Старогръцката литература в Римската епоха

2021/2022

Магистърска програма
„Класически езици и антична литература“

Лекция IV

(15 ноември, 2021)

Йосиф Флавий

(на основата на Фабриций. „Bibliotheca graeca“)

1. Оцелели произведения

– „Юдейската война“ в 7 книги.
Първо я е написал на родния си език, а после и на гръцки.
Оспорва разказаното за същите събития в „Записките“ на Юст от Тивериада. Книгата била подкрепена от Тит и харесана от цар Агрипа II.
Има стар превод на латински, както и „Археология“-та – и двата приписвани на Руфин

– „Юдейски древности“ („Археология“) в 20 книги.
Посветена е на Епафродит. Смята се, че заглавието и броят на книгите са заети от „Римска археология“ на Дионисий Халикарнаски.
Представя събитията от сътворението на света до 12-та година на Нерон (66 сл. Хр.), когато юдеите започнали да се бунтуват срещу римляните.
Завършил я е на 56-годишна възраст (13-та на Домициан; 93/94 сл. Хр.).

– „За древността на юдеите“ („Срещу Апион“) в 2 книги.
Защита на юдеите против Манетон, Аполоний Молон, Посидоний и особено граматика Апион. Започва с обръщение към Епафродит (значи трябва да е писана преди 95 сл. Хр.)

– „Слово за „Макавеите““

2. Източници за Йосиф и произведенията му

Собствените му произведения и преди всичко „Автобиография“
Казаното от антични/християнски и византийски автори, и най-напред:
Евсевий („Църковна история“ III, 9)
Иероним („За бележитите мъже“)
„Суда“

3. Животът на Йосиф

Получил е фамилията „Флавий“, както и римското си гражданство, от Тит Флавий Веспасиан.
По произход (gens) е юдеин, от школата (αἵρεσις/secta) на фарисеите, син на Матия. По баща принадлежи свещенически, а по майка – на царски род (на Хасмонеите/Макавеите). Имал брат, също на име Матия.

Роден е в Иерусалим, в първата година на Гай Калигула (37 сл. Хр.). На 16-годишна възраст започнал да се занимава с ученията на трите юдейски „секти“. Три години живял при пустинника Банус. Като се завърнал в Иерусалим, се присъединил към фарисеите, които според него съхранявали бащините закони и по възгледи и начин на живот се доближавали до гръцките стоици.
На 26-годишна възраст (63 сл. Хр.) бил в Рим, където чрез един юдейски актьор, покровителстван от Нерон, бил приет от Попея и изходатайствал освобождението на свои приятели, които прокураторът Феликс бил изпратил там с някакво обвинение.
Завръща се и намира страната си в смут; напразно убеждава съгражданите си да пазят мира с римляните. На 30-годишна възраст (67 сл. Хр.) е изпратен като пълномощник в Галилея, където си спечелва врагове и оцелява след много опасности и перипетии. Същата година, след като на юлските календи Веспасиан превзема Йотапата, се оказва пленник при него.
Предсказва му, че той и синът му Тит ще станат императори. Две години след това е държан затворен, докато се разбрало, че предсказанието се сбъдва. 33-годишен (70 сл. Хр.) потегля от Александрия заедно с Тит за обсадата на Иерусалим.
След разрушаването на града се установява в Рим се заема с историческите си съчинения. Винаги е можел да разчита на покровителството на императорите (Веспасиан, Тит и Домициан).
Живял е поне до 13-тата година на Домициан (93 сл. Хр.). Може би не е надживял с много своя патрон Епафродит (убит от Домициан през 95 сл. Хр.).

4. Йосиф като историк

Християнските автори му обръщат специално внимание заради сведенията, потвърждаващи евангелската и апостолска история.

. Прочути са свидетелствата за Христос, Иоан Кръстител и Иаков, брат Господен. Имало е съмнения в автентичността (γνησιότης) на казаното за Христос. То е следното:

Γίνεται δὲ κατὰ τοῦτον τὸν χρόνον ᾿Ιησοῦς σοφὸς ἀνήρ, εἴγε ἄνδρα αὐτὸν λέγειν χρή· ἦν γὰρ παραδόξων ἔργων ποιητής, διδάσκαλος ἀνθρώπων τῶν ἡδονῇ τἀληθῆ δεχομένων, καὶ πολλοὺς μὲν ᾿Ιουδαίους, πολλοὺς δὲ καὶ τοῦ ῾Ελληνικοῦ ἐπηγάγετο· ὁ Xριστὸς οὗτος ἦν. καὶ αὐτὸν ἐνδείξει τῶν πρώτων ἀνδρῶν παρ’ ἡμῖν σταυρῷ ἐπιτετιμηκότος Πιλάτου οὐκ ἐπαύσαντο οἱ τὸ πρῶτον ἀγαπήσαντες· ἐφάνη γὰρ αὐτοῖς τρίτην ἔχων ἡμέραν πάλιν ζῶν τῶν θείων προφητῶν ταῦτά τε καὶ ἄλλα μυρία περὶ αὐτοῦ θαυμάσια εἰρηκότων. εἰς ἔτι τε νῦν τῶν Χριστιανῶν ἀπὸ τοῦδε ὠνομασμένον οὐκ ἐπέλιπε τὸ φῦλον („Древности“ XVIII, 3,3)

За Иоан Кръстител:

Τισὶ δὲ τῶν ᾿Ιουδαίων ἐδόκει ὀλωλέναι τὸν ῾Ηρώδου στρατὸν ὑπὸ τοῦ θεοῦ καὶ μάλα δικαίως τινυμένου κατὰ ποινὴν ᾿Ιωάννου τοῦ ἐπικαλουμένου βαπτιστοῦ. κτείνει γὰρ δὴ τοῦτον ῾Ηρώδης ἀγαθὸν ἄνδρα καὶ τοῖς ᾿Ιουδαίοις κελεύοντα ἀρετὴν ἐπασκοῦσιν καὶ τὰ πρὸς ἀλλήλους δικαιοσύνῃ καὶ πρὸς τὸν θεὸν εὐσεβείᾳ χρωμένοις βαπτισμῷ συνιέναι· οὕτω γὰρ δὴ καὶ τὴν βάπτισιν ἀποδεκτὴν αὐτῷ φανεῖσθαι μὴ ἐπί τινων ἁμαρτάδων παραιτήσει χρωμένων, ἀλλ’ ἐφ’ ἁγνείᾳ τοῦ σώματος, ἅτε δὴ καὶ τῆς ψυχῆς δικαιοσύνῃ προεκκεκαθαρμένης. καὶ τῶν ἄλλων συστρεφομένων, καὶ γὰρ ἥσθησαν ἐπὶ πλεῖστον τῇ ἀκροάσει τῶν λόγων, δείσας ῾Ηρώδης τὸ ἐπὶ τοσόνδε πιθανὸν αὐτοῦ τοῖς ἀνθρώποις μὴ ἐπὶ ἀποστάσει τινὶ φέροι, πάντα γὰρ ἐῴκεσαν συμβουλῇ τῇ ἐκείνου πράξοντες, πολὺ κρεῖττον ἡγεῖται πρίν τι νεώτερον ἐξ αὐτοῦ γενέσθαι προλαβὼν ἀνελεῖν τοῦ μεταβολῆς γενομένης [μὴ] εἰς πράγματα ἐμπεσὼν μετανοεῖν. καὶ ὁ μὲν ὑποψίᾳ τῇ ῾Ηρώδου δέσμιος εἰς τὸν Μαχαιροῦντα πεμφθεὶς τὸ προειρημένον φρούριον ταύτῃ κτίννυται. τοῖς δὲ ᾿Ιουδαίοις δόξαν ἐπὶ τιμωρίᾳ τῇ ἐκείνου τὸν ὄλεθρον ἐπὶ τῷ στρατεύματι γενέσθαι τοῦ θεοῦ κακῶσαι ῾Ηρώδην θέλοντος („Древности“ XVIII, 5,2)

За Иаков:

ἅτε δὴ οὖν τοιοῦτος ὢν ὁ ῎Ανανος, νομίσας ἔχειν καιρὸν ἐπιτήδειον διὰ τὸ τεθνάναι μὲν Φῆστον, ᾿Αλβῖνον δ’ ἔτι κατὰ τὴν ὁδὸν ὑπάρχειν, καθίζει συνέδριον κριτῶν καὶ παραγαγὼν εἰς αὐτὸ τὸν ἀδελφὸν ᾿Ιησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ, ᾿Ιάκωβος ὄνομα αὐτῷ, καί τινας ἑτέρους, ὡς παρανομησάντων κατηγορίαν ποιησάμενος παρέδωκε λευσθησομένους („Древности“ XX, 9).

Ориген коментира последните две свидетелства така:

᾿Εν γὰρ τῷ ὀκτωκαιδεκάτῳ τῆς ἰουδαϊκῆς ἀρχαιολογίας ὁ ᾿Ιώσηπος μαρτυρεῖ τῷ ᾿Ιωάννῃ ὡς βαπτιστῇ
γεγενημένῳ καὶ καθάρσιον τοῖς βαπτισαμένοις ἐπαγγελλομένῳ. ῾Ο δ’ αὐτός, καίτοι γε ἀπιστῶν τῷ ᾿Ιησοῦ ὡς Χριστῷ, ζητῶν τὴν αἰτίαν τῆς τῶν ῾Ιεροσολύμων πτώσεως καὶ τῆς τοῦ ναοῦ καθαιρέσεως, δέον αὐτὸν εἰπεῖν ὅτι ἡ κατὰ τοῦ ᾿Ιησοῦ ἐπιβουλὴ τούτων αἰτία γέγονε τῷ λαῷ, ἐπεὶ ἀπέκτειναν τὸν προφητευόμενον Χριστόν· ὁ δὲ καὶ ὥσπερ ἄκων οὐ μακρὰν τῆς ἀληθείας γενόμενός φησι ταῦτα συμβεβηκέναι τοῖς ᾿Ιουδαίοις κατ’ ἐκδίκησιν ᾿Ιακώβου τοῦ δικαίου, ὃς ἦν ἀδελφὸς «᾿Ιησοῦ τοῦ λεγομένου Χριστοῦ», ἐπειδήπερ δικαιότατον αὐτὸν ὄντα ἀπέκτειναν („Срещу Целз“ I, 47).

5. Въпроси и предположения

Датите в „Юдейски древности“ не си съответстват добре помежду си, нито на посочваните от 70-те, нито на казаното от други. Противоречията между ръкописите на „Древностите“ са такива, че според някои Йосиф е направил две издания на труда си.

Ако някой сравни „Древностите“ с Писанието, ще види, че много неща са променени, пропуснати и прибавени твърде свободно (vix ferenda libertate, Фабр.).

6. Загубени произведения

Възможно е да е писал и други съчинения, но за тях е трудно да се каже нещо сигурно. В „Древности“ (кн. XX), обещава, че ще пише за делата на Монобаз, цар на Адиабена; и за смисъла на юдейското законодателство.
Но никой от древните не свидетелства, че е чел тези съчинения или че Йосиф ги е написал.

7. Издания и преводи

– до 1700

Гръцки
Базел (1544)

Латински
Преводът на „Войната“ и „Древностите“, приписван на Руфин (Аугсбург, 1470) – 2 тома
И също в:
Венеция (1486, 1489, 1502)
Рим (1475 – „Войната“ )
Верона (1480 – и двете; също и в Любек, 1490)
Милано (1513), Париж (1514)
Кьолн (1524), с „Макавеите“ под ред. на Еразъм
„Автобиография“, преведена за пръв път (Париж, 1548)

Гръко-латински
Женева (1611 и 1634); същото през 1691 (Лайпциг, макар че пише „Кьолн“)
Оксфорд (1700)

Преводи на други езици
Севиля (1492, испански)
Париж (1492, 1516, 1573, 1669 – френски)
Флоренция (1493, италиански)
Страсбург (1535, немски); Франкфурт (1552, „Войната“ – немски); Страсбург (1574, 1676 – всички съчинения, немски)
Венеция (1544, „Древности“ – италиански; 1581 – всички съчинения);
Антверпен (1554, „Древности“, „Автобиография“, „Макавеи“ – испански)
Оксфорд (1676 и 1701, английски)
Амстердам (1687, „белгийски“)

– издания до края на ХХ в.

