всеки ще бъде категоризиран (с. 175).
8 Места от тази част са цитирани в З. Дафинов. Приятелства и съперничества между българските поети, писатели и критици. Документална хроника 1845-1945. “Изток-Запад”, 2006 (с. 435). Отношенията между “Златорог” и “Развигор” са представени по-подробно от Сава Василев в Литературният мит Владимир Василев. “Слово”, 2000 (с. 152-162).
9 Та нито по съдебните, нито по литературните закони няма отговорност за това – да ти продиктуват или сам да вземеш да наредиш чужди глупости и да си туриш името под тях (с. 195). Това не е просто употреба на обичаен израз. Тук Василев си служи и със своята извънлитературна, професионална култура – той е дипломиран юрист, работи като съдия.
10 Вършат ги [“апашките си подвизи”] над съзнанието на една малка част, невежа, полукултурна публика, която чува, че там за нещо се карат, но в своята неподвижност и затъпение не иска да се мръдне, чака да дойде някой, интимно да й каже: – Какви са джанъм тия спорове, тия школи кой какъв е? (с. 184). Това са хора, които намират оправдание за своята тъпота, за отсъствието у себе си на всеки културен интерес тъкмо в “литератори” от сорта на Балабанов, който им казва, че няма защо и да се четат българските писатели: всички са идиоти. “Куражът”, който им дава, мотивира духовната им връзка с него. С истинско злорадство – без да са прочели и един ред от когото и да било – те тържествуват, когато той зацапва най-хубавите страници от поезията ни, когатто се гаври с най-ценните ни творчески дела, когато се опитва с подлост да разклати големите фигури (с. 197).
11 с. 197-198.

Николай Гочев

Св. Иоан Богослов. Исторически сведения