за обществото, за събитията днес, за човека, история

Успех

Публикуване на коментар

- Мога да кажа, че съм израснал в почти атеистично семейство – просто защото беше социализъм.
– Да, както и мнозина други. Но знам хора, които у дома са били тормозени с религия – и резултатите не са добри. Отблъскването се случва, ако в дома е имало сектантска, значи нехристиянска обстановка. Иначе – не.
– Да. Но аз по-скоро съм свидетел на някаква смесица между езичество и християнство, както е по-селата.
– Там трудността е, че липсва редовна проповед, а нещата се ограничават до действия. Това не е добре, защото християнството е и очакване, и аскетизъм, самопожертвувателност, мислене за историята. Това става с проповеди и четене на жития, с по-редовна изповед също. То не е някаква ложа, чрез принадлежността си към която човек застава над останалите или се отделя от тях. То е призив към всички хора. Добра вест.
– В селото нямаше църква. Бабичките каквото си знаеха – това беше.
– Е, така, разбира се, ще се изпадне в езичество. Трябва свещеник, и то не един. В това отношение градовете са за предпочитане, дори ако има гонение. Защото хората са повече. А това, да се построи църква, не е работа само на хората, които са се заселили там. Не те са отговорни. Отговорен е митрополитът. Защото те и да построят сграда, нали трябва да има свещеник. А той се назначава от митрополита. Но и те е трябвало да искат. Казано е: „Хлопайте, и ще ви се отвори“.
– Явно не са искали.
– Не са направили църква – значи им е рано. Ще дойде време да направят. Или пък – селото ще запустее. Бог не принуждава хората, оставя ги свободно да пристъпят към него.
– Селото е почти запустяло вече.
– Човек не живее само с хляб. А за Юда е казано: „Жилището му да запустее и да няма кой да живее в него“, и: „Достойнството му друг да вземе“. А и това: „Иаков отговори: Продай ми пък ти още сега първородството си. Исав рече: Ето, умирам; защо ми е това първородство? Иаков каза: Закълни ми се още сега. Той му се закле, и продаде първородството си на Иакова. Тогава Иаков даде на Исава хляб и гозба от леща, и той яде и пи, и стана та си отиде; тъй презря Исав първородството.“
– Аз съм първороден, но никога не е значело нищо за мен.
– Не е точно в буквален смисъл. Значи: да не се отказваш от наследството си. Дори да се налага да направиш някоя жертва за него, нещо да претърпиш. Приемането на наследството – това е благодарността, че си такъв, какъвто си сътворен. А някои го продават (отричат се), за да получат повече. А повече не може да се получи, само по-малко. Атеистът се отказва от първородството – защото вярата му е наследство. Родоотстъпникът, ренегатът – също.

