Херодот ІІІ-VІ. Персия и гърците. 2005

1. Персия и гърците. Конфликтът.

“Историята” на Херодот може да бъде четена като разказ за сблъсъка на малоазийските, а скоро след това и на европeйските гърци с Персия; като при това този разказ, който има сравнително ясен сюжет, се допълва (сякаш “обраства”) с многобройни отклонения, като задачата е да се изложи, както заявява и самият автор, всичко забележително из познатия свят. Защото с израза “гърци и варвари” се означават всички хора, за които по това време нещо се знае. Още отсега може да се каже, че гърците, както разказва за тях Херодот, усещат себе си в сърцевината на познатия цивилизован свят и се опитват да разширят присъствието си към покрайнините му и така да разширят и самата цивилизация. Забележителното е, че това не става с мощни походи по море и по суша, за да се “покорят” народи (така действат персите), а чрез отпътуване на малки групи, които успяват да се закрепят за някоя добра територия, винаги по крайбрежието, и, ако се наложи, да я отвоюват от местното население. Това население може да бъде прогонено, както примерно атиняните прогонват пеласгите от Атика, а после и от Лемнос (VІ, 137-140), но гърците не се интересуват от завоюване на варварски градове, налагане на данъци и диктат върху политическия живот в зависимите области. Това е така от Омирово време – защото Троя не е покорена, а просто е унищожена. В четирите книги, за които ще говорим, Херодот споменава само един случай, в който гърците нахлуват във варварски град – това е Сарди, който те опожаряват по погрешка. След това се оказва, че не знаят какво да предприемат срещу малцината избягали на акропола перси и се оттеглят (V, 100-101).
Ето как изглежда сюжетът на историята от книги ІІІ-VІ. В началото узнаваме за една интрига, извършена от кротонския лекар Демокед, който обиколил няколко източни гръцки държави и накрая се задържал при Поликрат от Самос, който му плащал най-добре. Поликрат, който се надявал да стане най-силен сред гърците по море, се измамил от обещанието на персийския наместник Оройтес да финансира флота му, отишъл при него в Сарди и там бил убит, а Демокед останал като пленник и живял в много лоши условия. По-късно, когато Дарий изкълчил крака си при слизане от коня и придворните лекари египтяни не могли да помогнат, някой в Сарди се сетил, че лекарят на Поликрат бил пленник при тях. Така Демокед бил отведен в Суза, там излекувал крака на Дарий и станал негов личен лекар, а по-късно излекувал и царица Атоса от нещо като доброкачествен тумор на гърдата. И тъй като тя му обещала да го възнагради с каквото пожелае (извън, както казва Херодот, недопустимите неща), той я помолил да убеди Дарий да нападне гърците на запад от Азия – защото, мислел Демокед, това бил единственият начин да се завърне в родината си. Атоса не могла да убеди Дарий да започне такъв поход без причина, но все пак го придумала да изпрати една проучвателна експедиция до Италия. И така Демокед, който участвал в експедицията като грък и познавач на тази част на света, успял да се завърне в Кротон, макар да обещал преди това на Дарий, че няма да бяга (ІІІ, 129-137). И това, казва Херодот, беше първият случай, в който персите потеглиха срещу гърците и по море. Но Дарий не е можел да ги нападне само заради настояването на жена си, защото – и това е принцип на историческата теория на Херодот – война може да започне само като отмъщение за понесена несправедливост.
Тази случка, която по-скоро предхожда войната с персите, отколкото да е част от нея, вече казва много за начина, по който гърците се отнасят към варварите, а и помежду си; но също и за причините да се случва каквото и да било – тези причини, които намира Херодот. Гъркът е притиснат от проблеми в собствения си град – било защото е изгонен и иска да се върне (като Алкмеонидите и Хипий в Атина, а и като милетчанина Хистиай, който станал главен виновник за войната), било защото претендира за политически права, които не получава (примерно Дорией, който напуска Спарта затова, че не е избран за цар – V, 42-48), било защото населението страда от безплодие или болест, и някой трябва да изкупи вината на всички (защото тези нещастия са причинени от престъпленията на хората), и затова, обикновено след допитване до Делфи, бива отпратен да създаде колония (така била основана Кирена – ІV, 150-158). Разбира се, алчността и властолюбието също са причини. Но за да реши проблемите си, гъркът не се колебае да се обърне за помощ към варвари, независимо дали от това може да последва катастрофа за собствения му град, а и за гърците изобщо. Така Хипий става водач както на спартанска, така и – по-късно – на персийска военна експедиция срещу родната си Атина (V, 91; VІ, 102-107). И още, както казахме, гърците