Няма коментари

“За римляните” на Монтескьо. 2004

Класически опити за античността

За разлика от други политически мислители на следренесансова Европа, Монтескьо строи своята теория на основата на гръко-римското политическо философстване и илюстрира твърденията си с помощта на античен исторически материал. Като казвам “други”, имам предвид преди всичко преведените и у нас англоезични автори Томас Хобс (“Левиатан”) и Джон Лок (“Два трактата за управлението”), които размишляват за държавата и обществото, като си служат най-много с текста на Светото Писание. Не се съмнявам, че тази разлика е станала причина и за мен самия, като античник, да се насоча към книгите на Монтескьо, за да ги използвам като мост към политическата мисъл на Европа от времената, когато тя набира самочувствие на световен икономически и културен водач.

І. Системата на Монтескьо

1. Трите вида държавна уредба

Античната политическа теория от Платон нататък различава три вида държавна уредба, като ги разделя според абсолютния или относителен брой на индивидите, участващи в управлението. Затова античните говорят, от една страна, за царство, аристокрация и умерена демокрация (на гръцки politeia, буквално преведено, “уредба на полиса”), и, от друга, за техните лоши съответствия, които Аристотел нарича отклонения: това са тиранията, олигархията и демокрацията (с последната дума те означават неограниченото господство на мнозинството). Много е вероятно точно тази троична класификация да е повлияла на Монтескьо, когато той е изработвал теорията си за разделението на държавните уредби на републики, монархии и деспотии. Както виждаме, той възприема античното противопоставяне на добрата и лошата (или, по-правилно, на законосъобразната и незаконосъобразната) еднолична власт и ги поставя в отделни родове; а след това събира останалите четири в рода, който нарича република. Подобно на Аристотел, той по-малко настоява на предимствата на една или друга форма на управление (макар, също като него и като предшественика му Платон, да е несъмнен враг на деспотията, която те наричат тирания), а повече изследва физиономиите на държавните формации и начините, по които те оформят обществото; и също проследява механизмите и законовите мерки, които им позволяват да оцеляват по-дълго. И все пак това, което го отличава най-много от Платон и Аристотел, е, освен познатата му теория за разделението и уравновесяването на властите (чийто пръв източник през античността изглежда Полибий), също и хипотезата за така наречения принцип на държавните управления. Тези принципи, казва той, са добродетелта при републиката, честта при монархията и страхът при деспотията.

2. Климатът и географското положение като причини за появата и устойчивостта на държавните уредби.