Оксфорд (1720) – 2 тома
Амстердам (1726 – основана на тази от 1720)
Лайпциг (1782-1785) – 3 тома
Берлин (Niese, 1885-1895) – 6 тома

Съдържание
на
„Юдейската война“

(Въведение и Първа книга)

Въведение

1. Йосиф, син на Матия, по род евреин от Иерусалим
2. Вълнения в империята след смъртта на Нерон
3. Някои историци се опитват да оклеветят юдеите
4. Нещастието на юдеите е причинено от вътрешни размирици
5-6. Най-добра е тази история, която се пише от съвременници на събитията. Затова и аз ще опиша най-обстойно войната, която съм видял
7. План на изложението: от Антиох Епифан до избухването на войната при Нерон
8. Веспасиан начело на римската армия срещу юдеите
9. Веспасиан е избран за император
10. Командването се поема от Тит. Описание на града и храма
11. Жестокостта на тираните, разрушението на града и завръщането на Тит
12. Съчинението (в седем книги) е написано за тези, които обичат истината

Книга първа

I.
1. Антиох Епифан, повикан от синовете на Тобий, прогонва Оний в Египет, разграбва града и храма и прекратява богослужението за три години и шест месеца (168-165 пр. Хр.)
2. Насилията на Антиох и на началника на гарнизона Бакхид срещу населението
3. Матия, син на Хасмоней, заедно с петимата си сина убива Бакхид и прогонва военачалниците на Антиох. Завзема властта, която после предава на сина си Юда
4. Юда сключва съюз с римляните, прогонва останалите войски на Антиох, освещава храма и издига нов олтар. Антиох умира
5. Антиох V нахлува в Юдея. Смъртта на Елеазар. Царските войски превземат Иерусалим
6. Смъртта на Юда (161 пр. Хр.) и Йоан

II.
1. Йонатан наследява Юда (161 пр. Хр.). Пленен е с измама от приближения на Антиох Трифон, и е убит (143 пр. Хр.)
2. Управлението е поето от брат му Симон. Побеждава царската войска и е избран за първосвещеник
3-4. Симон е убит по поръчка на някой си Птолемей. Един от тримата му сина – Йоан, наречен Хиркан, се спасява (135 пр. Хр.). Птолемей убива двамата му братя и майка му
5. Антиох V обсажда Иерусалим. Хиркан отваря гробницата на Давид, взима оттам 3 хиляди таланта и с 300 от тях убеждава Антиох да се оттегли
6-7. Хиркан атакува Самария и обсажда град Аугуста заедно със синовете си Аристобул и Антиох
8. Хиркан умира след 33 години управление (104 пр. Хр.). Има пет сина

III.
1. Аристобул го наследява; хвърля в затвора двама от братята си и майка си
2-5. Антигон, брат на Аристобул, е убит от телохранителите му. Пророчеството за смъртта му
6. Аристобул страда и умира в мъки след една година царуване (103 пр. Хр.)

IV.
1. Александър Яней, брат на Аристобул, става цар и убива другия си брат
2-5. Войните на Александър. Сблъсък с Деметрий.
6. Борба на Александър с вътрешните му врагове. Жестокостта му спрямо пленниците
7-8. Война с Антиох (XII) Дионис, в която се намесва и царят на арабите; смърт на Антиох. Александър умира след 27 години царуване (76 пр. Хр.)

V.
1-2. Жена му Александра става царица. Влиянието на фарисеите
3-4. Синът й Аристобул се провъзгласява за цар. Напрежение между него и брат му Хиркан. Александра умира след девет години управление (67 пр. Хр.)

VI.
1. Помирение между братята
2. Идумеецът Антипатър начело на народа. Завежда Хиркан при царя на арабите Арета – в Петра. Аристобул губи битката срещу арабите. Иерусалим е превзет от Скавър, подчинен на Помпей.
3-6. Хиркан и Антипатър бягат при Помпей в Дамаск. Аристобул се готви за война с него, като същевременно се опитва да преговаря

VII. Помпей в Иерусалим (63 пр. Хр.)

VIII Габиний и др. в Юдея

IX. Аристобул е отровен (63 пр. Хр.), Цезар награждава идумееца Антипатър

X. Хиркан – първосвещеник, Антипатър – управител на Юдея. Синовете на Антипатър: Фазаил в Иерусалим, Ирод – в Галилея

XI. Брут и Касий убиват Цезар (44 пр. Хр.) и поставят Ирод за управител на Сирия. Антипатър е отровен от Малих.

XII. Антоний става цезар на Азия и назначава Фазаил и Ирод за тетрарси.

XIII. Партите, водени от Пакор, завземат Иерусалим и провъзгласяват Антигон за цар. Фазаил умира, Хиркан е пленен и му отрязват ушите; Ирод бяга в Масада.

XIV. Ирод пристига в Рим. Антоний и Октавиан го обявяват за цар на Юдея (40 пр. Хр.).

XV. Ирод обсажда Иерусалим.

XVI. Антоний с помощта на Ирод превзема Самосата (от цар Антиох)

XVII. Йосиф, брат на Ирод, е убит от Антигон. Той обсажда Иерусалим; жени се за Мариамна, внучка на Аристобул.

XVIII. Ирод превзема Иерусалим (37 пр. Хр.), пленява и убива Антигон – последния Хасмоней. Подкупва Клеопатра, която била опасна поради алчността си и влиянието си върху Антоний.

XIX. Битката при Акциум. Война на Ирод с арабите.

XX. Ирод се договаря с Октавиан. След самоубийствата на Антоний и Клеопатра той му позволява да разшири царството (прехвърля му личната охрана на Клеопатра – 400 гали) (30 пр. Хр.).

XXI. Достроява Иерусалимския храм. Строи градове, храмове, гимназиони, прави дарения, вкл. и за олимпийските игри. Занимава се с лов.

XXII. Семейни нещастия и ревност. Екзекутира Мариамна.

XXIII. Съперничество между нейните синове и Антипатър, сина му от Дорида. Посещение в Рим и разговор с Октавиан. Александър се защитава.

XXIV. „Царският двор се изпълни със страшно беззаконие“.

XXV. Архелай Кападокийски, баща на Глафира и тъст на Александър, го помирява с баща му.

XXVI. Клеветникът Еврикъл.

XXVII. Ирод нарежда да удушат синовете му Александър и Аристобул.

XXVIII. Решава за браковете на по-големия син на Александър и дъщерите на Аристобул. Безпокойствата на Антипатър.

XXIX. Антипатър заминава за Рим със завещанието на Ирод. Братът на Ирод – Ферор, се разболява и умира (бил сред виновниците за убийството на Александър и Аристобул).

XXX. Ирод разследва заговора на Антипатър, Ферор и Мариамна за отравянето му.

XXXI. Антипатър се връща от Рим. Ирод го заплашва, че ще го съди за отцеубийство (в присъствието на Вар, управител на Сирия).

XXXII. Съдът. Николай от Дамаск се изказва против Антипатър. Фалшиви писма на Саломе срещу Ирод, написани от Акме, робиня на Ливия, по внушение на Антипатър. Ирод поправя завещанието си.

XXXIII. Октавиан разрешава екзекуцията на Антипатър, но позволява да бъде заменена и с изгнание. Смъртта на Ирод. Умира 70-годишен, 5 дни след смъртта на сина си Антипатър, 34 години след възцаряването, 47 след като е бил подкрепен от римляните. Определя за наследник най-големия си син – Архелай. В охраната му имало траки, германци и гали. Бил погребан тържествено в Иродион – на 40 км. от Иерусалим.

…

„Юдейски древности“ представя тези събития в книги XII-XVIII. В следващите книги (XVIII-XX) се разказват събитията от смъртта на Ирод до началото на Юдейската война.

Библиография

Източници

Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет. София, 1925

Епиктет. Диатриби. Превод Б. Богданов. НБУ, 2015

Йосиф Флавий. „Юдейската война“. Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2020

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“ I (кн. I-VII). Превод Р. Николова. „Изток-Запад“, 2021

Йосиф Флавий. „Юдейски древности“. Превод П. Янева. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод М. Славова. В: „Юдейски древности“. Пловдив, 2015

Йосиф Флавий. „Автобиография“. Превод Д. Мирчев. СУ, Магистърска програма „Антична култура и литература“, 2014 (неиздаден)

Иосиф Флавий. „Иудейские древности“. Перевод с греческого Г.Г. Генкеля. СПб, 1900

Dio`s Roman History. With sn English translation of E. Cary. 9 vols. HUP, 1925/1968

Eusèbe de Césarée. Histoire ecclésiastique. Ed. G. Bardy. T. 1-4. Paris, 1952-1971

De bello Judaico libri VII. В: Flavii Iosephi opera, 1-6. Ed. B. Niese. Berlin, 1885-1895 (1955)

Origène. Contre Celse. Ed. M. Borret. T. 1-4. Paris, 1967-1969

Sozomenus. Historia ecclesiastica. Ed. J. Bidez and G.C. Hansen. Berlin, 1960

Suidae Lexicon. Rec. G. Bernhardy. Halis et Brunsvigae, 1853

Изследвания

„Иисус Христос в документах истории“. Сост. Б.Г. Деревенского. СПб. „Алетейа“, 1998

Н. Шиваров. Библейска археология. Синодално издателство, 1992

W. Christ. Geschichte der griechischen Literatur. München, 1890

J. Alberti Fabricii Bibliotheca graeca sive notitia scriptorum veterum graecorum. Liber quartus. Hamburgi, 1717

Fr. Schoell. Geschichte der Griechischen Litterarur von den frühesten mythischen Zeit bis zur Einnahme Constantinopels durch die Türken. Nach der zweiten Auflage aus dem Französischen übersetzt von J.F.J Schwarze. Zweiter Band. Berlin, 1830

***

Пролог

В съчинението си “Срещу Апион” Йосиф Флавий защитава юдейския народ срещу оскърбленията и клеветите, събрани в книгата на александриеца Апион. Като твърди, че законодателството, замислено от най-уважавания гръцки философ – Платон, е подобно на онова, което Мойсей е дал на народа си, Йосиф казва:
И другите философи, които са обсъдили тези неща в съчиненията си, оставям настрана; Платон пък – комуто гърците се възхищават за това, че се е отличавал с достоен живот и че със силата и убедителността на словата си е надминал всички, които някога са философствали – и досега продължава да бъде почти подиграван и осмиван от онези, които твърдят, че владеят политиката. Ако обаче човек погледне писанията му, ще види, че това, което предлага, не е нито много трудно, нито много далеч от онова, което хората така или иначе правят.
Та самият той е казал, че не е безопасно истинното мнение за Бога да се изразява пред невежите тълпи (“Срещу Апион” ІІ, 225).

***

А. Политическата теория на гърците. Платон и Аристотел.

І. Платон

Отвъдното “добро” е причина за истинно съществуващото, а умът, обърнат към Доброто, създава и поддържа истинската държава. Истинската държава, веднъж установена, трябва да се пази от безразборни контакти и случайни промени.

1. Целта на държавата

По този въпрос е достатъчно да изложим накратко убежденията на Платон така, както са изразени в “Закони”.
1. Законите на държавите се различават помежду си, защото законодателствата им си поставят различни цели (962 е).
2. Когато става дума за една наистина добра държава – тази, която се готвят да създадат събеседниците в “Закони” – целта на законодателството трябва да бъде добродетелта на гражданите. С оглед на това ще се съставя и всеки отделен закон (963 а).
3. Добродетелите са различни, но сред тях има основни – справедливост, мъжество, благоразумие – върху които се градят останалите. Всички те се управляват от ума (nous)(963 а).
4. Но какво да разбираме, когато говорим за “ум”? В “Държавата” (509 а) се казва, че душата може да го мисли и да го познава нещо, само когато то е осветено от истината и битието (to on) – и тогава изглежда, че в него има “ум”. Само при това положение за него може да има знание (episteme). А причината за това, в нещата да има ум, така че да могат да се знаят, е “Доброто” (в текста – “идеята на доброто” he tou agathou idea, онази форма, която стои зад всяко “отделно добро” и го причинява).

2. Кой е държавник?