не атакуват варварите, рядко се опитват да владеят и други гръцки градове (причината е, може би, че по времето на онези събития никой град не е бил достатъчно силен, за да го направи и да рискува да създаде коалиция срещу себе си), но много се интересуват от политическата система на държавите около тях. Очевидно тираниите подкрепят тирании, а демокрациите – демокрации, за да гарантират собствения си държавен ред. Но, както винаги става при Херодот, има и изключения – спартанците помагат на Хипий, който иска да възстанови едноличната си власт, а персите въвеждат демокрация в покорените малоазийски градове (макар че, казва Херодот, повечето гърци не вярват, че персите биха подкрепили демокрацията – VІ, 43).
Ето какво се случило по-нататък. Тиранинът на Милет Хистиай, който помогнал на Дарий да се завърне безопасно през Дунав след похода срещу скитите, бил преценен от съветниците на царя като твърде деен и изобретателен, и бил изпратен в Суза (V, 23-25). Зет му Аристагор, който поел управлението на града (а тогава Милет бил зависим от персите), се забъркал в една политическа междуособица на остров Наксос, защото приел неколцина изгнаници от Наксос и им обещал да ги върне в града. Затова му бил нужен голям флот, и той го получил от брата на Дарий Артафрен – казал му, че ще помогне на персите да навлязат далеч в гръцкото море и да завладеят цикладските острови и дори Евбея, но преди това било нужно да спечелят на своя страна наксосците. Поискал сто кораба, а Артафрен му дал двеста. Но по-късно Аристагор се скарал с командващия на персийския флот, не могъл да превземе Наксос, уплашил се, че ще загуби доверието на Артафрен, а освен това получил писмо от тъст си Хистиай да обяви Милет за независим от персите. Хистиай му писал това, защото очаквал Дарий да го изпрати обратно със задача да потуши бунта (така и станало). И тъй, Аристагор се заел с освобождението на Милет и на цяла Йония (V, 28-35).
Най-напред обявил, че се отказва от тиранската си власт и успял да предизвика сваляне на всички тирани в градовете по малоазийското крайбрежие. След това отпътувал за европейските градове, за да иска помощ (V, 37-38). Първо пристигнал в Спарта, срещнал се с единия от царете и му предложил да подкрепи войната срещу Персия. Казал, че походът си заслужава заради богатството на страната, което превъзхождало многократно всичко, което гърците притежавали. Но Клеомен (царят) попитал къде се намира столицата на Персия и като разбрал, че е на три месеца път навътре в сушата, отказал. Тогава Аристагор отишъл в Атина и там говорил друго – че е редно атиняните да помогнат, защото и те са йонийци, и Милет е тяхна колония. Атиняните приели, изпратили двадесет кораба, и това, казва после Херодот, станало причина Дарий да ги запомни и да организира походите си срещу тях (V, 49-51; V, 97).
И тъй, обединените йонийци с помощта на атиняните и малък брой еретрийци от Евбея потеглили срещу Сарди, седалище на персийския наместник за крайния запад на империята, и, както споменахме, отчасти го превзели и опожарили. Но после се отдръпнали, загубили следващото сражение и се отказали да навлизат навътре в сушата. След това участвали в една битка за Кипър (защото повечето от кипърските гърци решили да използват положението и да се оттеглят от империята), но загубили и нея. Аристагор решил да бяга от Мала Азия и опитал да се установи в една нова милетска колония на северното крайбрежие на морето, но там бил убит от траките (V, 99-125). Така цялата организация била поета от Хистиай, който се завърнал в Милет, след като обещал на царя, че ще се справи с въстанието. Тогава йонийците, заедно с други гърци от Мала Азия успели да съберат голям флот и се подготвили за решително сражение с персите близо до остров Ладе срещу Милет. Но стратегът им Дионисий от Фокея избрал да не влиза бързо в битка, а да изчаква, и държал гръцкия флот строен срещу персийския всеки ден в продължение на седем дни. Армията се деморализирала от напрежението и горещината, и повечето от самоските кораби си заминали (атиняните се били оттеглили много преди това – V, 103), а останалите претърпели поражение, и така Милет, а след него и останалите градове, които участвали в бунта, били разгромени (без Самос), а голяма част от населението – избита и взета в робство (VІ, 1-32).
Не след дълго и Хистиай с останалите кораби бил заловен и убит. А Дарий, понеже бил разгневен на атиняните заради участието им в бунта и затова, че опожарили Сарди, изпратил голям флот срещу тях, който бил потопен от буря до Атон; а после и втори. И тогава се състояла битката при Маратон, която атиняните, подкрепяни от малцина платейци, спечелили. Персийският флот се завърнал през Цикладите, а на следната година Дарий починал (VІ, 107-118, VІІ, 1-4).