Монтескьо е убеден, че появата и оцеляването на всяка една от трите политически формации зависи най-напред от природната ситуация, в която е поставено обществото – а най-важните елементи на тази ситуация са климатът и географското разположение. Крайно топлият или крайно студен климат, мисли той, създават такива трудности пред развитието на обществото, че там, където въпреки всичко се създават държави, те не могат да бъдат други, освен деспотически, тъй като при деспотията обществото е уредено по най-простия начин. От друга страна, принципите на честта и добродетелта, които влияят върху оформянето на монархиите и републиките, действат много трудно в условията на неблагоприятен климат, тъй като съобразяването както с едното, така и с другото, изисква специално индивидуално усилие; а то няма място там, където хората мъчно оцеляват дори физически. Тук Монтескьо няма предвид обществата, който нарича “диви”, и ги отличава както от цивилизованите (каквито са римското или английското), така и от варварските (към които принадлежат древните германци или монголите на Чингис хан). Според него дивите общества не могат да бъдат вписани в нито една от трите предпоставени форми на държавно устройство, защото те нямат определени закони, а най-много нрави и обичаи: и поради това нямат нищо, което да наподобява държавно устройство.
И все пак самата географска ширина и зависещият от нея климат не могат да обяснят твърде големите разлики в държавното устройство на нации, които се намират на приблизително едно и също разстояние от екватора, като, да кажем, Гърция и Персия в античността, или Англия и Русия през ХVІІІ в. Затова Монтескьо въвежда и географското разположение, което включва близостта на морето, състоянието на крайбрежната ивица, а също и релефът като причини за оформяне характера на народа и оттам на неговите закони. Оказва се, че там, където има твърде обширни равнини, които само на места се пресичат от езера или големи реки, няма добри условия за създаване на отделни и независими държави. Вместо това трябва да се очаква появата на твърде големи – и, разбира се, нефедеративни – обединения, които могат да се контролират само деспотично: защото в противен случай биха се разпаднали на части, без обаче тази части да са в състояние да просъществуват дълго като самостоятелни държави. Такава е ситуацията в Азия, докато Европа, с нейният разнообразен релеф и изобщо по-малки размери, дава възможност за образуване на средно големи независими и устойчиви държави. Някои от тях ще са островни, като Англия или в древността – Крит, а други – полуостровни и защитени откъм континента с високи планински вериги, каквито са Испания и Италия. Същото, макар и в по-малък мащаб, е било положението през класическата античност, когато усложненият релеф на континентална Гърция и множеството острови и полуострови около нея са създавали възможност за развитие на държави, в които не е имало условия за трайни деспотии - защото деспотиите се нуждаят от големи територии. Нека отбележим, че голямата територия, освен че се контролира по-лесно при еднолична власт, съдейства и за пълната отделеност на господаря от поданиците му – а това е нещо, което в малкия гръцки полис не е можело да се случи.
Друго обяснение за това, че деспотизмът през всички времена е бил много по-устойчив в Азия, отколкото в Европа, е твърде голямата отдалеченост на по-голямата част от азиатското население от морето. Както забелязва и Платон в “Закони”, морето е опасно нещо, защото позволява по-бързи комуникации и търговия, а оттам въвеждане на различни обичаи и възможност за забогатяване на отделния гражданин. Но деспотизмът не допуска забогатяване на индивида и се бори срещу всяка новост, която би могла да постави под съмнение легитимността на едноличната и неограничена власт. Ето защо отсъствието на възможност за морски транспорт е фактор, който подкрепя деспотизма.
Най-сетне, Азия е континент, който, както твърди Монтескьо, е почти напълно лишен от умерен климатичен пояс – и това не се дължи на общото му географско разположение. Там виждаме най-напред, ако тръгнем от север, равнината Сибир, където нищо не спира разрушителните ветрове, които замразяват и изсушават почвата и не позволяват развитието на земеделие. На юг от Сибир и на запад от Китай се разполагат огромни планински територии, прекъснати само на едно място от Каспийско море: там също не може да има умерени температури и земеделие; а отвъд тях започват места, чийто климат е по-близо до екваториалния, отколкото до умерения – и това е едно допълнително условие, което пречи за установяването на недеспотични държавни устройства.

3. Форми на обществения живот и зависимостта им от трите вида държавни устройства

Общият замисъл на Монтескьо, който той влага в “За духа на законите”, може да се представи съвсем кратко така: “всеки вид държавна уредба води до или пък изисква съответстващ тип форми на обществен живот”. Сред най-важните форми, за които говори Монтескьо (макар и да не ги нарича точно “форми”), са религията, семейството, военното дело и икономиката. Нека да кажем по няколко думи за всяка от тях поотделно.

А. Религията

Християнството, казва Монтескьо, е по-подходящо за умерените форми на управление, докато мохамеданството съответства повече на деспотизма. Аз няма да се спирам подробно на неговата обосновка, а ще посоча само един елемент от нея – това, че мюсюлманите имат задължението да се обръщат към Бог с молитва по пет пъти на ден, е нещо, което според него ги отклонява от светските дела и задържа вниманието им върху контакта с отвъдното много повече, отколкото това се случва на християнина. Ето защо мюсюлманинът се оказва по-подходящ за поданик на едно опростено деспотично общество, отколкото за гражданин на държава с умерено управление. Но, продължава Монтескьо, в рамките на самото християнство също може да се направи разграничение: католицизмът, да кажем, отговаря по-скоро на духа на монархическата държава, на протестантството – на духа на републиканската. Ето и неговите думи:
“Когато една религия се ражда и развива в една държава, тя обикновено следва общия план на управлението, установено в тази държава; защото както тия, които я приемат, така и ония, които я въвеждат, нямат други представи за държавно устройство, освен представите на държавата, в която са се родили и израснали.
Когато преди два века християнската религия претърпява злополучното си разделение на католическа и протестантска, северните народи приемат протестантството, а южните запазват католицизма.
Причината за това е, че у северните народи съществува и винаги ще съществува дух на независимост и свобода, какъвто дух южните народи нямат; и религията, която видимо няма глава, повече съответства на независимостта на народите от тоя климат, отколкото религията, която има” (с. 555-556).

