Да видим как е било някога. В самото начало на Петокнижието се казва, че човекът е същество, което може да направи разлика между „добро и зло“. Той не е имал това знание в самото начало, но е станал такъв – след като е нарушил дадената му заповед.
Гръкоезичните антични автори винаги повтарят, че човекът е zoon logikon – значи същество, което си служи с думи, произвежда речи, аргументира се.
Апостол Павел в „Римляни“ споменава за „вътрешния закон“, даден на всеки човек, независимо дали е религиозно просветен юдеин или обикновен езичник. Имал е предвид това, което наричаме „съвест“.
В българския език пък имаме една скъпоценна дума, много необходима на философстващите, които предусещат духовния живот – това е думата „смисъл“.

Така че ето какво е човекът: на първо място, той си служи с думи, чрез които успява да схване и неща, които не се виждат. Мислейки за тези неща, той обединява усещанията, които има като всяко живо същество – подрежда ги според времето, придава им стойност, събира ги като отнасящи се „лично към него“, и така им придава „смисъл“.
И тъй, чрез думите той се поставя сред нещата, определя действията си, и преди всичко според това, дали действията ще го доближат до „доброто“. Когато забележи, че „доброто“ се отличава от „приятното“ и че природата му го тегли повече към „приятното“, и се укорява, че се повлича след природата си, това вече значи, че в него е проговорила „съвестта“.

Ако не държим в ума си идеята за човек, ние няма да се чувстваме част от „човечеството“ и ще забравим, че сме подобни и следователно близки на другите хора. Няма да усещаме отликата си и особеното си място сред всичко останало, както е било с Ной и синовете му веднага след потопа. Ако това усещане за изключителност на човека сред всичко останало изчезне, тогава и значението на самата дума „човек“ обикновено се свива, така че се стига дотам, „човек“ да се нарича само онзи, с когото без да щем се сблъскваме тук и сега и трябва да прекараме известно време с него; или когото по някаква причина одобряваме. Но всички други са ни безразлични и не виждаме с какво са по-ценни от кое да е друго живо същество. Тогава е лесно да ги мислим за нещо опасно, вредно или просто ненужно („отпадъци“).