…

– Четох някъде, че българи тук е имало още по времето на Константин Велики… Какво мислиш?
– Първо трябва да се види какъв е източникът, да се изтълкува. Това е много сложна работа, тук въобще не става дума да се погледне някое издание и да се предложи превод. Трябва да се установи ръкописът (ако е ръкопис), да се датира, да се прецени стойността на текста (дали не са нечии измислици) и пр. Чак тогава може да се изкаже мнение по съдържанието, и то винаги е с безброй „ако“ и „може би“…
Но най-важно е човек да знае какво точно търси. Примерно: всеки, който е чел Херодот, знае, че е имало мнение, според което в древността голяма част от полуострова южно от Македония е бил заселен от негръцки етнос, наречен „пеласги“. Но какво от това? Може ли днес човек да каже: „Аз съм пеласг“?
Народът – това не е просто име, а преди всичко жив език и историческо съзнание. Нашият език е славянски, а историческото ни съзнание е свързано с кръщението на царя (Борис) през IX в., създаването на писмеността, православието, напрежението между нас и Византия (Източният Рим). Всичко друго са следствия. Това, да се говори, че ние „по същество“ сме траки, хуни, илирийци, старомакедонци и т.н., не е току-така, то е част от борбата на неоезичеството срещу християнството.
– А аз все се чудя как так тези прабългари толкова лесно са се сдружили със славяните и са победили цяла имперска войска…
– Съмнително е, че веднага са се сдружили. А че са спечелили войната – какво странно има. Преди тях Рим и Константинопол са губили войни срещу кого ли не – вандали, готи, хуни… Рим е бил превземан три пъти през V в. Но работата е в това, че каквато и армия да имаш, каквито и да са военните ти успехи, ти не можеш да създадеш държава, равна на Рим/Константинопол, ако ти липсва писмен език. Разбира се, възможно е просто да разрушиш държавата, както са направили готите на Запад. При нас е станало друго – установили сме се в съседство. Тогава обаче трябва да влезеш в конкуренция във всяко отношение, включително културно.
Нещата са се развили логично – българите са отказали да станат поданици на империята, и това им е струвало към сто и петдесет години тежки войни. После Омуртаг решава да закрепи отношенията, но пък той, както и Крум, е антихристиянски настроен. А в държавата е имало християни; и те, като преследвани, са се чувствали по-близки на Константинопол, отколкото на Плиска.
– Но как, ако българите са били толкова малко, са били подкрепени от местното население и са се наложили над него?
– Въпрос на организация. Във всяка държава онези, които са на власт, са малцинство. Включително и днес, разбира се. Борис се е кръстил по няколко причини, може би, но една от тях е била да запази държавата и да я развие. Така и станало. Ако Кирил и Методий бяха превели евангелието на прабългарски, той щеше да остане език на държавата, най-вероятно. Но те са знаели славянски. Затова този език е надделял. Иначе щеше да остане само „матерен“ и да изчезне.
– Има някакви свидетелства, че още Кубрат е бил християнин
– Може. Но въпросът не е бил само да се приеме вярата и да се разреши богослужението; бил е нужен още собствен език и църковна йерархия. Борис сигурно е знаел колко голямо е било влиянието на Рим върху политическия живот на Запад. И това при положение, че папата не е имал държава. А константинополският патриарх има и това. Значи по никой начин не е трябвало да се допусне гръцки и върховенство на Цариград по църковните въпроси.
Защото е ставало въпрос за създаване на нова империя – напълно конкурентна на Римската. И това противоборство продължава до края – до идването на турците. После проектът на Борис и Симеон се поема и осъществява от руските царе. Това е пътят на историята.
– Най-малкото, нужно е било признаване….
– Да, защото установяването на дипломатически и църковни отношения с Константинопол поставя България наравно с Римската империя – и така издига държавата на върха на европейската политика. Така е бил решен политическият въпрос, иначе във военно отношение не сме имали трудности. Що се отнася до имиджа, който й се създава от гръкоезичните, пък и латиноезичните автори – той е такъв, какъвто е по-късно и имиджът на Русия в Европа. Тази държава им изглежда опасна, тя не е „управляема“.
– Поставени са били в и деликатна ситуация: „братя християни“, които не са подчинени. Това би трябвало да е нетърпимо за Константинопол
– Разбира се. Хората, които са разбирали християнството като религия на мира и общото спасение, не са били много – не повече от сега. Кирил и Методий са били такива, сигурно и патриарх Фотий. Това е било достатъчно.

Та аз твърдя, че това е голяма победа, световноисторически успех. Твърде малко хора го проумяват, макар че за това преди време доста се говореше. Но е трудно да се схване, защото не става дума просто за „един език повече“. Това е разбиване на църковния и културен монопол на Рим (Константинопол е източният Рим). А следователно и на политическия. Създава се „многополюсен“ християнски свят. Това от своя страна съответства на самия дух на християнството, който е съборен – тоест, на братство, равноправие и съгласие. А това просто вбесява властолюбците и завистливците. То е в основата на омразата срещу България – затова тя има врагове…

(фб)

за обществото, за хуманитаристиката, за човека

Два вида реторика

Публикуване на коментар

Подобно на древната реторика и модерната журналистика (медийно дело) трябва да избира между два пътя.

Единият от тях се състои в разпалване на чувства: на хората се предлага да желаят, да се възмущават и да се страхуват. Създават се сюжети с действащи лица, които зрителят ще следи за кратко или постоянно – и всекидневно ще очаква „новини“ за тях.
Така той привиква с някои персонажи и теми и му е приятно да бъде убеждаван, че нещата „са си така“, че промяна няма да има, и че от него лично нищо особено не се очаква.