2. Частите на света

Един от възможните начини да се разбира Херодот е да го сравним с Омир. И тук като при Омир (в “Илиада”) имаме голям и продължителен военен конфликт (през управлението на Дарий той едва започва); армиите са събрани от множество държави и народи; едната е събрана на запад от Егейско море, а другата – на Изток. Покрай главния сюжет става дума и за много други неща – има много герои, споменават се множество имена на градове, родословия, обичаи, а също, при това много по-нашироко, се говори за “варварски” племена и владетели. При Омир няма отличаване на “варварите” от гърците, но пък някои от племената са далечни и странни – особено в “Одисея”. Изобщо “Одисея” е по-несходна със замисъла на “Историята” – тя е твърде приказна, местата, през които се минава, не винаги се назовават с познати имена (изключение правят островите около Итака и пелопонеските градове), нищо от пътя на Одисей не може да се провери от читателя. И най-важното, в “Одисея” нещата се случват на определен индивид, или, да кажем, на семейството му: докато “Историята” се занимава със случилото се на две противопоставени политически и военни сили. Едната от тях е събрана около властта на монарха, който се сменя само след смъртта си, но не непременно в рамките на един род; другата е скупчване от държави, които могат да се организират за съпротива, но и във всеки момент да се разделят, и при това никога не спират да враждуват помежду си. В “Илиада” има аналогия на това положение: макар и със съюзници, Троя е един град и силата й е в семейството на Приам начело с него; срещу тях стои армия, която е застрашена от разпад от самото начало на поемата и около този разпад и преодоляването му е построен сюжетът й.
Най-важната разлика произтича от смяната на жанра, или, обратното, точно тя създава жанра. Херодот оставя достатъчно епически елементи в книгата си (това е, за да може тя да се прочете, а не да бъде просто справочник), но същевременно я запълва с уникални факти, които могат да бъдат потвърдени или оспорени (когато той пише, има живи свидетели на събитията, а за по-далечните събития – примерно, от средата на VІ в. – източниците му могат да са получили на свой ред сведенията си от очевидци). Сред тези факти, наред със случилото се във войната, събитията в градовете и обичаите на народите, има и описание на населения свят до самия му край – не само дотам, докъдето е достигал Херодот, но докъдето са достигали и неговите източници или техните източници. Ако сведенията са непроверими или фантастични, Херодот казва: “така се твърди, но така ли е, не мога да кажа”.