И така, “Доброто” е причина за ума като познаваща сила от една страна и като опознаваем ред от друга; а той трябва да управлява човешката душа така, че да я довежда до състояние на добродетелност, и после чрез нейните добродетели човек да урежда живота си разумно (като изгражда общество, в което има ум, и което поради това е познаваемо и жизнеспособно). Такъв би трябвало да бъде всеки човек, или поне истинският държавник. Ето нещо повече за него:
Ако някой не изглежда да знае целта, към която трябва да гледа държавникът, нима той изобщо би могъл справедливо да бъде наричан управник? И после, как би могъл да опазва онова, чиято цел изобщо не познава? Така че изглежда и сега, ако ще се осъществи това наше населяване на страната, трябва в него най-напред да съществува нещо което ще познава онова, за което говорим – целта. Това нещо ще бъде държавникът, който при това ще знае по какъв начин трябва да постигнем тази цел и кой би бил добър съветник за това – било закон, било човек. Ако някой град и лишен от такъв държавник, нищо чудно, че тя, като лишена от разум и чувства, винаги и във всяко дело ще действа както се случи (962 b).

3. Висшият ръководен орган на държавата

След като е определил до подробности законодателството на бъдещата държава, “атинянинът” предлага да се създаде върховен орган, чието задължение ще бъде да контролира образованието и контактите на държавата с други държави. При необходимост той би могъл да променя законодателството.

1. В Съвета влизат жреците, получили държавни награди, десетте най-възрастни “пазители на законите” и действащият “инспектор по образованието” заедно с онези, които преди това са заемали същата длъжност. Всеки от тях е придружаван от един по-млад човек (от 30 до 40-годишен).
2. Този съвет обсъжда състоянието на законодателството в града, но също и законодателството на други градове; и доколко то би могло да се използва. Също – какви науки (mathemata) трябва да учат младите. Науките са полезни дотолкова, доколкото ще им помогнат да разбират по-добре законодателството на своята страна.

Този Съвет, казва атинянинът, би могъл да се постави като котва за целия град – котва, която ще удържа полезното за него и ще опазва всичко, което бихме желали да се опази (961 с).

ІІ. Аристотел

Аристотел приема, че царството би могло да бъде най-добрата политическа уредба – но само ако царете надминаваха в своята добродетел поданиците си така, както боговете надминават хората

Видовете държавни уредби са съпоставени накратко в “Никомахова етика” (VІІІ, 10; 1160 b):
Има три вида правилни държавни уредби (politeiai), толкова са и отклоненията от тях, които са нещо като техни упадъчни форми (phthorai). Правилните държавни уредби са царството, аристокрацията, а на трето място е тази, при която длъжностите се заемат с оглед на имущественото състояние, която като че ли следва да се казва “тимократическа”, но повечето хора обикновено я наричат “полития”. От тях най-добро е царството, а най-лоша е тимокрацията.

Ето какво се казва за царството и царската власт в “Политика”.

1. Някои смятат, че абсолютната монархия (pambasileia) не е добра уредба, защото при нея царят властва според собствените си желания. Но хората би трябвало да се подчиняват не на нечии желания, а на закона. Царят е човек като тях и няма причина те да му се подчиняват безусловно. Когато се казва, че само законът трябва да властва, това значи, че онези, които ще властват, са “богът и умът” – защото законът е мисъл, а бог е мислещо същество, освободено от страсти (вж. примерно Метафизика, 1072 b). Но там, където властва човек, се добавя и животното, защото човекът, макар да носи в себе си разбирането за закона, е също и животно (ІІІ, 16; 1287 а).
2. Царската власт не е нещо, което противоречи на природата. Тиранията противоречи на природата, но царската власт – не, защото бащата властва над децата си като цар. Това е естествено (1259 b). Когато някой род или индивид надминава всички подобни на него по добродетел, тогава е естествено той да царува (ІІІ, 17; 1288 а). Би било несправедливо някой да царува над човек, който далеч надминава другите по добродетел. Това е все едно някой да иска да царува над Зевс. Така че на такъв човек всички би трябвало да се подчиняват с радост и такива хора да бъдат вечни царе в градовете (ІІІ, 13; 1284 b).

Б. Мойсеевото законодателство според Йосиф Флавий

І. Царската власт в Стария завет

В 1 Царе 8 Самуил се колебае дали е добре израилтяните за получат цар, и така да бъдат управлявани както се управляват и други народи. От отговора, който той получава, се разбира, че управлението на Бог е за предпочитане пред управлението на цар. Бог управлява народа си не непосредствено, а чрез Закона и пророците. Когато обаче властта се поеме от цар, тя ще бъде предадена на рода му. Така че дори той да е пророк и Божи избраник (като Давид) синовете му биха могли да се отклонят от Божиите пътища и да внесат идолопоклонство. Така управлението ще престане да бъде теократично, каквото, предполага се, е било при Мойсей и съдиите (тъй като те са били Божии избраници).
От друга страна, текстът в гл. 8 показва, че и при съдиите положението не е било идеално, защото:
1) Случвало се е и те, без да са царе, да оставят управлението на синовете си, и
2) народът е бил упорит, така че дори във времето на добрите съдии е показвал склонност към идолопоклонство.

И Самуил беше съдия над Израиля през всички дни на живота си; и всяка година ходеше и обикаляше Ветил, Галгал и Масифа и съдеше Израиля по всички тия места; после се връщаше в Рама, понеже там беше къщата му, и там съдеше той Израиля и там построи жертвеник Господу.
Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма. и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи. Тия думи не бяха приятни на Самуила, когато те казаха: дай ни цар, който да ни съди (δὸς ἡμῖν βασιλέα δικάζειν ἡμᾶς).
И Самуил се помоли на Господа. И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (οὐ σὲ ἐξουθενήκασιν, ἀλλ᾿ ἢ ἐμὲ ἐξουθενήκασι τοῦ μὴ βασιλεύειν ἐπ᾿ αὐτῶν);
както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет, и доднес, като Ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе; затова, послушай гласа им; само изложи им и обяви им правата на царя (ἀπαγγελεῖς αὐτοῖς τὸ δικαίωμα τοῦ βασιλέως), който ще царува над тях (1 Царства, 8:4-9).

ІІ. Йосиф Флавий за Мойсеевото законодателство и неговото превъзходство над законодателствата на гръцките държави

1. Нашият законодател, казва Йосиф, създаде държавно устройство, което, ако някой насили словото, би нарекъл “теокрация” – защото възложи управлението и властта на Бога (“Срещу Апион” ІІ, 165).

2. Това, което Мойсей мисли за Бога, не се отличава по нищо от мнението на добрите гръцки философи (166-167). И все пак те не са успели да убедят мнозина в правотата на мислите си, а винаги са философствали в тесен кръг и са имали малко последователи; а той не само е убеди мнозина, но е завещал вярата си и на техните потомци (168-170).
3. Образованието изобщо се осъществява по два начина (tropoi) – чрез упражнения, водещи до възпитанието на нравите (dia askeseos ton ethon) и чрез усъвършенстване на разсъдъка и речта (logoi didaskalikos). Недостатъците на гръцките държави започват от едностранчивостта на образованието – то е насочено или само към нравите (така е в Спарта и Крит), или само към словесността (както в Атина). Мойсей обаче е постигнал правилното съчетание на двете. Той е разпоредил да се спазват неща, свързани с поддържането на живота във всекидневието, като се започне още от храната – какво и кога трябва да се яде; от друга страна обаче не е пренебрегнал словесното образование, защото е наредил един път в седмицата хората да оставят всичко друго и да се посвещават на четенето на Закона. По този начин всеки израилтянин научава законите си още от ранна възраст. В гръцките държави обаче гражданинът обикновено не познава законите, а бива осведомяван за тях от специалисти, и то само ако се наложи – най-често след като той самият е извършил някое нарушение (171-175)

4. Това всеобщо задължение да се чете редовно Закона води, казва Йосиф, до единодушието сред юдеите относно Бога и до това, да не се отличават в начина на живот и нравите помежду си. Съгласието за това, какво е най-добро, води до уважение към съществуващия ред и поради това юдеите не са склонни към нововъведения, особено в законодателството. При други нарушаването на традицията (да не се придържа човек към бащиното – to medeni ton patrion emmenein) се смята за нещо много хубаво и белег за мъдрост (sophia), но юдеите смятат, че разумно и добродетелно е точно това – да не се прави, нито дори да се мисли нещо противоположно на установените отначало закони (179-183).

5. И коя [държавна уредба – katastasis tou politeumatos] би била по-добра или справедлива от тази, който прави Бога водач на всичко, позволява на свещениците да управляват най-важните неща заедно, а на първосвещеника пък е поверила водачеството на другите свещеници?… Защото те са определени за надзиратели на всичко, съдии при споровете и изпълнители на наказанията на осъдените (185-187).
Нему [на Бога] винаги ще служат свещениците, а ще ги води винаги първия по род. Той, заедно със съсвещениците си ще жертва на Бога, ще съди за спорните неща, ще наказва изобличените. Който не му се подчинява, ще бъде наказан така, сякаш оскърбява Бога (193-194).

По повод на тези думи на Йосиф може да се отбележи, че първосвещеникът, така както е представен в неговата апология – пък и в действителност (защото имаме достатъчно сведения за историята на първосвещенството, като много от тях са дадени от самия Йосиф в други съчинения) се намира в положението на цар, тъй като разполага с политическа власт, и при това я предава на синовете си. Рисковете пред царското управление, споменати по-горе, съществуват и там, където мястото на царя е заето от първосвещеника. Самият Йосиф в “Юдейски древности” изрично посочва някои първосвещеници (които са били такива съвсем законно, като синове на първосвещеник) като виновници за сериозни нещастия, сполетели неговия народ. Такива са били Йоан, убиец на собствения си брат (ХІ, 7, 1) и Хиркан, чието съперничество с брат му Аристобул е довело до фактическо подчиняване на страната на римляните, командвани от Помпей (ХІV, 4, 5).

Послеслов

В “Срещу Апион” Йосиф Флавий говори за Мойсеевото законодателство като за успешно осъществено държавническо намерение. Мойсей е представен пред гръкоезичната и сигурно много разнообразна читателска публика като основател на държава, сравним с прославените Минос и Ликург, и несъмнено превъзхождащ реформатори като Солон или чисти мислители като Платон. Може би само от вежливост къв своите покровители – императорите – той не прави сравнение с Ромул.

Йосиф не отделя богослужението от държавността. Юдея – това е преди всичко Храмът, където първосвещеникът управлява жертвопринасянето. Един храм на един Бог (защото винаги всяко нещо обича подобното си) – общ за всички, защото и Бог е общ на всички (ІІ, 193). Появата на други Храмове е нежелателна, тя е следствие от разкол или гонение и самата тя причинява разкол, заради което такива храмове са били премахвани (както този в Самария, вж. “Юдейски древности” ХІІІ, 9, 1). Жертвопринасянето не може да прекъсва при никакви обстоятелства – дори когато враговете навлизат в Храма, свещениците не спират богослужението (“Юдейски древности” ХІV, 4, 3). Но жертвопринасянето се поддържа с труда на народа (юдеите), който пък се нуждае от земя и трябва да я защитава с оръжие.
Юдеите са онези потомци на 12-те правнука на Авраам, които вярват в Бог, както Той се е разкрил на Мойсей и изпълняват Мойсеевите заповеди. Но Законът, както Йосиф изглежда да мисли за него, предвижда и Обещана земя и място за богослужение, което Бог е обещал да посочи след завладяването на земята. Така че юдейството се нуждае от земята си и от нейния център – Йерусалим, където е Божият дом. За да може тази земя – която е дом на потомците на Авраам по плът и на онези, които поради вяра са се присъединили към тях – да се опазва, е необходима държава. А тази държава, чието население се обединява от вярата в Бог и от служението пред Него, ще се управлява от онези, които са първи в служението – първосвещениците. Такава държава е “теокрация”. И както юдеи са преди всичко потомците на Авраам по плът, така и първосвещениците трябва да са потомци на Аарон по плът.

***

По време на своята проповед пред народа и учениците Си, Христос е казал, че службата на Бога и задълженията към владетеля могат да бъдат отделени (Матей, 22:15-22). Той е казал изрично, че е цар (Матей, 16:28), но че неговото царство не е от този свят (Йоан, 18:36).
По-късно ап. Петър пише, че е добре за вярващите да се подчиняват без страх на земните владетели, доколкото те изискват от тях неща, свързани със земния живот (1 Петър, 2:13-14; 3:15).
В “Послание до евреите” ап. Павел казва, че законът не доведе нищо до съвършенство (7:19); че първосвещениците са обикновени хора, подвластни на слабости (5:1-2), заемат поста си съгласно плътски произход (7:16) и извършват телесни ритуали, които са само предобраз на по-доброто (9:9-10). Ето защо и Храмът вече не е нужен, защото той е само едно земно светилище (9:1). Но и самата земя не е нужна на вярващия, след като дори и патриарсите Авраам, Исаак и Яков са се стремили не към земно, а към небесно отечество (11:13-16).
И така, християнинът може да бъде такъв и без да населява (или да се надява да населява) Обещаната земя, чието владеене се осмисля от придържането към Мойсеевия закон според буквата му. Ето защо той няма защо да желае теокрацията.