От своя страна журналистът (екипът на медията) се намира в положението на „педагог“(бавачка) – значи такъв, който развежда насам-натам деца, забавлява ги. Тази бавачка няма план за възпитанието на децата, тя трябва само „да ги занимава“.

Около тази игра на чувства и сплетни възниква „обществото“ на медийните лица и тяхната публика. В него нищо не се предприема, нито пък сериозно се обсъжда, а само се показва и преживява – като на представление. Това общество няма никакви планове и не желае да има: то се държи така, сякаш би искало представлението да продължава вечно.
Привлекателността на тази позиция е в това, че тя е безопасна, ненатоварена с отговорност и създава усещане за безвремие. Тя е подобна на позицията, в която се намират Омировите богове, които наблюдават отдалеч живота на хората, избират си любими или ненавистни лица и спорят за събитията; често се скарват, но непременно се сдобряват.

Този вид реторика разглезва хората и ги прави умствено лениви, интелектуално и душевно несамостоятелни, самодоволни и недоволни едновременно; и накрая – цинични. Това е резултатът от нейната педагогика: нейната зрелост е цинизмът.

…

Но има и друг вид реторика (журналистика и публицистика).

Това е, когато се отнасяш с четящите (публиката) като с възрастни и зрели хора; такива, които обичат красивото, а не приятното (апетитното).

Такъв автор не се нахвърля злобно срещу публиката си, като че ли тя е виновна за истинските му и въображаеми беди. Не я ласкае, че има някакви необикновени качества и заслуги, които да я поставят над „останалите“ така, че да се отнася с тях равнодушно и подигравателно.

Не фамилиарничи с нея, говорейки й на „ние“, та да я покани в света на неговата собствена надменност и самопрезрение. Не й предлага сплетни и злословия, представяйки ги за „разследване“ и „критика“. Не говори с клишета и не се укрива в „общоприетите“ мнения. Не се преструва на бунтар, само защото така правят съвременните му конформисти. Не роптае и не се оплаква, защото знае, че това е недостойно за свободния човек.

Добрият публицист не съветва слушателите си да бъдат „реалисти“, а много повече да бъдат „идеалисти“ – значи, да живеят за човешкото съвършенство, което именно и е доброто. Поради това, че е достигнал зрелостта, той иска всички да бъдат като него – но не заради него, а заради тях самите. Това го отличава от циника, който също иска всички да са като него, но не защото това ще е добре за тях, а защото така собствената му душевна грозота ще стане незабележима.

Добрият публицист не хули никого, но съчувства на всички и същевременно ги призовава към подвиг. Но това не е подвигът на алчния и честолюбеца, а на царя и светителя. Значи – на онзи, който води другите, защото иска да им служи.

(фб)

за събитията днес, за човека, история

Има логика. А може би и смисъл

Публикуване на коментар

В Европа има към милион бежанци от Северна Африка и Близкия Изток, и те не стоят мирно. Ето Кьолн… и другаде.

Преди почти пет години, на 21-ви март 2011 – два дни след нападението срещу Либия – написах едно писмо и го изпратих на тридесет и пет души – лично и добре познати. Ето съдържанието на писмото:

Уважаеми приятели,

Несъмнено сте забелязали, че от вчера и пред очите на всички хора армиите на няколко големи и богати държави нападнаха една държава – много по-малка и по-бедна от тях
Мисля, че сме свидетели на нещо като въоръжен грабеж. Нашата държава е, поне според договорите си, съюзник на нападателите. Най-високопоставените български политици вече говориха в подкрепа на войната.
Знаете, че не съм политик, нито активист, а работя съвсем друго и професията, заедно с грижите около семейството, поглъща цялото ми време. И вие сте така. Но може ли и сега просто да си гледаме всекидневието?
Пишете ми, моля ви, макар и с няколко думи, какво мислите за тези събития. Знаете ли някои български медии (не само форуми и блогове) които да възразяват открито, на своя отговорност? Възможно ли е да се публикува някъде протест и той да бъде чут и обсъден наравно с подкрепата за нападението? Ако не, поне пишете кой според вас подкрепя войната най-открито и цинично, защото и това си заслужава да се знае.
Ще добавя само, че това събитие ми се вижда достатъчен повод да се обсъди възможността за излизане на България от НАТО.