И при Омир има смътно очертаване на границите на света и то не може да бъде друго, защото не е работа на поета да бъде точен относно проверимите факти. И все пак той споменава за етиопци и дори за пигмеи, за хипербореи и за Херакловите стълбове, също и за Финикия. Но все пак светът, за който той знае, е събран по бреговете на Средиземно море и то по-скоро в източната му половина. Херодот обаче, който има амбицията да събере всички важни факти за човечеството, които се знаят по онова време, не просто достига по-надалеч във всички посоки; той изрича и твърдението (без да го приписва на себе си), че сушата на познатия свят би могла да се раздели с основание на три, и то точно на три части – Азия, Европа и Либия (ІV, 42).
Физиономията на всеки континент е характерна и го отличава от другите два. Азия е обширна, с разнообразна повърхност и многобройно население; ограничена е на юг от арабската пустиня и на изток от Индия (а отвъд Индия като че ли “няма нищо”), а на север опира в земите на скитите, за чийто край не се знае нищо; Европа е слабо позната – на север от Истър (това е Дунав) не може да се разбере дали изобщо живеят хора, а на изток опира до земите на скитите. Самите скити като че ли не са в никой континент, или пък Херодот просто не казва дали принадлежат повече на Азия или на Европа. Либия пък, като изключим Египет, е негодна за живот, освен по крайбрежието (ІV, 185; цялото описание на Либия е в кн. ІV,168-199). На юг най-далеч живеят етиопците. Дали може да се заобиколи с кораб, е спорно: Европа, примерно, никой не я е обикалял откъм север (ІV, 45), а за обиколката на Либия откъм юг е имало опити и финикийците са стигнали толкова далеч, че когато се обръщали на запад, слънцето им греело отдясно. Но аз, казва Херодот, не вярвам на това нещо (ІV, 42).
Либийците и египтяните не са агресивни и не воюват, освен ако не бъдат нападнати. Гърците воюват много, но главно помежду си, а персите са тези, които експанзират с цел поробване на други държави и така създават империя. Ето как светът се дели още на три – гръцки, азиатски на персийската опасна експанзивност и свят на неподвижните народи – било кротки, цивилизовани и свободолюбиви като етиопците, било жестоки и неуки като траките и скитите, било богати и лениви, и поради това лесни за покоряване като египтяните и лидийците. Тези народи са “неподвижни”, защото ако не бъдат притеснявани, не биха влезли в конфликт и не биха изтласкали други от земите им. Изглежда, че финикийците правят изключение, но пък повечето от тях (без Картаген) са част от империята на Персия. В тази обстановка е разбираемо голямата война (като в “Илиада”) да се води между перси и гърци – единствените народи, които се стремят към овладяване на нови места за живот, при това без да изоставят старите. И тъй като персите идват от Азия, а гърците владеят част от Европа, сблъсъкът между тях е на Европа срещу Азия, или на Запада срещу Изтока: и Херодот, мислейки за това, въвежда войната от началото на V в. в една по-дълга поредица от последователни – и след началото си винаги предизвикани – агресии на Изтока срещу Запада и обратно (І, 1-5).

3. Единството на гърците. Гърците като морски народ. Влиянието на Делфийския оракул.