Б. Семейството

В деспотичната държава, казва Монтескьо, властта на бащата е твърде силна и често се разрешава многоженството. Това, че деспотизмът обикновено има място в областите с горещ климат, съдейства и за твърде ранното отделяне на жената от семейството на родителите й, защото там тя съзрява много по-рано – да кажем, на 10-12 год. Следователно тя не би могла да има никакъв жизнен опит, образование и обществена роля извън семейството на мъжа си. Тя, разбира се, и остарява много по-бързо, и това е още една причина за установяването на многоженството. Но има и още нещо. При този климат, казва Монтескьо, жените са много по-страстни и поради това по-властолюбиви и агресивни: ето защо, ако в тези страни се узакони моногамията, жената би имала прекомерно влияние над мъжа си, би го подтиквала към различни неразумни действия и това би довело до излишни сблъсъци в обществото: а една от целите на деспотизма е налагане на мир в държавата на всяка цена. И тъй като многоженството е един начин мъжът да бъде предпазен от опасната власт на съпругата, то помага за осигуряване на властта му в семейството и оттам съдейства за поддържане на спокойствието на обществото.

В. Военното дело

Най-добрите войници, казва Монтескьо, трябва да бъдат търсени в републиканските и монархическите общества. Причината за това е, че придържането към добродетелта и опазването на честта са много по-силни мотиви за проява на войнска храброст, отколкото страхът, който управлява поданиците на деспотичната държава. Освен това републиканската и монархическата войска се състоят от граждани, които се сражават за опазването на своята свобода и имуществото си; за разлика от тях войниците на деспота не притежават нищо; и най-тежкото, което може да им се случи, е да сменят един господар с друг. Това обяснява защо армиите на Дарий и Ксеркс са загубили почти всички сражения срещу далеч по-малобройните гръцки войски.

Г. Икономика и търговия

Най-сетне, както споменахме и преди малко, деспотичният режим се стреми към пълно имуществено изравняване на своите поданици – защото най-сигурният начин да се упражнява неограничена власт е да се направи така, че населението да бъде лишено от всичко, освен от най-необходимото. Поради това данъците в деспотическите държави, доколкото ги има, са ниски и равни за всички – защото няма причина еднакво бедните да бъдат облагани с високи или различни данъци. Търговията е слаба и централизирана, тъй като идеалът на деспотичната държава е самозадоволяването. Всеки трябва да притежава съвсем малък имот, който при това да е собственост на деспота; а търговията да се води само от името на държавата и да се възлага на чиновници, които не могат да забогатеят, тъй като не притежават парите и стоките – а дори и да могат, не желаят, защото конфискациите в полза на държавата са нещо обичайно за деспотичните режими. Това е така преди всичко защото в деспотичните общества няма съдебна власт, която да е независима от изпълнителната и законодателната.

ІІ. Историята на Рим

Историята на Рим е тема в произведенията на мнозина влиятелни европейски интелектуалци. Макиавели е автор на текст, озаглавен “Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий”. Монтен не пише специално изследване по тези въпроси, но неговите “Опити” са пълни с примери от римската история. В края на ХVІІІ в. британецът Едуард Гибън създава обширната “Възход и упадък на Римската империя”, чието изложение започва с времето на успешните императори от ІІ в. сл. Хр., и включва византийската епоха до падането на Константинопол. В началото на ХХ в. берлинският професор Теодор Момзен получава Нобелова награда за литература за своята “Римска история”, която започва с основаването на града и завършва с умиротворяването на империята при Юлий Цезар. Забележете, че тук цитирам само книгите, които вече са преведени на български език.
Не е трудно да се посочат поне няколко причини за този интерес. На първо място, много от големите постижения на историографията през античността принадлежат на автори, които се занимават именно с историята на Рим и Източната империя: сред тях не може да се пропуснат имената на Полибий, Салустий, Цезар, Ливий, Тацит, Плутарх, Марцелин, Прокопий. Може да се каже, че новоевропейският историк учи своята професия от четенето на тези автори. Затова е разбираемо желанието му да критикува и свърже сведенията им, но и също да ги имитира и да се съревновава с тях.
На второ място, в римската история се вижда осъществяването на всички политически модели, които античните и мнозина от европейските философи са разпознавали. Рим в различните времена е бил и монархия, и република, и деспотия в смисъла, в който употребява тази дума Монтескьо; там се вижда и драматичното редуване на политическите режими, дължащо се (може би) на естествената слабост на всеки от тях, за която говори Платон в “Държавата”; но там се явява и образът на търсената от Аристотел умерена уредба, в която се постига компромис между царство, аристокрация и демокрация, и която, както по-късно твърди Полибий, е осъществена именно от римляните.
На трето място, римската история предизвиква интерес и благодарение на лесно откриваемата си сюжетност, наподобяваща развитието на живото същество: защото Рим възниква като нищожно градче в централна Италия, достига господство над целия цивилизован свят и накрая властта му рухва, като рухването й не е просто постепенно, но е свързано и със зрелищни погроми над самия град – първо на Запад в Рим, а много векове по-късно и срещу втората столица Константинопол. В тази сюжетност се долавя трагическата форма, основана върху пътя от щастие към нещастие - както гласи известното определение на Аристотел. Може би затова Гибън е избрал за начало на своята история имперското могъщество през мирния и богат втори век, за да може да я завърши – очевидно трагически – с разгрома на Константинопол. Тази сюжетност е привлекателна, защото за историка е трудно да отдели своето занимание от това на писателя, който изобразява събития от миналото: а и, както казва на едно място Хегел, това не е желателно, защото всяко говорене трябва да има смисъл, а смисълът при изложението на серия от събития се открива най-добре там, където е показано някакво необходимо движение, свързващо най-важните две или три събития. Ако историкът не вложи в своя текст изображение или мисъл за напредъка и упадъка на някакво човешко общество – тъй като той се занимава именно с общества – тогава написаното от него, казва Хегел, ще е по-слабо и ненужно и от детска приказка, която непременно се стреми към предаване на смисъл чрез прехода от начало към напредък и завършек на действието.
И така, оттук нататък ще се опитам да ви представя нещо от това, което постига Монтескьо в своите “Разсъждения за величието и упадъка на римляните”.