***

В “Закони” Платон съставя един върховен Съвет и го нарича “котва” (ἄγκυρα) на държавата. В “Послание до евреите” (6:18-20) ап. Павел говори също за „котва“, но тя е “котва на душата”, защото християнинът може да се придържа към Доброто и без държава:
…да имаме сигурна утеха ние, които потърсихме убежище при Него, за да се хванем здраво за предоставената ни надежда. Тя е за душата ни като сигурна и здрава котва, която достига до Светая Светих зад завесата на небесния храм, където Иисус е влязъл като предтеча за нас, като стана Първосвещеник навеки според чина на Мелхиседек.

Историята на Рим, видяна с помощта на Полибий и Амиан Марцелин

І. Заниманието на историка

1. Защо Полибий пише „Римска история“

Делата на римляните придават смисъл на историята. Затова те са достойни за вниманието на историка.
От този момент, казва Полибий, историята сякаш придобива тяло – събитията в Италия и Либия се сплитат с тези в Азия и Гърция (I, 3). Това е времето от края на втората война с Картаген (в края на ІІІ в. пр. Хр.) до крайната победа над този противник и над още няколко държави и съюзи в средата на втори век (VI, 2). Затова задачата на историка е да види каква е тази държава, която за няколко десетилетия успява да завладее почти цялата вселена (oikoumene).

2. За държавата

А. Как възниква държавата

а. Обществата (цивилизациите) се появяват и изчезват
Човекът е живо същество, което се отличава от другите с интелекта си. Той не е сътворяван, нито е “еволюирал”. Човечеството преминава през серия от катастрофи, които унищожават дотогавашните цивилизации. След всяка катастрофа, хората започват да се събират заедно, поради трудността да оцелеят поотделно.

б. Естествено е първото общество да бъде монархическо
Това е първият вид политическа уредба, която цивилизацията възприема. Един индивид оглавява обществото благодарение на силата си. Това е една примитивна монархия. Наред с това основната свързваща сила между хората е чувството за дълг. То се заражда в отношенията между деца и родители. Децата изпитват естествена благодарност към родителите и им я връщат; получилият услуга или закрила изпитва естествена благодарност към благодетеля. Добрият примитивен монарх забелязва това и започва да подкрепя този вид отношения между подчинените си. Така той подкрепя добродетелния живот. Неговата власт започва да се опира на мъдростта и грижата за добрия живот на поданиците му. Така възниква царството, което е разумна монархия. То трябва да бъде отличавано от тиранията, която също е монархическа (VI, 5-6).

Б. Държавните уредби се появяват и изчезват, тъй като обществото ги заменя с други.

Този процес е кръгов. Има естествен закон, според който една определена уредба, след като се изтощи и стане негодна, отстъпва мястото си на друга. тези смени обаче, макар и естествени, са съпроводени от конфликти, при които хората страдат.
След като добре управлявалият монарх (или група аристократи) предаде властта на потомството си, не е много вероятно наследникът да притежава подобни качества – защото повечето хора са негодни за държавници. При извращаване на държавната уредба (преминаване към лошото и съответствие – от царство към тирания, от аристокрация към олигархия) най-добрите в общество се намесват и променят режима към следващия вид (а не правят опит за възстановяване на предишното добро съответствие, защото имат опит от провала му). Накрая се стига до охлокрация, която е лошото съответствие на демокрацията. тогава настъпва хаос и гражданите отново се обръщат към някой водач, който да внесе ред, и той възстановява монархията (VI, 9).
Това е естественото редуване на уредбите, което се случва без външни влияния върху държавата (VI, 57).
Държавните уредби не са вечни, както и самите общества. Тъй като обществото е жив организъм (или е нещо подобно на живите организми), то преминава през три степени – възникване, разцвет, упадък. Това се отнася и за римската държава (VI, 9).

ІІ. Добрата държавна уредба

И все пак, за да се намали честотата на сблъсъците при смяната на уредбите, хората би трябвало да предпочитат онова устройство, което е по-трайно. Римската държава е трайна и успешна, защото не е „чиста“ монархия или олигархия или нещо друго, а е разумно създадена смес между „чистите“ видове.

1. Добрата държавна уредба се отличава от по-лошите по това, че е:

А. по-издръжлива във времето – както във война, така и в мир

Б. прави обществото способно за експанзия и покоряване на други общества. Спартанската държава, макар и трайна. не е устроена така, че да стане голяма

В. не зависи от личните качества на лидерите си. Атина и Тива , примерно, са държави които са имали големи успехи само когато са се сдобивали с отлични лидери (VI, 44).

Г. поддържа добри нрави на гражданите. Това, смята Полибий, не може да се каже за критската държава (VI, 51).

2. Колко бързо се създава добрата държавна уредба

Тя може да бъде създадена отведнъж, благодарение на законодателя (Спарта), или в течение на времето, с цената на вътрешни сблъсъци (Рим) Мощта й зависи от момента на развитието й. Картаген е имал добра уредба, но е загубил войните с Рим, защото се е намирал в упадък – време, в което влиянието на народа е нараснало прекомерно (VI, 51).

ІІІ. Римската държавна уредба

Доброто държавно управление е съчетание от власт на единия, на малцинството и на мнозинството. Необходимо е да се ограничава властта на всеки от тези “естествени носители на властта” – монархът, аристокрацията и народът (VI, 11).

1. Богатството на Рим

В Рим забогатяването на държавата и на отделните граждани е допустимо, което позволява поддържане на голяма армия. Спартанската уредба се проваля, когато Спарта започва да претендира за хегемония над големи територии. Конституцията им не позволява забогатяване на отделните граждани (спартанските пари нямат стойност никъде извън Спарта). Това прави държавата им бедна и неспособна да издържа голяма армия, която да извършва далечни и продължителни бойни действия (VI, 50).

2. Отделните политически институции се ограничават помежду си

Консулите, сенатът и народът (Народното събрание) си поделят властта, противостоят и се контролират едни други. Поради това злоупотребата с власт от страна на всяка институция не е възможна (VI, 18). Консулите имат военна и административна власт, сенатът – финансова, народът – право на вето върху законопроекти, наказания и награди (VI, 14).

3. Римската армия е най-добре уредената в света

Тя включва всички граждани (минималният срок за военна служба е десет години) (VI, 19). Дисциплината е отлична поради суровите наказания и подходящите стимули. Всяко семейство поддържа култ към предците; римляните са по-религиозни от повечето им съвременни народи (VI, 56).
Управленските длъжности, включително и консулската, са строго мандатни. Подкупването на избирателите е невъзможно (VI, 56).

4. Краят на римската държава

Римската държава ще стигне до упадък, защото това е в природата на всяка държава и всяко човешко начинание. В бъдеще властта на народа ще нарасне прекомерно и ще се изроди в охлокрация и хейрокрация (власт на най-лошите).

ІV. Политическата промяна при Полибий

Изменението на всяка държавна уредба и редуването им са неизбежни, защото такова е положението с всички “природни” явления. Специално в човешкия случай бързите промени се дължат главно на лошо законодателство. Лошото законодателство създава условия за позволява злоупотреба с властта, а всички хора са склонни да злоупотребяват с властта. Все пак има фактори (лична добродетел, добро възпитание, строги санкции, ограничаване на властта по време и правомощия) които възпрепятстват злоупотребата.
Ползата от познаването на законите на това изменение е, че бъдещето на всяка уредба може да се предскаже. Същевременно то ни позволява да отличим по-добрата от по-лошите уредби. Това знание се придобива при занимание с история. Така че добрият държавник трябва да се занимава с история.

V. Общото състояние на Империята в края на ІІІ и началото на ІV в.

Територията на Империята се простира от Британия и Испания до северна Месопотамия и включително брега на където Тигър, където Рим притежава няколко града. Тя е далеч по-голяма от тази по времето на Полибий. Разделена е на административни единици – префектури (Изток, Илирик, Италия, Галия) Градовете Рим и Константинопол са отделни префектури). По-малки административни единици са диоцези (13) и провинциите (100-120).
Политическо състояние е нестабилно след оттеглянето на Диоклециан и Максимиан като Августи. Нерядко се водят граждански войни между претендентите за титлата Август и върховната власт. Реформата на Диоклециан за мандатност на императорите на Изток и Запад пропада след оттеглянето му. Не се намира начин за мирно разделение на Империята. Тя трябва или да се разпадне на две или повече независими части, или да бъде управлявана от един център.

VІ. Институциите

1. Армията

Империята се контролира от този, който владее армията. Tя е професионална, дава възможност за римско гражданство и “политическа” кариера. Забелязва се етническо разнообразие, много от високопоставените офицери са германци.…ni pauci ex eadem gente, quibus erat honoratioris militiae cura commissa, populares suos haec per nuntios docuissent occultos, ut quidam existimabant (ХІV, 10).

2. Държавна и императорска администрация

Администрацията се състои от управляващи префектури, диоцези, провинции; министри (примерно, на финансите); чиновници (секретари в императорската и други висши канцеларии; управляващи двора и “спалнята” на императора и цезаря. Императорската гвардия (scholae, protectores) са охрана на императора и заемат средищно положение между неговата администрация (двор, свита) и армията. Съществува и императорски съвет (consistorium), чиито членове се избират лично от императора.

3. Ранговете

Управляващите префектури и висшите военни (magistri peditum, equitum) имат най-високия ранг (illustres). По-ниските длъжности са spectabiles, а clarissimi е званието за управляващи от трети ранг. Има и по-ниски – perfectissimi (такива с императорските гвардейци), egregii. Членовете на императорската фамилия носят титлата nobilissimi .

VІІ. Амиан за римската история и съвременното състояние на Империята

1. Историята

Рим минава през периоди на “детство, младост, зряла възраст и старост”. В началото столетия наред римляните се сражават “около стените на града”. Пораствайки, те минават Алпите и навлизат в морето. Успехите им се дължат на тяхната храброст, въздържанието, установените закони. В зрялата възраст на Града самото име “Рим” вече носи победите на армията. Навлизайки в старостта си, той сякаш е абдикирал и е възложил управлението на народите на “своите деца” – Цезарите. eius populus ab incunabulis primis ad usque pueritiae tempus extremum, quod annis circumcluditur fere trecentis, circummurana pertulit bella, deinde aetatem ingressus adultam post multiplices bellorum aerumnas Alpes transcendit et fretum, in iuuenem erectus et uirum ex omni plaga quam orbis ambit inmensus, reportauit laureas et triumphos, iamque uergens in senium et nomine solo aliquotiens uincens ad tranquilliora uitae discessit. ideo urbs uenerabilis post superbas efferatarum gentium ceruices oppressas latasque leges fundamenta libertatis et retinacula sempiterna uelut frugi parens et prudens et diues Caesaribus tamquam liberis suis regenda patrimonii iura permisit.
Когато говори за “Рим” Амиан мисли за самия град. Сега в града има упадък на нравите – хората мислят за личното богатство и развлеченията си.
Quod cum ita sit, paucae domus studiorum seriis cultibus antea celebratae nunc ludibriis ignauiae torpentis exundant… denique pro philosopho cantor et in locum oratoris doctor artium ludicrarum accitur et bybliothecis sepulcrorum ritu in perpetuum clausis… et est admodum mirum uidere plebem innumeram mentibus ardore quodam infuso cum dimicationum curulium euentu pendentem. haec similiaque memorabile nihil uel serium agi Romae permittunt. Рим обаче е “вечен” и ще съществува, докато живеят хора. Може би Амиан мисли, че и властта му над народите ще е вечна. Tempore quo primis auspiciis in mundanum fulgorem surgeret uictura dum erunt homines Roma, ut augeretur sublimibus incrementis, foedere pacis aeternae Virtus conuenit atque Fortuna plerumque dissidentes…(ХІV, 6)

2. Откъде идват проблемите за държавата

Императорите (Цезарите) са избухливи, подозрителни, поддават се на манипулация.
Accedebant enim eius asperitati, ubi inminuta uel laesa amplitudo imperii dicebatur, et iracundae suspicionum quantitati proximorum cruentae blanditiae exaggerantium incidentia et dolere inpendio simulantium, si principis periclitetur uita, a cuius salute uelut filo pendere statum orbis terrarum fictis uocibus exclamabant (ХІV,5) Те постоянно са манипулирани от собствените си приближени – съпруги, роднини, евнуси, различни чиновници в двора, всякакви ласкатели. Това са често напълно случайни, недостойни хора, плетящи безкрайни интриги. Мотивирани са от собствените си страсти и пороци – властолюбие, алчност, отмъстителност, жестокост. isdemque residui regii accessere spadones, quorum ea tempestate plus habendi cupiditas ultra mortalem modum adolescebat… (ХІV,11)
Същите тези качества са присъщи почти еднакво на градските тълпи, армията, оставена без провизии, заплащане или просто без заетост, и “варварите”. Свирепостта на варварите е различна, защото не е била овладявана от римските закони.
Saraceni tamen nec amici nobis umquam nec hostes optandi, ultro citroque discursantes quicquid inueniri poterat momento temporis parui uastabant miluorum rapacium similes…sed errant semper per spatia longe lateque distenta sine lare sine sedibus fixis aut legibus (ХІV,4)
Империята би била управлявана добре, ако от върховете надолу се налагат качествата образованост, въздържаност, дисциплина (съобразяване със законите). Най-добрите управляващи като Урзицин, както е представен в ХІV кн., а още повече самият император Юлиан имат такива качества.