Много често и от много време се казва, че гърците са първите европейци. Заслужава си да кажем и тук няколко думи за съдържанието на това твърдение. Дали това се казва защото всички са съгласни, че гърците са най-старият известен народ, населявал земите на изток от Егейско море? Никой не твърди това. Траките сигурно не са по-млади от гърците и не са се установили по-късно по тези земи, но тях не ги наричат “първи европейци”. Значи, когато казваме “Европа” (и мислим гърците като създатели на тази “Европа”), имаме предвид едно устройство на общия живот, което включва 1) участие на колкото се може повече хора в управлението и 2) право на частна собственост, сиреч политическо и икономическо равноправие, а не равенство: и тези две неща, взети заедно, се наричат “свобода”. Към това да прибавим смяна на управляващите в съгласие с общоприети правила – “закони” и устойчиви държавни институции (съвет, народно събрание, съд – независим, сиреч неподчинен на останалите). На второ място – празници, в които влизат задължително състезанията, спортни и музикално-литературни. Поради престижа на победителите се явява една нова група хора, които са ценени не заради позицията си в държавния апарат или заради военните си успехи (като командващи), а просто заради индивидуалните си усилия, водещи до развитие на способностите на тялото и на умението да се прави музика и текст. Да забележим, че нито спортните постижения, нито успехите в изкуството – които дейности носят известност и уважение – нямат непосредствено практическо приложение. Това значи, че държавата може да живее и да се развива (дори като империя) и без тях. И на трето място: втори след финикийците, но, изглежда, с много по-голям успех, гърците успяват да разширят своите територии и контакти чрез разпращане на колонии – нещо като “мисии”, чиято задача е да проучат къде има възможност да се възпроизвежда същата култура – и, ако успеят, да останат там, без при това да губят връзката си с метрополията. Но това не е връзка на подчиненост, а само на съобщност, нещо като съюз. И оттам се ражда още един белег, който като че ли непременно съпътства третия – гърците умножават независимите си държави, но не престават да поддържат контакт помежду си. Те враждуват, но и се събират на мирни срещи. Това е нещо много оригинално, и ние сега го смятаме за специфично европейско.
И така, казваме ние, това са нещата, които Европа възприема и чиито начинатели са гърците – смяна на управляващите и съдещите при устойчивост на институциите; състезания в спорта и изкуството, водещи до появата на влиятелни личности и групи (извън държавния апарат); независимост и единство на множество самостоятелни държави. Това ни отвежда до: относителна независимост от конкретното управление (то ще се смени), а зависимост само от закона; относителна независимост от самия държавен апарат (обществото не е само държава); относителна независимост на държавите, споделящи този културен модел, която независимост го предпазва от механично възпроизводство и склерозиране, и произвежда голям процент политически и обществено активни индивиди – защото възможностите за изява и успех са многообразни.
Наред с това обаче при Херодот става ясно, че гърците смятат себе си за нещо отделно от “другите”, но не се свързват с “Европа” като име. Това е защото “Европа” е континент, суша, а те, като морски народ, не се чувстват твърде силно прикрепени към земята. Поради това и не смятат континента “Европа” за свое убежище, родина или нещо, което трябва да се брани на всяка цена. Доказателства за това има достатъчно – Аристагор убеждава съгражданите си да напуснат Милет и да отпътуват чак за Сардиния (V, 124); фокеецът Дионисий, който командвал гръцкия флот срещу персите при остров Ладе не смее да се върне у дома и бяга с корабите си във Финикия, а после в Сицилия (VІ, 17); византионците, изплашени от идещите перси, напускат прекрасния си град и (заедно с халкедонците) се местят на Черно море и основават Месамбрия (VІ, 33); и дори атиняните в най-решителния момент от войната взимат решение да напуснат града си и да го оставят на армията на Ксеркс. А самият Херодот, който е азиатец от Халикарнас, не се чувства свързан нито с Европа, нито с Азия.
Така че, ако гърците имат родина, тя няма да е суша, а ще е крайбрежието – все едно къде, стига да може да се създаде град, да се води търговия с всеки, но да се запазят връзките с други гърци, защото те винаги могат да бъдат повикани на помощ, ако градът е застрашен от не-гърци; и, което е твърде важно, да имат възможност да изпращат съгражданите си до Делфи за допитване, защото най-важните въпроси – тези, които се отнасят до създаване на колонии, започване на трудна война, предпазване от природни бедствия, преместване на града или промяна в държавното устройство – не могат да се решат без обръщане към този оракул. Но Делфи няма военни възможности, и по същество не е държава – затова този център не може да диктува нищо, обаче може да влияе, да легитимира взимането на политически решения. Интересно е, че гърците не се колебаели да предлагат пари на жреците-тълкуватели или на Пития, за да получат отговор, който им е нужен. Херодот спомената няколко такива случая в книгите, за които говорим (V, 63).