1. Свободолюбието на римляните

Като твърде важна причина за издигането на Рим Монтескьо посочва сякаш вроденото свободолюбие на гражданите му. От това би следвало твърдението, че макар да е възникнал като монархия, Рим се е стремял към републиканско управление, което подхожда най-добре на духа на този народ: и затова не е чудно, че градът е постигнал най-големите си военни и политически успехи именно във вековете на републиката. Изглежда, че царете, управлявали Рим в началото, са били търпяни дотогава, докато са водели успешни войни, изграждали са законодателство, и, което е било твърде важно, щадели са достойнството на своите поданици. Но още при първото посегателство срещу него – става дума за обезчестяването на Лукреция от сина на Тарквиний Горди – римляните са прогонили Тарквиниите, премахнали са царската институция и на нейно място са поставили тази на консула. При това властта на консула е била ограничена по два начина – първо, чрез изборност и едногодишен мандат без право на преизбиране за поне няколко години напред, и, второ, чрез разделянето й на две – така че всеки от консулите-колеги да ограничава властта на другия. Същото се е отнасяло и за по-низшите магистратури. И така, към края на VІ в пр. Хр., както гласи традицията, римският народ е дал доказателство за свободолюбието си и гаранция за бъдещата си свобода по два начина – като унищожил монархията в момента, когато тя вече заплашвала да се превърне в деспотия, и като учредил сменяема изпълнителна власт, чийто избор зависел от събранието на всички граждани.
Освен това римляните направили необходимото, за да ограничат и властта на патрициите, чието съсловие заплашвало да превърне държавата в олигархия. Това станало след продължителни, но безкръвни граждански борби, в които плебсът използвал като оръжие простото оттегляне от града и така го оставял без защита. Така най-сетне той отвоювал учредяването на длъжността на трибуна, който имал достатъчно правомощия за да контролира властта на сената и консулите.
Римляните, казва Монтескьо, са обичали града си, защото успели да го превърнат в държава, в чието управление участвали всички. Това се отнасяло и за армията: през вековете на своето издигане Рим ползвал услугите на съюзници, но никога на наемници, и основната тежест във войните се поемала от самите граждани, които били задължени да служат в армията от 18 до 60-годишна възраст.