3. Събитията, описани в ХІV книга на „Историята“

А. Беззаконията и жестокостите на Цезар Гал на Изток.

а. причини за това са твърде бързата кариера и роднинството му с императорското семейство. ad principale culmen insperato saltu prouectus… propinquitate enim regiae stirpis gentilitateque etiam tum Constantini nominis efferebatur in fastus…
Cuius acerbitati uxor graue accesserat incentiuum, germanitate Augusti turgida supra modum (ХІV,1). Сред примерите, дадени от Амиан, са: екзекуциите на хора, жертви на обикновени семейни интриги – eminuit autem… Clematii cuiusdam Alexandrini nobilis mors repentina; cuius socrus cum misceri sibi generum, flagrans eius amore, non impetraret, ut ferebatur, per palatii pseudothyrum introducta, oblato pretioso reginae monili id adsecuta est, ut ad Honoratum tum comitem orientis formula missa letali omnino scelere nullo contactus idem Clematius nec hiscere nec loqui permissus occideretur; опитът за екзекуция на целия антиохийски сенат – denique Antiochensis ordinis uertices sub uno elogio iussit occidi ideo efferatus, quod ei celebrari uilitatem intempestiuam urgenti, cum inpenderet inopia, grauius rationabili responderunt; et perissent ad unum ni comes orientis tunc Honoratus fixa constantia restitisset (ХІV,7); убийството на висшия сановник Домициан (префект на Изтока, illustris) – et mandabat Domitiano, ex comite largitionum, praefecto ut cum in Syriam uenerit, Gallum, quem crebro acciuerat, ad Italiam properare blande hortaretur et uerecunde…iamque artuum et membrorum diuulsa conpage superscandentes corpora mortuorum ad ultimam truncata deformitatem uelut exsaturati mox abiecerunt in flumen; преследване, инсценирани съдебни процеси, мъчения и екзекуции на хора, необосновано обвинени в държавна измяна. Имало е и обвинения в магьосничество -
Quae dum ita struuntur, indicatum est apud Tyrum indumentum regale textum occulte, incertum quo locante uel cuius usibus apparatum. ideoque rector prouinciae tunc pater Apollinaris eiusdem nominis ut conscius ductus est aliique congregati sunt ex diuersis ciuitatibus multi, qui atrocium criminum ponderibus urgebantur…post multorum clades Apollinares ambo pater et filius in exilium acti cum ad locum Crateras nomine peruenissent, uillam scilicet suam quae ab Antiochia uicensimo et quarto disiungitur lapide, ut mandatum est, fractis cruribus occiduntur. post quorum necem nihilo lenius ferociens Gallus ut leo cadaueribus pastus multa huius modi scrutabatur (ХІV,7-9).

Б. реакцията на император Констанций

Най -напред той поканва да се срещнат на Запад (в Милано). Съпругата на Гал, Констанция, която е сестра на самия Констанций, неочаквано умира. Гал се колебае дали да не се обяви сам за император и да започне война – eo necessitatis adductus ultimaque ni uigilasset opperiens, principem locum, si copia patuisset [quam] adfectabat, sed perfidiam proximorum ratione bifaria uerebatur, qui eum ut truculentum horrebant et leuem, quique altiorem Constantii fortunam in discordiis ciuilibus formidabant (ХІV,11).
Все пак той съгласява се да заминея което според Амиан е дотолкова неразумно, че може да се нарече знак за умопомрачение. По пътя към него се присъединяват верни хора на Констанций, които следят контактите му. Войските, разположени по маршрута му, се преместват. Арестуват го, изискват доклад за дейността му в Антиохия и накрай го убиват преди да стигне до Италия и без всякакъв процес. et misso Sereniano, quem in crimen maiestatis uocatum praestigiis quibusdam absolutum esse supra monstrauimus, Pentadio quin etiam notario et Apodemio agente in rebus, eum capitali supplicio destinauit, et ita conligatis manibus in modum noxii cuiusdam latronis ceruice abscisa ereptaque uultus et capitis dignitate cadauer est relictum informe paulo ante urbibus et prouinciis formidatum (ХІV,11).

VІІІ. Причините за политическата нестабилност в Империята

1. Отношения между централна администрация от една страна, и местните администрации и армията, от друга

Оказва се, че е трудно да се удържи политическото единство на една толкова голяма държава. Командващите големи военни подразделения се твирде силни, за да бъдат лесно управляеми. Колебанието относно единството на Изтока и Запада предава властта.

2. Отношения между носители на различни рангове и правомощия

Появяват се конфликти заради неясноти в йерархията – кой кому трябва да се подчинява и доколко. Страни в тези сблъсъци са висшите военни, висшата администрация (префекти) и институцията на Цезаря. qui cum uenisset ob haec festinatis itineribus Antiochiam, praestrictis palatii ianuis, contempto Caesare, quem uideri decuerat, ad praetorium cum pompa sollemni perrexit… rogatus ad ultimum admissusque in consistorium ambage nulla praegressa inconsiderate et leuiter: “proficiscere”, inquit, “ut praeceptum est, Caesar, sciens quod si cessaueris, et tuas et palatii tui auferri iubebo prope diem annonas” (ХІV,7).

3. Отношения между членовете на императорската фамилия

Допуска се, че роднините на всеки Август (поне след Диоклециан, а още повече след Константин) имат извънредни права и че е редно Августите да идват от тези семейства. Това създава много претенденти и води до непрекъснати убийства в тази среда. За да се контролират тези претенденти, както и претендентите, които излизат направо от военните среди, се създава мрежа от агенти (agentes in rebus) и се разчита на всякаква тайна информация. excogitatum est super his, ut homines quidam ignoti, uilitate ipsa parum cauendi ad colligendos rumores per Antiochiae latera cuncta destinarentur relaturi quae audirent.(ХІV,1)
На практика роднините на императора са извън закона. Може би да са каже, че са над него, но във всеки случай те не могат да разчитат на никаква законова закрила при конфликтите вътре във фамилията. Тези, които временно се сдобиват с надмощие – императорите, цезарите и техните съпруги – започват да фаворизират различни лица, независимо от произхода и позицията им. Тези лица също се оказват привилегировани и “недосегаеми”.

…

В Римската империя от това време има конкуриращи се власти, но техния обсег на действие не е ясно определен.
– Армията не се контролира от държавната администрация.
– Съществуват рангове; но благодарение на покровителство от членове на императорската фамилия, някои хора без ранг се оказват по-влиятелни от хора с най-висок ранг; дейността на тайните агенти не е регламентирана.
– Сблъсъците между членовете на императорската фамилия и формиращите се около тях “кланове” не подлежат на законов контрол.
Затова след смъртта на император Теодосий І (395 г.) държавата се разпада на две. Може би дотогава е живял и Амиан.

***

Библиография:

Полибий. Всеобща история. Превод Валерий Русинов. ИК “Рал Колобър”, 2001. Двуезично издание.

Ammianus Marcellinus. Ed. T.E. Page, with an English translation by J.C. Rolfe. Three volumes. Loeb, 1935-1956.

Това, което предстои на САЩ, е подобно на онова, което се случи със Съветския съюз. СССР се провали поради прекомерно насилие, а провалът на Америка идва от прекомерна алчност. Обама е приемлив за всички поради това, че е съвсем различно лице; тъй като и това, което предстои, е съвсем различно и някой трябва да се заеме с него. Така беше и с Горбачов.
Религиозното безразличие на американския елит се предаде и на населението, освободи желанието за „богат живот“ и събори икономиката; също както догматичния атеизъм на комунистите задуши разума на мнозинството хора и разяде обществото.

САЩ би трябвало или 1) да се разпадне, като имитира донякъде състоянието на Европейския съюз – множество по-големи и по-малки независими държави, сключващи споразумения за икономическо сътрудничество и поддържащи подобно законодателство; или 2) да оцелее като една държава, но чрез одържавяване на всичко и усилване на централната власт по подобие на Русия или Китай.

При „1“ неудобството идва от многото и опасно въоръжение. То трябва да остане собственост на една или в краен случай на съвсем малко държави. Поради това е по-вероятно „2“.

***

от вестниците:

Според Рогоф, бивш главен икономист на МВФ, който предсказа фалита на Lehman Brothers, пътят за излизане от кризата е само в национализацията на банките. Търговските банки трябва да минат през процедурата на „контролиран банкрут“, а Европа ще се възстанови икономически по-бързо от САЩ. Според икономиста, чието мнение в последните месеци придобива все по-голяма тежест, призивите за национализация на банките в САЩ не са преднамерено създаване на паника, а необходимост. „В момента няма алтернатива на национализацията“. Щом банките се нуждаят от стотици милиарди държавни пари – тогава по-добре е те направо да бъдат национализирани. След като бъде почистена, одържавената банка трябва да бъде върната в частния сектор колкото се може по-бързо. Този сценарий е наложителен за повечето от големите банки. Не става дума за създаване на държавни банки, обяснява Рогоф. Въпросът е за процедура по фалит, която изцяло ще се контолира от държавата. Според Кенет Рогоф, собствениците на големи дялове в банките трябва да бъдат лишени от акциите си, без компенсация. Топ мениджърите трябва да бъдат уволнени. На притежателите на облигации част от парите трябва да се върнат под формата на акции на новите кредитни институти, тогава когато банката бъде обратно приватизирана. Рогоф изтъква колко важно е приватизацията да се осъществи колкото се може по-бързо след национализацията, евентуално в рамките на няколко месеца, най-много до две години. Според учения, мерките, които той предлага, не трябва да се описват като „радикални“ – в научните среди на тях в момента се гледа като на проява на здрав разум.
„Знам, че звучи като нещо немислимо. Но и нещата, които се случват в момента, са също толкова немислими“.
Разбира се, Европа също е в рецесия и между двата икономически блока има взаимна зависимост. Но европейските проблеми не са толкова фундаментални като американските. В САЩ нещата трябва да се преосмислят от самата им основа.

Димитър Събев, 01.02.2009

http://money.ibox.bg/comment/id_1426773888

Световната финансова система е тотално “дезинтегрирана” и няма изгледи скоро да бъде овладяна, заяви популярният финансист Джордж Сорос, цитиран от Агенция Ройтерс. Според Сорос ураганът, помел стоковите пазари, е дори по-свиреп от времето на Голямата депресия.

Сегашната финансова и икономическа ситуация финансистът сравнява със ситуацията с разпадането на Съветския съюз.
Повратната точка на кризата според него се е оказал банкрутът на Lehman Brothers през септември миналата година, и така се е стигнало до днешната ситуация. От този момент системата е била дисбалансирана и при това, вместо да бъде овладян, дисбалансът нараства.
“Свидетели сме на колапса на финансовата система”, заяви Сорос в Колумбийския университет. Според него въпреки че системата е била поставена в реанимация, продължава да бъде в реанимация. “И няма никакви признаци, че краят на всичко това се вижда, защото дъното е все още далеко под нас!”, казва без излишен оптимизъм скандалният Джордж Сорос.