4. Страхът от Персия

Може би има нещо, да кажем, прото-европейско и в страха, който гърците изпитват към Персия. Нека кажем нещо за Персия въз основа на изложението на Херодот. Това не е нито град, нито народ, а империя – значи множество народи, подчинени политически изцяло на един народ от завоеватели, управляван от монарх с неограничена власт. Икономическата зависимост, както твърди Херодот, когато съобщава за данъците, с които те обложили йонийците след войната, не била много тежка (VІ, 42). Военните операции се ръководят задължително от перси, областните наместници също са перси, и – когато става дума за важни територии като западната граница до Егейско море – обикновено роднини на царя. Империята е извънредно богата (Херодот посочва конкретни цифри за стойността на данъците, внасяни от различните области – ІІІ, 89-97), но съставът на армията е неравностоен – най-добри войници са персите, а на останалите народи, очевидно, може да се разчита по-малко. Дълго време гърците (поне йонийците) не са смятали, че могат да спечелят сухопътна битка срещу перси и са разчитали много повече на флота. Персите също имат флот, но най-силната му част идва от финикийците, а се е случвало финикийците да откажат да се бият, както по времето, когато Камбиз е замислял поход срещу Картаген. Тогава финикийците отказали да атакуват град, който е тяхна колония, и така Картаген бил спасен.
Персите са изглеждат опасни, защото се управляват от тиранин, който, предполага се, е способен на всякакви злодеяния. Той убива най-близки хора заради подозрение, че могат да застрашат властта му (така Камбиз заповядва да убият брат му); също деца на най-верни съветници (пак Камбиз); няма респект към боговете на покорените народи (ІІІ, 29-35). (Макар че последното не винаги е вярно – при втория поход срещу Атина Датис, който бил наварх на флота, направил големи подаръци на остров Делос, заради това, че е родно място на Аполон и Артемида; делосците обаче се боели и когато флотът пристигнал, те избягали на съседния остров – VІ, 97). Също, дори да пристигнели на дипломатическа мисия те, както изглежда от текста, пак не щадели достойнството на домакините си – пратениците в двора на македонския цар Аминт поискали на угощението вечерта да присъстват и македонски жени (вероятно не робини) и да изпълняват желанията им (V, 18-21).
Друго, което плаши гърците, е изселването. Персите владеят огромна територия, през която придвижването към Егейско море е бързо единствено през добре поддържания царски път от Суза до Сарди (V, 52-54). Но никой не може да мине оттам без да бъде забелязан и спрян, ако е необходимо. Персите използват преместването на индивиди, групи пленници и цели племена като вид изгнание. Така е преместен Хистиай, пеонците от Тракия и еретрийците (за тях вж. VІ, 119-120 ). След това завръщането е възможно само със съгласието на царя.
Жестокостите, като отрязване на уши, скопяване и набиване на кол също не са редки (VІ, 30). Херодот цитира и много по-страшни неща (V, 25). Макар и несвързани съдбовно с определена земя, гърците разбират, че персийското настъпление трябва някъде да бъде спряно, защото, движейки се на запад, те най-сетне ще отнемат от гърците всички “добри места” покрай морето и ще ги превърнат в роби. Защото на сушата още по-малко ще може да се избяга, а гърците не биха могли да станат неуловими номади като скитите. Скитите само се местят, докато гърците и се установяват, и, макар че могат и да се преместят, пак се завръщат периодично на едни и същи места. Така че Дарий не успява да се справи със скитите не толкова заради храбростта и военното им умение, колкото просто заради нецивилизоваността им – те нямат градове, живеят в каруци и не могат да бъдат “уловени” никъде (ІV, 120-125). А гърците имат градове и строят мрежа от тях, и могат да пожертват един или повече и пак да ги възстановят; но не могат да бягат безкрайно.
От един момент нататък гръцката култура е създала ценността на автономията, изградила е правилата за нейното възпроизводство и умножаване (чрез създаването на нови градове) и не желае да се откаже от нея. Заслужава си да се обърне внимание на това, че някъде автономията може да доведе само до разпадане на политическото цяло на по-малки и още по-малки части; и да не се вижда друг начин за придобиване на определени права, освен чрез по-нататъшно разпадане. Но това е нещо като консумиране на създаденото, което води само до пълното му унищожение, или, обратно, до обединението на все по-малките части под една власт, където всичко да зависи от монарха. Отделните части на това цяло обаче са безжизнени, те се удържат само от пасивното подчинение пред насилието. Може би затова империята, чийто чиновнически апарат е задушил остатъка от автономията на отделните градове и народи, се е предала на Александър Македонски само след няколко битки. Гръцкият начин за създаване на автономия е съвсем различен – няма разпадане, нито пък поглъщане и механично нарастване, а възпроизводство на вид държава, “раждане” на един полис от друг. Това е създаването на нови обществени тела, механизъм за производство и разширяване на истински политически живот, и гърците се боят, че няма да успеят да го запазят.