2. Военно дело и дипломация

Четейки Монтескьо, оставаме с впечатлението, че Рим е бил предопределен да стане господар на света и след това да се срине. Причината е, че той бил устойчив дотогава, докато е водел завоевателни войни, гражданите му били бедни или поне приблизително еднакво заможни, и имали възможност да участват непосредствено в управлението на държавата. Но след покоряването на целия околосредиземноморски свят вече не е имало завоевателни войни, тъй като Рим е граничел почти само с диви племена, които не са можели да бъдат завладени или поставени в каквато и да било зависимост; не е било възможно в столицата на света да не се струпат огромни богатства, а това от своя страна да доведе до съответни разлики в имущественото състояние на гражданите; и не е могло да се отказва римско гражданство на всички обитатели на империята, които го желаели. Към тези и към други, още по-общи причини за упадъка на Рим ще погледнем по-късно; засега обаче ще се заемем с военното дело и външната политика, които, според Монтескьо, са били водени така безупречно, че не биха могли да не изведат града до положението, което действително е заел.
На първо място, римляните никога не спирали да воюват. Те не се задоволявали да постигнат равновесие на силите с противника, независимо колко могъщ им е изглеждал той. Водили са вековни войни с племената в централна Италия и най-сетне ги подчинили; когато Пир навлязъл в полуострова те не приели да сключат никакъв договор с него и се сражавали, докато го прогонили; не спрели да воюват с Картаген, докато буквално не сринали града, който владеел цялото западно Средиземноморие до средата на ІІІ в. пр. Хр.; не сметнали, че им е достатъчно да заемат мястото на картагенците, а продължили с войни на Изток. Всички държави, които граничели със зоните на тяхното влияние, коментира Монтескьо, можели да се смятат за обречени.
На второ място, римляните показвали необикновена възприемчивост към новостите във военното дело, с които неизбежно се сблъсквали. Макар и консервативни в бита и изкуствата, те били напълно готови да се откажат от всяко нещо, което знаели за военното дело, за да го заменят с друго, по-добро от него. Ето какво казва Монтескьо:
“Главно внимание те обръщали на това, да изучат добре в какво неприятелят ги превъзхожда, и веднага да подобрят положението си в това отношение. Те привиквали да гледат кръв и рани на гладиаторските игри, които заимствали от етруските… Когато опознали испанския меч, те се отказали от своя” ( 836) .
И по-нататък:
“Римляните не са имали никакви познания в мореплаването; когато една картагенска галера заседнала на техния бряг, те я използвали като модел, за да направят друга; за три месеца обучили моряци, конструирали флота, обзавели я и я пуснали по море; тя се срещнала с морската армия на картагенците и я разбила” (с. 845-846).
Третото забележително обстоятелство, свързано с експанзията на Рим, било нежеланието на гражданите да се обогатяват вследствие на победите си. Държавите, които те побеждавали, не били разграбвани от армията: вместо това римляните се задоволявали да ги подчинят и сключвали мирен договор с такива условия, че противникът никога да не успее да възстанови военната си сила. В продължение на векове те не се интересували от богатство, а само от победи и политическо могъщество.
Що се отнася до дипломацията, най-важната част от нея било умението им да се намесват в конфликтите между онези държави, които все още не би зависими от тях. Римляните, казва Монтескьо, си присвоили ролята на международни арбитри: нищо на територията на света не можело да се случи, без те да забележат някаква опасност или несправедливост – било за тях самите, било за техни съюзници или просто за народи, които възнамерявали да покровителстват в бъдеще. Когато някъде избухвал конфликт, те се появявали и непременно взимали страната на по-слабия. Когато удостоели някой владетел или народ със званието “приятел на римския народ”, той можел да бъде напълно спокоен за бъдещето си, макар и вече да не се смятал за свободен; от своя страна враговете му имали всички основания да се боят, дори в случай, че нито те, нито новите приятели на римския народ възнамерявали да воюват. Защото римляните никога не започвали война без да имат опорна територия в близост до страната на възможния противник: а създаването на такава опора вече било сигурен знак за предстояща война. Ето как Рим всявал страх дори у народи, срещу които не бил проявил каквато и да било враждебност – достатъчно било това, че в близост до тях вече се намирал някой, който се радвал на тяхното благоразположение. Ето и заключението на Монтескьо за положението, което римляните постигнали в резултат на тази политика: “Така Рим не бил всъщност нито монархия, нито република, а глава на тяло, съставено от всички народи на света” (с. 864).