събота, 21 февруари 2009

http://www.vsekiden.com/?p=45886

Сега обаче последните новини от уикенда, че финансираната с пари на данъкоплатците AIG е раздала 160 млн. долара като бонуси, събуди обществото от

десетилетната зомбираност за финансовите измами

Американците искат вече да видят търкалящи се глави. Искат от мрежата на националното радио AIG да бъде обвинена в „узаконен грабеж без оръжие“. Звънят на Си Ен Ен да пусне в ефир фотографии на мениджърите от AIG и да ги представи като „най-издирваните хора в Америка“. Дори затрупаха с електронни писма редакцията на в. „Ню Йорк таймс“, внушавайки, че назрява нова революция. „Спрете да плащате, изправете ги на съд“, пише например Джон Ф. от Ню Йорк. „Помнете, тази страна беше родена в бунт – революция срещу непропорционалното данъчно облагане“, казва той, като добавя, че отново може да се случи революция.
Социологическата агенция „Харис пол“ (Harris Poll) попита американците през февруари как биха оценили доверието си в 16 американски институции и „Уолстрийт“ беше наредена на последно място. В друго проучване на „Харис“ от същия месец рекордните 71% от запитаните бяха съгласни с твърдението: „Повечето хора на Уолстрийт са готови да нарушат закона, ако знаят, че това ще им донесе много пари.“

„Лакомията на Уолстрийт и гневът на американците“. Сюзън Антила, „Блумбърг“

http://www.dnevnik.bg/analizi/2009/03/18/691862_lakomiiata_na_uolstriit_i_gnevut_na_amerikancite/

19 март 2009

Губернатор Техаса Рик Перри выступил с критикой федерального правительства США, сообщает Lenta.ru, со ссылкой на „Associated Press“. Перри поддержал техасских законодателей, которые подготовили резолюцию в поддержку прав штатов, закрепленных в десятой поправке к Конституции США. Губернатор призвал другие штаты защищаться от неоправданного вмешательства Вашингтона. „Я считаю, что наше федеральное правительство стало деспотичным. Деспотизм проявляется в размерах правительственного аппарата, его вторжении в жизни граждан и вмешательстве в дела нашего штата“, – сказал Перри. Он также заявил, что у Техаса имеется экономическая мощь, тогда как в Вашингтоне творится „финансовый беспорядок“. „Миллионы техасцев устали от того, что Вашингтон, округ Колумбия, пытается учить нас, как управлять Техасом“, – говорится в заявлении Перри.
Десятая поправка к Конституции США, принятая в 1791 году и входящая в Билль о правах, утверждает принцип федерализма. Согласно этой поправке, права, которые не закреплены за федеральным правительством и не отчуждены у штатов по Конституции, принадлежат штатам и народу.
„Насколько я могу судить, сейчас идет переоценка всей логики развития правовой и политической системы и экономической модели, которая доминирует в США, – предположил Валерий Расторгуев. – Это связано с реакцией людей на начало глобального финансового экономического кризиса. Все понимают, что проблема не в каких-то финансовых пирамидах, а в той политической системе США – страны, которая отвечает за все негативные последствия, которые привели к началу масштабного цивилизационного кризиса. Все проклятья в адрес кризиса персонифицируются на США и на янки. В какой-то степени американцы сняли эту проблему, сделав самый умопомрачительный кульбит, избрав чернокожего президента, который не имеет достаточного опыта политического руководства. Это определенно была феерическая затея, и она принесла успех, но временный. В перспективе, и это хорошо знают американские стратеги, у них остался очень небольшой временной лаг – около десяти лет, после которого Америка начнет утрачивать свою лидирующую роль в геополитическом раскладе“.
Если бы заявление техасского губернатора носило сепаратистский характер, то ни этого губернатора, ни памяти о нем давно уже бы не было. в Америке все серьезно“.
„Американская политическая система устроена так, что, давая какой-то толчок для возникновения сепаратистской волны, она просматривает реакцию общества. Она направлена на выжигание тех рисков, которые связаны с целостностью страны. Эта система многократно застрахована“, – отметил В.Расторгуев.

„Валерий Расторгуев: США уничтожают такие угрозы в зародыше. Известный политолог считает, что сепаратизм Америке не грозит“
http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=730769
17 април 2009

Рассуждая о том, какие страны наиболее пострадают от кризиса, эксперт сказал: „Все. Причём, одни страны пострадают сильнее экономически, но довольно легко это переживут, а другие могут экономически даже пострадать меньше, но психологически это для них окажется очень тяжелым ударом. США несет на себе ряд обязательств в рамках международных соглашений и явных, и неявных. Что будет, если через полгода-год выяснится, что ресурсов исполнять эти обязательства нет. Это же разрушит всю систему миропорядка. Ответа нет и, я думаю, что не будет: эта тема – табу. Ну а известно, что табуировать, закрывать для обсуждения жизненно важные темы – верный путь к поражению“. При этом Хазин полагает, что США будут продолжать сокрытие этого „табу“ до тех пор, „пока эта система не рухнет“. „Как это было в 91-ом году: все соответственно руководствовались при изучении истории – историей КПСС, а в 91-ом – бах и нету! Даже те, кто несколько месяцев назад это поддерживал. Я склонен считать, что будет примерно так, но это как раз и будет очень сильный психологический системный кризис“, – пояснил он.
Михаил Хазин: „Современное государство, скорее всего, существовать не сможет“
http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=182606
30 април 2009

The global economic crisis could lead to dangerous social upheaval if certain steps are not taken, World Bank chief Robert Zoellick warned in an interview.
„If we do no take measures, there is a risk of a serious human and social crisis with very serious political implications. The stimulus measures could be the decisive factors,“ Zoellick told the Spanish daily El Pais.
„What began with a big financial crisis and has become a profound economic crisis is drifting today towards a crisis of unemployment.“
Zoellick suggested creating the infrastructure to get people back to work was a good way to combine short-term unemployment challenges with a longer-term strategy to beat the recession.
„In my opinion, in this context, nobody really knows what is going to happen and the best one can do is be ready for any eventuality.“
World Bank Chief Warns about Global Social Upheaval
World | May 25, 2009, Monday

http://www.novinite.com/view_news.php?id=103963

Болгарский экономист Крассимир Петров дает операции об отмене золотого стандарта следующую оценку: „Исторически налоги с зависимых государств взимались в виде денег – золота и серебра, или рабами, солдатами, урожаем, скотом или другими природными ресурсами… Впервые в истории в ХХ веке Америка научилась косвенно взимать налог со всего мира посредством инфляции“ [9]. Да, накопление у иностранцев больших резервов долларов и связанных с этим постоянных дефицитов торгового баланса в США означает взимание налога. Это классический инфляционный налог, который правительства берут со своих граждан. Но в этом случае речь идет об инфляционном налоге, которым США обложили весь мир. К. Петров верно называет это налогом. Помимо налога Вашингтон берет со своих союзников контрибуции, заставляя их хранить доллары. Отказ от золотого стандарта по сути дела был актом объявления Американской империи: США переходило к экономическому принуждению. ФРС заставляет принимать обесценивающиеся доллары за реальные ценности и препятствует введению другой резервной валюты…

Современная валютно-финансовая система создана тоже гением паразитизма, злым гением финансовой плутократии. Она образец дьявольской изворотливости, пример скрытого паразитизма и лицемерия. В ней все ставится с ног на голову. Дефициты в США, например, вовсе не проблема, а „решение“ проблем, которые накапливаются с 1971 г., снижения курса доллара ФРС тоже не боится. К этому надо даже стремиться, не допуская, конечно, паники и одновременного наката на США десятков триллионов долларовых ценных бумаг и долларов, хранящихся во всех странах мира. Постепенное снижение курса доллара это проверенный способ незаметно переложить американские долга на те государства и народы, которые медлят, упускают драгоценное время, беспечно держат в резервах доллары и долларовые „ценные“ бумаги, продают, а не скупают золото. Система, которая дает только одному государству право бесконтрольно печатать мировые деньги, расплачиваться ими и накапливать реальные ценности, затем возвращать дутые доллары и пускаться в грандиозные ростовщические операции. Эти операции обеспечили гегемонию США, победу над социализмом. Долларовая империя – основа Pax Americana. Но ей приходит конец, в наши кризисные дни!

Об этой стратегеме мало сообщали, мало задумывались. Она плохо усваивается даже опытными политиками. Из нее мало кто делал далеко идущие стратегические выводы. Впору было организовывать семинары для усвоения основ скрытой финансовой дипломатии. Она имеет конкретное содержание: банковская система основана на петродолларе; она весьма уязвима; если убрать опору доллара на чужую нефть (ОПЕК), банки стран Евросоюза, Японии, Кореи, Китая и др. пустятся в панический бег от доллара и от ценных бумаг, номинированных в долларах. Фондовые биржи США не выдержат этого шока. Ergo: за долларом должна быть обеспечена роль резервной валюты мира любой ценой. Опасность, однако, в том, что если рухнут биржи, в защиту доллара выступят авианосцы, танки и ракеты, не исключая ракеты с ядерными зарядами. Это реальная геополитика. Временно финансовый кризис даже увеличил спрос на доллары, потому что кроме доллара нечем закрывать пробоины в тонущем американском корабле. Япония и Китай, Ближний восток и Россия упустили время, не сумели учредить свои региональные резервные валюты. Шаткая и взрывоопасная основа у Pax Americana!
http://www.rusk.ru/st.php?idar=114388
Борис Ключников. „Всемирный долларовый обман“

Но за половин година финансистите се подготвиха и през есента върху тях буквално се изля златен дъжд от бюджетни пари и пари напечатани от ФЕД.
Ставаше въпрос за трилиони долари, които, разбира се, в нормална ситуация частните компании не могат да получат от бюджета при никакви условия. Тези пари веднага бяха разпределени към кредиторите, и едва ли ще сгрешим силно, ако предположим, че получатели на значителна част от тези пари, в крайна сметка, се оказаха същите тези финансови олигарси, които организираха цялата операция. Разбира се, те никак не са във възторг от това, че трябва да се разрушава създаваната с векове финансова инфраструктура. Но пък за сметка на това те измъкнаха от бюджета практически в един момент печалба, която в противен случай биха получили за стотина години, не по-малко. Като цяло, имайки предвид, че контрола над държавните институции на САЩ остана в ръцете им, всичко би било прекрасно за тях. Ето, че и Обама не навлезе в детайлите, а най-голямата в историята приватизация на държавни пари нарече „успех”!
Но тук има една тънкост. Въпросът е в това, че въпреки мнението на Обама, кризата не свършва дотук. Търсенето, напомпано за почти три десетилетия, както и по-рано, е доста над реално разполагаемите доходи на населението, а това означава, че кризата ще продължава. Нещо повече, тя едва сега започва, тъй като засега съкращаването в общото разминаване между реалните доходи на населението и неговите разходи се стопи с не-повече от 12-15%. И това е без да се вземат предвид съкращенията на същите тези доходи в условия на кризата. А отписванията на финансовите институти, които поставиха на границата на колапса даже не американската, а цялата световна финансова система, също все още не са завършили: реалния обем на лошите активи в САЩ са повече от признатите официално в размер на 8 пъти. Повтарям не 8%, а 8 пъти. Какво може да се направи в тази ситуация? Думите на Обама, че към днешна дата финансовият сектор в САЩ е стабилизиран, въпреки че Вашингтон не се отказва от намеренията да проведе реформа на системата за регулиране на финансовия сектор, са само думи – добър блъф при лоша ръка на покер.
http://news.ibox.bg/opinion/id_1928560452
10.08.2009, 09:27 krizata.blog.bg

Теперь же белым американцам станет еще сложнее отстаивать свои права. Соня Сотомайор как юрист ранее прославилась тем, что Верховный Суд США отменил ее решение, связанное с делом о расовом вопросе. В частности, Верховный Суд посчитал необоснованным ее решение поддержать власти города Нью-Хейвен, штат Коннектикут, которые отказали в повышении белым пожарным, мотивируя отказ возможным недовольством со стороны представителей расовых меньшинств. Теперь же, став членом Верховного Суда, она сможет с большей эффективностью отстаивать интересы расовых меньшинств.
Какой же вывод следует из этих фактов? Он прост – США действительно стоят на пороге распада на несколько государств. Причем, бывшие мексиканские земли – Калифорния, Техас, Аризона и Новая Мексика – будут возвращены прежним хозяевам. Присоединятся ли они прямо к Мексике или составят отдельное государство, не так уже важно.
http://www.rusk.ru/st.php?idar=114427
Сергей Лебедев. „Соня, или Латинское будущее Америки“