Направих един блог, където все още не пиша нищо от себе си, а само цитирам някои публикации и мнения около войната – http://kakvooshte.blogspot.com/

Ако ми напишете какво мислите и ако сте съгласни, ще цитирам вашите мнения.

Благодаря,

Н.Г.

…

Така че: в историята има логика. И, надявам се, смисъл.

*

(фб)

друго, за човека

Старецът

Публикуване на коментар

Думата „старец“, произнесена отделно и без обяснения, не създава приятни представи. Но все пак тя има две почти противоположни значения, едното от които е изцяло положително.

Това е монашеско-аскетичното значение на „духовен ръководител“. Казва се „моят старец“. Това е „учител“; човек, с когото се съветваш по най-трудни въпроси, с които не би отишъл при никой друг. При него се изповядваш, искаш съвет, разказваш всичко, каквото ти е на сърцето. Такива хора има и в света.

Този „старец“ няма как да е млад човек, но може и да не е много възрастен. Важното при него е зрелостта, както и „дискретността“. Той няма да разкаже това, което знае за теб, на друг. Когато се обръщаш към него, те изслушва и не винаги отговаря пряко. Често разказва случки от своя живот, но така, като че ли говори за някой друг.
Той не може да ти се подиграе, нито да те иронизира. Впрочем той не се отнася така с никого, дори с отсъстващите – това държане му е чуждо, макар че му е познато, както сякаш и всяко човешко държане.
Той никога не се „възползва“ от познанството си с теб и пред други хора не говори за теб, макар да потвърждава, че те познава.
Ако кажеш нещо, което му е неприятно, той показва, че казаното го измъчва. Когато му звъниш, винаги се обажда и никога не отказва да те приеме. Ако е нужно да се изрази писмено, прави го точно така, както и когато говори – може да каже две думи, а може да напише и много.
Той не проявява интерес към жената, с която си отишъл при него, макар че се държи учтиво и с нея. Не ти задава въпроси за роднините ти, нито за другите ти приятели и изобщо никога не пита за личния ти живот. Но за професията ти – онова, което учиш или умееш – пита и се интересува.
Не се интересува и от материалното ти състояние – това е тема, която не съществува за него. Ако му поискаш пари, ще даде и няма да попита, дали ще ги върнеш; но ти не искаш, пък и той обикновено няма.

Той е човек, който размишлява. Може да е пенсионер или монах; но дори да работи нещо, има вид на такъв, който не работи. Това е, защото работата му – била професионална или около дома – не го безпокои.
Спортът не го занимава, макар че понякога го забавлява. Политиката му е интересна, но той предпочита да обсъжда такива неща по-скоро лично с някого, отколкото да прочете за тях; а ако трябва да прочете или види нещо, се ограничава само с него, но не гледа всичко наред – защото видяното го измъчва.
Той няма добро мнение за себе си, но знае кой е. Мислите му не са точно за наука, макар че обича науките и дори изкуствата.
Той мисли за хората – за човека.

*

Но има и друг вид старец. И той може да не е стар на години. Но и да е, се чувства млад и му е неприятно, че някой може да го мисли за стар.