5. Монархия и демокрация. Гръцкото разбиране за свободата.

В началото на разказа си за Атина (а до него се достига заради Аристагор, който дошъл в европейска Гърция, за да търси помощ за йонийците) Херодот прави следното наблюдение. Изглежда, казва той, че равното право на глас (isegoria) е сериозно нещо: защото, докато беше управлявана от тирани, Атина не беше силен град; но след като придобиха свобода, атиняните започнаха да се развиват и бързо достигнаха до днешното си положение сред гръцките градове (V, 78).
Херодот се въздържа от категорично твърдение относно ценността на различните обществени уредби: и нищо чудно, защото той изобщо рядко прави изрични изводи въз основа на събраните факти. Убежденията му относно някои неща се откриват лесно – например, че престъплението рано или късно ще бъде последвано от наказание (изразът е tisin ektinein, понасям наказанието, ставам жертва на справедливо отмъщение, съдбата ми го връща), или че предсказанията на оракула непременно се сбъдват, особено ако някой си въобразява, че може да избегне предсказаното (както Камбиз, комуто е предсказано, че ще умре в Екбатана и той за своя изненада наистина умира там, но не в Екбатана в Персия, която несъмнено е избягвал, а в друг град със същото име – ІІІ, 64). А когато предсказанието не е автентично, а е изтръгнато срещу заплащане, то не идва от бога, но пък предизвиква някакви събития и обикновено пак се сбъдва: защото след като Пития каже, че нещо (от което някой е заинтересован) ще стане, това служи като легитимация на действията на заинтересования; и тогава той намира подкрепа сред хората и противодействието е затруднено. Но пък подкупването на оракула е опасно на свой ред и може да да донесе наказание на онзи, който е организирал фалшивото предсказание.
И така, Херодот не казва, че предпочита демокрацията, но отбелязва ползата от нея, поне в случая с атиняните. В любопитния дебат между персийските лидери след смъртта на Камбиз и свалянето на магите (които за кратко завзели трона с измама), се изказват мнения в полза на всяка от трите основни уредби и Херодот не изглежда ангажиран с нито една гледна точка (ІІІ, 80-82). Но пък казва, че дори провеждането на подобен разговор между перси и то в толкова важен момент, се е струвало невероятно на гърците. Ето това е главното, да кажем, идеологическо оръжие на гърците в конфликта с Персия и Изтока. Изтокът е недемократичен, следователно несвободен – всички са роби на един. Това се повтаря много пъти след Херодот. Сто и петдесет години по-късно Демостен казва, че най-заинтересовани от разгрома на Атина са персийският цар и подчинените му – защото това е градът, който е не просто демократичен и свободен, но и води войни “заради самата демокрация и свобода”. Два типа война водим ние – казва Демостен – едната е срещу враговете на града ни, все едно каква е държавната им уредба и тази война е обща за всички, сиреч, всяка държава води такива войни. Другата война обаче е особена, и само ние я водим – това е войната за свободата. Затова може да изглежда, че ние меним политиката си, но истината е, че тя винаги е една и съща – ние искаме свобода и поради това настояваме за съпротива срещу персийския цар и сме срещу прекомерното надмощие на някой – който е да е – гръцки град над останалите (“За свободата на родосците”, 199-200, но и другаде в политическите речи. Същият аргумент се използва и срещу Филип Македонски -“Срещу Филип ІІ”, 71-72).