Прогнозировать же динамику развития „второй волны“ кризиса, считает М.Леонтьев, не стоит: „На самом деле, мы даже не видели и первую волну, которая была сбита брандспойтом, не давшим ей разгореться. Процесс горения переместился внутрь, он не исчез и не уменьшился. Теперь он набирает мощь и силу и распространяется глубже. Это то же самое, что тушить вантовый диван. И когда и в каком месте из этого дивана полыхнет, так, что уже будет нужно бежать, а не тушить, прогнозировать трудно. Понятно, что это не вопрос месяцев, но это и не вопрос десятилетий. Это вопрос одного-двух лет. По разным расчетам адекватных аналитиков, которые, кстати, есть и в администрации США, катастрофа планируется на разные периоды следующего года – от первого до четвертого квартала. Это все считали, об этом тысячи раз говорилось. Говорилось, что в третьей-четвертой декаде 2009 года наступит ремиссия“.
При этом Леонтьев выразил уверенность, что у США нет шансов выйти из этого кризиса. „У них есть шанс продлить агонию. Эта агония в форме затяжной депрессии может продолжаться гораздо дольше, чем депрессия 30-х годов. У американцев нет политических шансов, структурных. Эта форма цивилизации породила такую форму экономики, которая сама себя лечить не может.
http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=184801
Михаил Леонтьев: „Покуда альтернативы нет, остается заговаривать ситуацию“

Здесь надо еще иметь в виду, что эти поселения незаконны. Они противоречат всем международным документам, относительно того, что территория, на которой строятся эти поселения, принадлежит палестинцам по резолюции Организации объединенных наций. Так что палестинцы ссылаются на международное право, а Израиль ссылается на потребности безопасности. И вот задача Обамы состояла в том, чтобы хотя бы заморозить строительство этих поселений, чтобы усадить стороны за стол переговоров. Обаме это не удалось.
Фактически Нетаньяху отнесся к Обаме как к какому-то несерьезному человеку, которого надо выслушать, потому что этот несерьезный человек оказался президентом Соединенных Штатов, но который совершенно не понимает, чего хочет Израиль, который совершенно не понимает возможностей произраильского лобби в Соединенных Штатах Америки и который пристал к нему с какой-то крайне глупой идеей относительно прекращения строительства поселений.

http://news.km.ru/my_mozhem_govorit_o_pervom_ochen
Алексей Пушков. «Мы можем говорить о первом, очень серьезном поражении Обамы»

Сега Обама е на път да получи личен контрол над световната мрежа съгласно нов законопроект, внесен за обсъждане в Сената. Според него президентът на САЩ ще може да отстранява всички неправителствени мрежи от интернет, ако счете, че това е необходимо за киберсигурността. Изследвания сочат, че над 60% от всички престъпления са извършени с използването на далекосъобщителни услуги, свързани с интернет. Тенденцията да се „слага ръка“ на свободната интернет територия се отчита и в правителствените структури на други държави, но те винаги се разпространяват върху местни доставчици, не и върху целия свят.
Идеята, която дава право да се изключват частни компютърни мрежи от интернет, е на Джей Рокфелер, сенатор от Западна Вирджиния. Съгласно новата версия на неговия законопроект президентът трябва да има право да „обяви извънредно положение в областта на киберсигурността“ и да предприеме необходимите действия за адекватен отговор на киберзаплахите, включително блокиране на неправителствени мрежи.
Рокфелер се опита да прокара за първи път своя законопроект още през пролетта, но тогава се натъкна на силна съпротива от страна на големите интернет телекомуникационни компании. Сенаторът твърди, че неговият проект е създаден с цел да осигури националната сигурност в киберпространството. „Ние трябва да защитим нашата инфраструктура на всяка цена“, коментира той. Някои анализатори смятат, че законопроектът може да се окаже полезен и не виждат сериозна опасност, ако бъде одобрен. Много от точките в документа описват начини за подобряване на инфраструктурата за киберсигурност, като например създаване на специални класове за обучение на деца и възрастни.
Според тях на практика подготвяният закон не дава никакви допълнителни правомощия на президента освен тези, които той вече има. Затова и не бива документът да се разглежда като заплаха за свободата на достъпа в интернет.

http://news.ibox.bg/news/id_1297271253

In 1991, the Soviet Union suddenly evaporated. The Cold War was over. Like many wars, it seemed to have an obvious winner and an obvious loser. Nearly 20 years later, as the U.S. heads down the Soviet road to disaster – even if the world can’t imagine what a bankrupt America might mean – it’s far clearer that, in the titanic struggle of the two superpowers that we came to call the Cold War, there were actually two losers, and that, when the “second superpower” left the scene, the first was already heading for the exits, just ever so slowly and in a state of self-intoxicated self-congratulation. Nearly every decision in Washington since then, including Barack Obama’s to expand both the Afghan War and the war on terror, has only made what, in 1991, was one possible path seem like fate itself.
Tom Engelhardt. «Entering the Soviet Era in America».
http://www.huffingtonpost.com/tom-engelhardt

За първи път в историята си САЩ са изправени пред опасност да не могат да обслужват държавните облигации, ако Конгресът не увеличи лимита на публичния дълг за тази финансова година. Това става ясно от писмо на финансовия министър Тимъти Гайтнер до лидера на мнозинството в Сената Хари Рейд, цитирано от „Ройтерс“.
„Дори и краткосрочно или ограничено неизпълнение на задълженията може да има катастрофални икономически последици десетилетия наред“, казва Гайтнер. Според финансовия министър е трудно да се определи кога точно ще бъде достигнат таванът от 14.3 трилиона долара публичен дълг, но Гайтнер призова Конгреса да предприеме действия до края на първото тримесечие на 2011г.
Той заявява още, че финансовото министерство би могло да се ангажира с необичайни мерки, като например спиране на емитирането на държавни ценни книжа, но би предпочел да не се стига до там.
Ако Конгресът не увеличи лимита на публичния дълг, това ще постави САЩ в състояние на фалит по обслужване на облигациите. В писмото си Гайтнер предупреждава, че това може да бъде много по-пагубно от ефектите на последната финансова криза.
„САЩ пред проблеми с обслужването на държавния дълг“

http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/01/06/1021045_sasht_pred_problemi_s_obslujvaneto_na_durjavniia_dulg/

Подтверждено: мы находимся на грани катастрофы (“SHTF Plan”, США)
Нам говорили много разных слов, с тех пор как глобальный экономический кризис стал очевидностью в 2007 г. В марте того года председателем Федеральной Резервной системы Беном Бернанке было сказано следующее: “Воздействие проблем на субстандартных рынках на более широкую экономику и финансовые рынки, кажется, было ограниченным”. Ясно, что оценка г-на Бернанке была неправильной, и проблемы рынка недвижимости были только частью более широкой, системной проблемы.
Фундаментальные проблемы нашей экономики стали господствующими новостями в последнем квартале 2008 года, когда фондовые рынки во всём мире находились в свободном падении, и большинство главных финансовых учреждений было на грани банкротства. В ответ наше правительство, при полном одобрении и поддержке Конгресса, сделало беспрецедентные шаги, чтобы спасти систему, вводя сначала миллиарды, а затем триллионы долларов для того, чтобы дотировать компании, стабилизировать цены и стимулировать экономику.
Министр финансов Генри Полсон впоследствии написал книгу о кризисе, очень точно названную «On the Brink» («На краю»). Но как близко к краю мы были? Если верить конгрессмену Брэду Шерману – мы были близки. Так близки, что конгрессменам фактически сказали (согласно Шерману), что если бы дотирование не было разрешено Конгрессом, крах был бы настолько серьёзен, что пришлось бы, вероятно, вводить военное положение, попросту говоря – танки на улицах.
Должны ли мы теперь полагать, что меры, предпринятые Конгрессом, президентом, министерством финансов и Федеральной Резервной системой, решили основные проблемы, стоящие перед нашей страной?
Для тех 17 % людей, которые думают, что экономика находится в стадии восстановлении, и других 33 % людей, кто полагает, что это скоро произойдёт, мы хотим указать на слова нынешнего министра финансов Тимоти Гейтнера, который в письме Конгрессу от 6 января 2011 года, обрисовывая в общих чертах серьёзность ситуации, пишет:
«Я пишу в ответ на Ваш запрос об оценке Министерством финансов того, когда установленный законом долговой предел будет достигнут, и о последствиях дефолта для Соединённых Штатов.
Никогда ещё в нашей истории Конгресс не отказывался увеличить лимит заимствований, когда это было необходимо. Отказ увеличить лимит вызвал бы дефолт Соединённых Штатов. Дефолт, в свою очередь, означал бы существенный и долговременный налог на всех граждан США и все американские бизнесы, и привёл бы к потере миллионов рабочих мест. Даже кратковременный или ограниченный дефолт привёл бы к катастрофическим экономическим последствиям на десятилетия вперёд. Отказ в увеличении лимита заимствований был бы абсолютно безответственным действием. По этим причинам, я запросил Конгресс об увеличении лимита в начале этого года, задолго до того, как угроза дефолта стала неотвратимой.
Министерство финансов предпочло бы не обращаться снова к любой из этих экстраординарных мер [приостановка выпуска государственных долговых обязательств и средств государственного капиталовложения]. Если мы будем вынуждены сделать это снова, то эти меры могли бы только отодвинуть на несколько недель дату достижения потолка лимита. Как только эти шаги будут сделаны, тогда не останется никаких юридических и разумных мер, чтобы создать дополнительное пространство под лимитом заимствований и Соединённые Штаты должны будут объявить дефолт по своим обязательствам.
(Полный текст Обращения Гейтнера к Конгрессу можно прочитать тут – http://perevodika.ru/articles/17423.html)
Министр финансов Соединённых Штатов Америки сказал, что если мы не получим ещё один триллион или около того к марту этого года, тогда страна объявит дефолт по своим долговым обязательствам. Эти слова – чрезвычайно серьёзная вещь, и нужно понимать, что они означают.
Мы в буквальном смысле слова находимся на грани экономической катастрофы.
Самое страшное, что, согласно г-ну Гейтнеру и многим сторонникам подъёма нашего долгового потолка, это заимствование всё бОльших и бОльших сумм является единственным возможным решением.
В недавнем комментарии мы приводили противоположную точку зрения, высказанную Карлом Деннингером из «Market Ticker». Он сказал, что подъём долгового потолка, по существу, приведёт к тем же самым последствиям, что и отказ от подъёма:
Давайте я поясню: если вы поднимаете долговой потолок и, делая так, позволите такого сорта дефициту существовать ещё в течение года, максимум – двух, вы просто вставите ствол дробовика в рот нации и нажмёте спусковой крючок.
Выстрел, и экономическая и политическая система страны разбрызгана по стене.
Это «Ловушка 22», и выхода из неё нет.
Дефолт или дальнейшее раздувание долга являются единственными жизнеспособными решениями. Оба они приведут к одному и тому же финалу – полный и окончательный крах того образа жизни который вели американцы.
Так же, как Генри Полсон, президент Буш и др. предупреждали относительно экономического краха и депрессии в 2008 г., г-н Гейтнер предупреждает относительно того же самого сегодня. Все потраченные триллионы, все принятые законы, все манипуляции на глобальных рынках не помогли решить те фундаментальные системные проблемы, с которыми мы столкнулись до начала кризиса.
Это, в буквальном смысле слова, будет конец мира, того мира, каким мы его знали, потому что это уже невозможно предотвратить.
Сейчас время для каждого человека, чтобы предпринять шаги, чтобы подготовиться к государственному дефолту и полному обесцениванию доллара США. Скоро мы или не сможем выполнить наши долговые обязательства, или кредиторы, наконец, положат предел нашему бесконтрольному заимствованию. И когда они это сделают, очень высока вероятность того, что мы испытаем гиперинфляционный денежно-кредитный крах, который приведёт к полному разрушению торговых потоков, нехватке продовольствия и неконтролируемым ценам. Единственным спасением будет понять то, что будет являться деньгами, когда наступит системный крах, и начать готовиться теперь. Правительство готовится, вам следует делать то же самое.

http://www.rodon.org/polit-110128110425

– Американцы прибывают в мире собственных фантазий. Они и понятия не имеют, что давно уже лишились своих гражданских прав. Некоторые из них лишь слегка догадываются, что будущее их экономики находится под угрозой. Ещё меньше среди них понятия о той огромной ненависти к ним и их государству, что растёт в мире из-за действий этого самого государства, нападающего и уничтожающего независимые народы по своему усмотрению. Вкратце, американская нация погрязла в собственном эгоизме и невежестве, не имея ни малейшего понятия о тех катастрофах, человеческих разрушениях и бедах, что их собственное высокомерие, эгоцентризм и бесчеловечная политика принесла им самим и миру в целом.
Большая часть мира, глядя на страну столь недалёкую в своём мировоззрении и столь бесчеловечную в своих поступках, изумляется: как же так получается, что они сами не в состояние этого понять. Мир гадает, действительно ли США согласно пропаганде неоконсерваторов благородная и «незаменимая нация» или Америка есть чума современного мира?

http://atnews.org/news/chuma_sovremennogo_mira_ssha_kak_nesostojavsheesja_gosudarstvo/2012-08-18-3875

***

от форумите:

„Американците харчат все по-малко и спестяват все повече… Пагубните последствия от т. нар. „парадокс на спестовността“, който по принцип е добър за домакинствата по отделно, се появяват, когато всички започнат да спестяват повече“.