Когато го питаш: „Как си?“ той се замисля така, сякаш не е очаквал да му зададат такъв въпрос. Отговаря: „Да кажем, добре…“ Не иска да каже, че е добре, тъй като не се чувства така; освен това „добре“ има и материален смисъл, а той не иска да създава такова впечатление, поне не у тези, с които разговаря лично.
Но не би казал, че е зле, защото това, както мисли, ще даде повод за злорадство; освен това ще доведе въпроси, на които трябва да се дадат конкретни отговори, а той не обича да дава точни сведения за себе си.
Когато му се обаждаш по телефона, за да го поканиш да се видите, той казва: „Не знам какво да ти кажа сега… обади се следобяд.“ Защото ако приеме веднага, ще излезе, че има желание да те види, а той не иска да си мислиш така. Но и не отказва, защото може да престанеш да го търсиш, и така „ще те изтърве“.
Ако се срещнете на улицата, ще даде вид, че по-скоро иска да отмине, тъй като знае, че ще го спреш. Пита: „Е, какво става?“ Ако кажеш: „Всичко е наред“, ще попита: „Да? Свързваш ли двата края?“ И наистина се интересува, тъй като смята, че това е максималното, което е допустимо за някого, когото той познава отблизо.
Ако го поканиш някъде където има и други хора, първо ще откаже, а ако го поканиш настоятелно, казва: „Ще видим“, за да го поканиш трети път. Накрая идва, оглеждайки се във всички посоки, и, докато стигнете до мястото, разпитва кой ще е там и „какъв е дневният ред“.
Ако го попиташ: „Защо не дойде онзи път, когато те поканих“, отговаря: „Забравих“ с язвителна усмивка, за да ти покаже, че в крайна сметка все пак е безразличен към приятелството си с теб.
Но не забравя нищо и гледа на приятелството ви като на низ от обиди, които ти си му нанесъл.
Често пита за работата ти, но не защото го интересува каква е тя, а за да научи факти за живота ти.
Старае се да не показва никакви чувства; но ако му кажеш, че някой те е ядосал силно, или че някога си направил нещо много лошо, не е в състояние да сдържи радостта си.
Ако види просяк, му дава стотинки, но то е, за да не си мислят, че е стиснат. После размишлява дали е дал колкото е нормално, и се пита, дали все пак не е трябвало да даде повече или по-малко. Но накрая се засрамва от мислите си и се ядосва, че са му дошли на ум.
Интересува се как си облечен, оглежда те и похвалва една или друга част от облеклото ти; или пък жена ти, за това, че те гледа добре.
Ако забележи, че купуваш често книги, казва за продавача: „Този ще те оскубе“; или: „Ще разориш семейството си, ей… ще ги докараш до просешка тояга…“

Ако го поканиш на гости с жена му, ще доведе и кучето си, за да не би да изгризе някоя обувка у тях, докато е само.
Ако е пияница, избира най-евтината кръчма и то най-близо до дома си, и я хвали с най-голямо умиление. Но е най-щастлив, когато има възможност да пие някъде безплатно и продължително. Това за него е раят. Изпива всичко, което види и си отива само когато се убеди, че повече няма да му дадат.

Да си приятел с такива хора изглежда невъзможно, но понякога продължава с години и десетилетия. Ти предпочиташ да не помниш това, което знаеш за тях, а те не се решават да спрат да общуват с теб, тъй като трудно взимат решение за нещо, което не се отнася до пари.
Те мислят непрекъснато за здравето си и се боят ужасно от смъртта. Дори да са религиозни, не могат да повярват в безсмъртието. Икономичният им начин на живот е свързан и с това, че искат физически да надживеят всички, които познават.

(фб)

за събитията днес, за човека, фрагменти

ЧНГ

Публикуване на коментар

Казваме „Честита Нова Година“.

Думата „честита“ е толкова обичайна, че значението й се е превърнало в част от общоприета формула и затова е почти забравено. То е част от „фразеологизъм“.
Какво значи да е „честита“ годината? Значи, че пожелаваме на онези, които ще живеят през нея, да са „честити“. А това какво е? Думата е стара и сложна, и изисква усилие – да се „припомни“. В такъв случай е по-добре да не се гледа речник.

„Честит“ е човек, който „живее честито“. Това не значи точно „честно“, макар че нечестният няма как да е „честит“. Не значи и непременно „обграден с почести“, „почитан“, тъй като „честитият“ може да не е познат на мнозина; но пък не можем лесно да си го представим съвсем сам. „Честитият“ има близки хора и е щастлив с тях.
Освен това „честитият“ е по-скоро възрастен, отколкото дете или младеж. Това е поради някакъв голям житейски успех, за който той има заслуга. Този успех не е точно материален, тъй като не е необходимо „честитият“ да е богат или дори заможен. Да се живее „честито“ е възможно дори в оскъдица, но пък тя не става причина за скръб.
„Честитият“ живее „устроено“, нещата при него са наред, но това далеч не е обикновена външна подреденост. Дори да я има, тя е само знак за вътрешната. Той живее „в мир“ със себе си и с близките си, а дори и с останалите, отношението му с които е изяснено и не е враждебно.
„Честитият“ е доволен, но не защото е „задоволен“ или защото се възхищава от себе си (това е самодоволство), а защото е благодарен. При това той е благодарен за всичко – не само за благата.
„Честитият“ не се бои от бъдещето, защото се чувства обичан и закрилян. Освен това той не мисли, че „всичко това ще свърши“. Той вижда себе си заедно с любимите си във вечността.