И все пак Демостен, също както и Херодот, и то по аналогична причина, прави в действителност едно по-усложнено предположение относно това, кой е заплахата за свободата. Херодот се чувства главно грък, но и донякъде азиатец, и затова допуска, че при персите също може да има идеи за демокрация и свобода; а Демостен се чувства главно атинянин, но все пак и грък, и затова казва, че, разбира се, гърците трябва да се противопоставят на източната тирания (където, предполага той, обстановката е проста, никой няма идея за свобода и тя никога не е упражнявана), но пък, от друга страна, и между самите тях се явяват такива, които застрашават свободата или просто се отказват от нея, и затова последният й гарант винаги е била Атина. И тъй като самият Демостен има достатъчно противници в града си, той не може да избегне и още един компромис: като ги слуша човек какво говорят, казва той, и като махне това, че ги познаваме, и че говорят атически, никога няма да разбере, че са атиняни, ами би ги взел за лаконци и за аркадци (“За мегалополитците”, 202). Тъй че склонност към свобода може да се открие на различни места, и към отказ от свобода също.
Ето и още един анекдот, записан при още по-късен автор, който също е послужил да се мисли за свободата. Спартанският цар Агезилай разговарял с перса Фарнабаз и го попитал: “Не мислиш ли, Фарнабазе, че ще е по-добре за теб да си свободен и равностоен съюзник на нас, гърците (независимо че сме “само гърци” – вероятно това има предвид говорещият), вместо да си роб на царя (макар че той е един велик цар)?” А Фарнабаз казал: “Агезилае, ако царят ме освободи от поста, който заемам сега, с удоволствие бих бил ваш приятел; но докато съм натоварен със задачите, с които съм, ще ги изпълнявам, както се очаква от мен.” Агезилай изтълкувал думите му в смисъл, че той ще бъде верен на веднъж поетия ангажимент към царя, сиреч на споразумението, в което е участвал – както е и справедливо – и го поздравил. Така разказва Плутарх за тази среща (“Агезилай”, 12.) Оказва се, че свобода е и това, да изпълняваш поетото задължение, макар и от другата му страна да стои някой, който иначе бива смятан за тиранин. Впрочем, за да бъде този разказ такъв, има значение първо това, че основен източник на тази биография е симпатизиращият на монархията и олигархията Ксенофонт; но също и това, че по времето на Плутарх Гърция вече не е могла да бъде прославяна като център, единствен източник и пазител на демокрацията и свободата. И още нещо – Плутарх е гражданин не на независима република, а на империя-монархия
Да кажем, че от Херодот нататък мнозина големи писатели мислят за това, дали някой е естествен защитник и носител на свободата, дали тя е “някъде”. Нито един от тримата автори, за които споменахме, не изглежда убеден в това, и дори да го казва (което не може да се избегне в, примерно, един разгорещен политически спор, от чийто изход зависи много), все пак от думите му излиза друго. Ето защо и Платон, който е далеч от това, да бъде поклонник на атинското държавно устройство, нито пък дели охотно хората на гърци и варвари, предлага свободата да бъде разглеждана като устройство на душата – от което следва, че и един човек, и то сам сред несправедливи, може да бъде справедлив (следователно свободен); но пък добавя, че този човек мъчно би бил влиятелен (а вероятно и щастлив) в един лошо устроен полис. Можем да добавим, че, в съгласие със страховете на Демостен, пък и с оглед на собствения ни опит тук, такъв човек дори трудно би се появил в държава, която е прекалено зле устроена.

***

Статията е публикувана в ORIENTALIA. Списание за Изтока. 1/2005 под заглавие:

Херодот и частите на света. Част І. Царуването на Дарий (Книги
Талия, Мелпомена, Терпсихора, Ерато)

Едно мнение по „Херодот ІІІ-VІ. Персия и гърците. 2005“

  1. Мисля,че е написано много добре!Направо супер, защото го разбирам прекрасно!Аз съм ученичка и за мен е важно да разбирам нещата. Не зная дали сте учител, но би трябвало да станете!Разбира се, че се шегувам!Благодаря Ви за прекрасно написаното есе!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>