Николай Киров, „Спестовните американци – заплаха за глобалната икономика“.

http://money.ibox.bg/news/id_959991416

коментар:
… не може хората вечно да са банкови роби за радост на големите компании. Едно плащане, колкото и да се отлага, все някога трябва да се плати… Икономика в която растежа на производството не е радостно събитие, а е абсолютно задължително условие за нейната стабилност, е обречена на крах в един кратък исторически срок. Защото нито ресурсите нито жизненото пространство са неограничени. Ако се замислите, какво особено има в факта, че американската икономика е в рецесия? Предвид жизненият стандарт на населението, какво значение има фактът, че произведените стоки ще са с 5,5 процента по малко? Ако една икономика е построена на стабилни основи, а не на инвестиционни очаквания, подобно нещо би било нищожен проблем… Ако нещо не се промени в бъдеще ще има много по-тежки кризи предизвикани от същите проблеми които ги предизвикват и сега.
„Борис“

„Лакомията на Уолстрийт…

коментар:
Боби Колев
Неутрално 2205:12 19 мар, 2009 Ако AIG се беше срутила можеше спокойно да се окаже, че цялата американска финансова система ще се срути, което значеше Америка да се срути, което значеше гражданска, а напълно възможно и световна война, доколкото много държави с право биха поискали да си вземат дължимото от Америка.

„Непонятни нарече Чавес решенията на Г20″
http://news.ibox.bg/material/id_1632732449/fpage_4/#clist
Lenin:
03.04.2009, 11:25
В началото на “Студената война” – 1947 г. – Алън Фостър Дълес – първият шеф на ЦРУ – заявява:
“Ние ще хвърлим всичкото злато на САЩ, цялата сила на САЩ за измамване и оглупяване на хората от социалистическия свят. Незабелязано ще подменим човешките ценности с фалшиви. КАК? Ще намерим единомишленици в тези страни и Русия. Ще разгърнем грандиозна по мащаби разложителна работа, ще изтръгнем социалната същност на литературата, ще насърчаваме автори, които втълпяват в човека култ към секса, насилието, садизма, предателството – тоест безнравствеността. Нужни са писания, осмиващи естествеността и почтеността като архаични отживелици. Простащината, наглостта, лъжата и измамата, пиянството и наркоманията, животинския страх сред хората, безсрамието, доносничеството и още много пороци заложени в човека трябва да се раздвижат. Така ще разклащаме поколение след поколение, ще предизвикваме ерозия и развращаване на младежта. Ще създадем човек с консумативна психика на елементарен потребител. Всичко това ще извършим под девиза: ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ГРАЖДАНСКИТЕ МУ СВОБОДИ“.

По-конкретната причина за икономическата криза, дошла от САЩ, е огромната диспропорция между нивата на потребление (40% от БВП на целия свят) и на производство (20% от световния БВП) на Америка, диспропорция, която възникна следствие политиката получила името „рейганомика” и стартирала през 1981 г. Същността на тази политика е в агресивното стимулиране на съвкупното търсене чрез парични емисии. Замисълът е чрез това ново търсене да се финансира следващата вълна на научно-технически прогрес (персонални компютри, интернет и т.н.). В резултат на тези емисии, в САЩ, се стигна до колосално натрупване на дългове, вкл. от страна на частните домакинства. Към днешна дата съвкупния обем на тези дългове достига БВП на света за година. Кризата ще продължи до момента, в който потреблението и производството на САЩ достигнат равновесна точка. Но за това ще са необходими много години (до десетилетие), през което време целия свят ще страда от липса на поръчки и производство (от докризисното равнище), безработица, социални трусове и технически и технологичен регрес.
Светът ще се е деглобализирал и днешния единен, в икономическо отношение свят, ще се е сегментирал до отделни регионални глобализационни центрове.

Митко Хитов. „Икономическата криза слага края на една система“.

http://news.ibox.bg/opinion/id_443557450

Рэйф МЭЙР (Канада): Американское лицемерие
Хочу заявить с самого начала: будучи канадцем, я не противник Америки и, уж само собой разумеется, Канады. Я противник лицемерия.
Я прожил всю жизнь в нескольких километрах от границы с США. Как и у тысяч канадцев, у меня есть родственные связи в Америке: мой дед по материнской линии родился в Миннеаполисе, штат Миннесота. У нас с американцами (более ил менее) общий язык, за исключением, конечно, жителей моноязычного Квебека и франко-акадцев. Мы ездим на одинаковых машинах (Ниссанах, Тойотах и Хондах), играем в одни и те же игры и являемся друг для друга самыми ценными торговыми партнерами.
Обе страны — США и Канада — декларируют приверженность демократии, но реализуются эти заверения скорее на бумаге, чем на практике. В Канаде премьер-министр — раз уж система требует железной партийной дисциплины — на срок между периодическими выборами замыкает на себя всю полноту власти. Также и президентам США, в качестве верховных главнокомандующих, годами удавалось пользоваться полномочиями, которые по конституции должны принадлежать Конгрессу, например правом начинать войны.
Так вот о лицемерии. США, как никакая другая страна, готовы загнать мир в любую кровавую трясину. И в настоящем, и в прошлом это — одно из наиболее склонных к насилию государств во всём мире. Соединённые Штаты были созданы ценой войны с индейцами, заключения договоров с ними и их последующего нарушения, сопровождавшегося истреблением значительной части индейского населения. Эндрю Джексон, один из великих американских президентов, видел в индейцах не более чем препятствие на пути белых поселенцев (чуткий это был человек, наш Эндрю). Больше всего проблем возникало из-за племен чероки, маскоги, чокто, чикасо и семинолов. Джексон воевал с ними трижды и тех из них, кто не был в итоге убит, согнал с их земель.
Крис Хеджес – бывший собственный зарубежный корреспондент газеты �Нью-Йорк таймс�, лауреат высшей журналистской награды США – Пулитцеровской премии. Последняя книга журналиста называется �Второстепенный ущерб: война Америки против гражданских лиц Ирака�. Недавно Хеджес выступил перед студентами Южной Каролины. Мы в сокращенном виде перепечатываем его размышления о судьбах своей страны.
Я жил в стране, которая звалась Америкой. Она не была идеальной, но она была страной, которую я любил и которую почитал. Она платила рабочим зарплаты, которым завидовали во всем мире. Она гарантировала – благодаря профсоюзам, защитникам рабочего класса в демократической партии, а также прессе – систему здравоохранения и пенсии. Она предлагала хорошее бесплатное образование. Она почитала главные демократические ценности. У нее были программы социальной защиты – для заботы о наших слабых, умственно неполноценных, пожилых и бедных. Она располагала системой исполнительной власти, которая, несмотря на свои изъяны, была нацелена на защиту интересов своих граждан. И еще – была надежда.
Страна, в которой я живу, сегодня использует те же самые слова для своей характеристики, те же самые патриотические символы, те же самые национальные мифы и иконографию. Однако ныне сохранилась лишь ее внешняя оболочка. Америка, страна моего рождения, страна, которая сформировала меня, страна моего отца, отца моего отца и отца его отца, стала неузнаваемо слабой. �Согласие управляемого� превратилось в пустую фразу. Наши учебники политологии устарели.
Наше государство, наша нация были похищены олигархами, корпорациями и узкой, эгоистичной политической элитой, маленькой и привилегированной группой, которая управляет от имени финансовых кругов.
Мы проходим, как выражался экономист Джон Ралстон Саул, через �государственный переворот в замедленной съемке�. Мы обеднели: в юриспруденции, экономике, духовной и политической жизни. И если мы быстро не повернем этот поток вспять, не вырвем государство из корпоративных рук, нас затянет в темный и бурный мир глобализации, где есть только хозяева и рабы, где американская мечта будет не более чем действительно мечтой, где те, кто упорно трудится, больше не могут получать приличную заработную плату, чтобы содержать себя или свои семьи.

http://inosmi.ru/world/20110108/165478770.html

декември, 2011
За СССР

Советский Союз распался по чисто внутренним, притом духовным, причинам – вследствие глубочайшего религиозно-идеологического кризиса, который и привёл к краху.

Советский Союз распался потому, что пала скрепа, которая его объединяла. Этой скрепой был социализм. Социализм как своеобразная светская религия – так называемая «марксистско-ленинская идеология». Идеология – это и есть род религии, светская религия. Все стороны жизни страны, в частности такая важнейшая составляющая, как хозяйственная жизнь, – всё это было производной социалистической религии, которая и была скрепой государства и общества. Пала скрепа – пало и государство.
Под религией я подразумеваю систему представлений, принимаемых на веру, не нуждающуюся в рациональных и эмпирических обоснованиях и служащую основой для кодекса поведения.
Никакое государство не может стоять без религиозно-идеологической скрепы. Любая государственная власть – сакральна; где-то это проявляется чрезвычайно ярко, где-то – затенено, но так происходит везде и всегда. Сакральны исламские государства, сакральна на свой лад и противостоящая им «демократия» – США. Чем сильнее религиозное напряжение – живость и сила веры – тем к большим свершениям способно такое государство и общество. При ослаблении веры государство и общество сначала теряет силу, а потом и распадается.

Социализм родился из мечты бедных и угнетённых о материальной обеспеченности: «Здесь дом дадут хороший нам и ситный без пайка». Собственно, цель достичь минимальный уровень материальной обеспеченности для всех – важнейшая задача, и она далеко не выполнена современным человечеством. При разумной организации жизни она, вероятно, достижима на базе современных технологий.
Но для вдохновляющей религии этого мало. Благосостояние для всех – это хорошая хозяйственно-политическая цель, но не религиозная. На религиозную она не тянет.

Сама социалистическая доктрина-религия в своей основе – буржуазна. Буржуазность – это не материальная и социальная характеристика. Это свойство духа. Это даже не образ мышления. Буржуазность – это особое чувство жизни. Буржуазен тот, кто придаёт самодовлеющее значение материальной стороне жизни, для кого жизнь исчерпывается её материальным аспектом. Предельный случай такого приземлённого жизнеощущения – это сведение ВСЕЙ жизни к имуществу и материальному комфорту, к потреблению. Буржуазность не связана ни с социальным, ни с имущественным положением человека. Буржуазен может быть пролетарий, и не буржуазен может быть капиталист.

Вообще говоря, буржуазность как свойство характера и мировосприятия – это далеко не всегда плохо. Иногда это очень полезное свойство, позволяющее наладить практическую жизнь, поддерживать в ней порядок. Такому человеку не безразлично, жить в свинстве или в чистоте, он способен организовать повседневную жизнь с её «низменными» потребностями и задачами. Вполне можно предположить, что максимально буржуазны по характеру так называемые «сенсорики» – по соционической характериологической характеристике. Эти люди максимально посюсторонни, они живут в мире вещей и эмпирических сущностей. Но обсуждение этого интересного вопроса выходит за рамки темы.

Русские в высшей степени небуржуазный народ: мы мало привязаны к плоти жизни, не умеем её организовывать и управлять ею. Наши мысли вечно заняты чем-то высшим и «горнем» в ущерб практике жизни. Буржуазность социалистической религии сыграла над нашим народом злую шутку. Это религия мечты о всеобщем материальном довольстве и процветании. Это всеобщее процветание, неограниченное потребление и объявлялось целью развития, Раем.

http://badnews.org.ru/news/chto_sgubilo_sssr/2011-12-01-9727