3. Причини за упадъка на Рим

Разказът на Монтескьо за упадъка на Рим е дълъг, и това е неизбежно, тъй като той си поставя задачата да проследи всички по-важни исторически събития до падането на Константинопол; но намира сериозни белези на разложение още в І в. пр. Хр., когато избухва гражданската война между привържениците на Сула и Марий. Ето как могат да се резюмират неговите тези.
Това, което измъчва Рим още от времето на късната република, когато се осъществява и голямата експанзия на Изток – значи отвъд континентална Гърция – е прекомерната сила на армиите, които вече не можели да бъдат контролирани от сената и столичните магистрати. Твърде голямата територия, на която се разполагала държавата, налагала задържане на легионите с години далеч от града. Очевидно е, че тези граждани нямало да участват в политическия живот на столицата – а на други места политически живот не е можел да съществува. Ето защо те се чувствали много по-свързани със своя военачалник, отколкото с републиканската, или, както е по-късно, с централната имперска власт. По този начин частите на армията се превръщали в нещо като партии, изцяло предани на своя лидер, а самият лидер, виждайки това, е разбирал, че може и да не се съобразява с волята на сената и магистратите. Това е довело както до гражданските войни през І в. пр. Хр., с техните главни герои – Сула, Марий, Помпей, Цезар, Антоний и Октавиан, така и до властовия хаос в империята през ІІІ в. сл. Хр.
Втората голяма причина за упадъка на държавата е загубата на патриотичното чувство, което, мисли Монтескьо, отново произтича от невъзможността да се участва активно в политическия живот на града – било на определена длъжност, било само като участник в избори. Това участие е било необходима част от свободата на римски гражданин и тази свобода поддържала патриотизма му. Във времето, когато властта започнала да се съсредоточава в ръцете на неколцина политически и военни водачи – както е било в случая, примерно, с триумвирата на Цезар, Помпей и Крас – редовият гражданин, дори да е сенатор, започнал да губи роля във взимането на решения. Тази ситуация се затвърдила още повече по времето, когато жителите на цяла Италия са получили гражданство – било е съвсем очевидно, че те не биха могли да вземат участие в управлението при запазване на старото републиканско устройство, а ново не е било изобретено. Но гражданите, които били превърнати в поданици на една деспотична държава, не можели да бъдат патриоти и следователно не можели да се сражават за нея както преди. Така че Рим бил обречен на загиване още в края на републиката.
Това отслабване на армията, което настъпило – парадоксално – почти едновременно с нарастването на нейната роля в политическия живот, довело постепенно до невъзможност да се отблъскват нападенията на варварите. Монтескьо смята, че Константинопол оцелял много по-дълго от Рим поради необикновено благоприятното си и важно местоположение – на границата на два континента и две морета – поради което в неговата защита са били вложени и много по-големи средства. Но армията ставала все по-небоеспособна и на гръцките императори им се е налагало по-скоро да купуват от околните народи безопасността на държавата, отколкото да я отвоюват. Накрая и това станало невъзможно, тъй като италианските републики изместили Империята от лидерското й място в средиземноморската търговия още в началото на ХІІІ в. – и главно благодарение на разгрома на града по време на тогавашния кръстоносен поход. След това, макар и възстановена, Империята не е могла да си възвърне предишната икономическа сила и това е било още една причина да отстъпи пред турците в сердата на ХV в.
Като просвещенски интелектуалец Монтескьо не се колебае да изтъкне и още един проблем пред Константинополската империя, а именно – религиозния – който с времето се засилвал. Ето какво казва той: “Най-отровният източник на всички нещастия на гърците бил фактът, че те никога не познавали нито природата, нито границите на духовната и светската власт, поради което постоянно изпадали в заблуждение и по отношение на едната, и по отношение на другата. Това велико различие, служещо за база, върху която почива спокойствието на народите, се основава не само на религията, но и на разума, и на природата, които изискват да не се смесват неща, които са реално разделени и които никога не могат да бъдат смесени” (с. 954-955).

***

Текстът е четен като лекция пред студенти от Висшия Евангелски Богословски Институт (София), 12 юни 2004.
Публикуван е в “Литературен вестник”, 28 ноември 2007 със заглавие:
“Шарл дьо Монтескьо като историк на Римската държава”

Цитатите са от българския превод, издаден в книгата:
Шарл Монтескьо. “За духа на законите”. Превод Тодор Чакъров. “Наука и изкуство”, 1984.

***

Монтескьо в мрежата:

Английски превод на “Духа на законите” се намира на
http://www.constitution.org/cm/sol.htm
Текстът на
Considérations sur les causes de la grandeur des Romains et de leur décadence (1734)
в руски превод се намира на
http://www.monteske.info/article/razmish1.html

Николай Гочев @ януари 2, 2008

Вашият коментар

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <code> <em> <i> <strike> <strong>