Поради това, когато му пожелават „да е жив и здрав“ или „да живее сто години“, той приема това като неизказано с точност, но несъмнено пожелание да е жив и здрав вечно, а не само сто години или повече.
Но когато хората си разменят пожелания и поздрави, не е необходимо всичко да се казва с точност.

И така, честита Нова година!

(фб)

за обществото, за събитията днес, за човека

Празник и делник

Публикуване на коментар

Чувал съм да се казва:

„- А защо да се делим? Един бил роден тук, друг там, един работел това, друг онова, един бил православен, друг католик или нещо друго… Защо да не се съберем и да видим какво полезно да направим – заради доброто на всички ни?“

Наистина, няма нищо лошо хората да се събират и да правят заедно полезни неща. Такова нещо е била и Вавилонската кула – събрали се много хора, при това неразделени по език, народност и религия, и се заели с нещо голямо, а и много полезно – защото тя можела да послужи за спасение от бъдещия потоп.

Така че това е добре, но само за делник. На празник обаче хората не се събират, за да правят полезни неща. Тогава за какво?

…

Би могло да се каже: „За да бъдат приятели“. А за какво им е впрочем да бъдат приятели тогава? Ако е заради делничните работи, значи и празниците са част от работата. Но не са това. Може би приятелят е човек, с когото просто прекарваш приятно свободното от работа време. Даже и думата така звучи – „приятел“ е сродна на „приятно“.

Така обаче пак излиза, че приятелството е от корист (за полза). Така празникът пак ще е като делника – събирате се, за да направите нещо полезно заедно.

…

Всъщност празникът е за друго – за да кажем коя е истината. Това е нещо съвсем различно от практическите дела, с които се занимаваме всекидневно. Защото тогава е важно не истинното, а „ефективното“; а колкото до истината, тя се „подразбира“.

Обаче в истината има нещо неудобно, и то е, че тя разделя. Тя гласи точно „това“, а не нещо друго. Ето защо не можеш да се събереш на празник все едно с кого – не може с този, с който не сте съгласни относно истината.

Ако истината се виждаше с очи или можеше да се пресметне, съгласието щеше да е лесно и всички щяха да са приятели. Тя обаче се вижда със сърцето, и ако сърцето е повредено – не се вижда. Тогава човек взима за истина всичко, което чуе; и поради това, колкото по-шумно и често се казва нещо, толкова по-истинно му изглежда.

Но истината не само разделя. Тя е и тази, която прави хората приятели, така че на празник те се събират „около нея“. И поради това се разделят с други.

http://www.memoriabg.com/author/ngochev/

1988-ма
за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека, история

Класическото образование – за какво служи?

Публикуване на коментар

Класическото образование принадлежи само на Европа. То е нейно и е общо за всички европейци. Така че всеки, който е придобил такова образование през някоя епоха, може на това основание да твърди, че е европеец. Това не може да се оспори.

Но нека видим тогава каква е била разликата между европейци и неевропейци по онова време, когато се е развило самото „класическо“.

Това трябва да е било времето на гърците от Омир и Хезиод до Аристотел и Демостен. Значи – около 400 години, протекли по средиземноморските крайбрежия от западна Мала Азия до източна Италия и Сицилия. Това е класиката. И също: това са били европейците – тези обитатели на крайбрежията, които са говорели на гръцки. Всички останали са били неевропейци или бъдещи европейци.

Дали обаче разликата е само езикова? Във всеки случай е съмнително да се говори за антропологически (расови) различия. Нито пък за съществена разлика в политическото устройство – през цялото това време гърците са имали и монархии, и олигархии. Атинската демокрация от V-IV в. е изключение дори сред самите гърци.

Ако е имало забележима разлика между гърците и другите освен езика, тя трябва да е била културна. И ето тук ще обърна внимание на една такава разлика.

Голото тяло

В първа книга на „Историята“, в самото начало, Херодот разказва за установяването на последната лидийска династия – тази, от която бил Крез. Това е легендата за Гигес, служител на тогавашния цар Кандавъл, който веднъж му направил едно странно предложение – да види царицата необлечена. Ето какво казва Херодот за реакцията на тази жена (I, 10):
„Като разбрала какво е направил мъжът й, тя нито извикала като засрамена, нито дори дала вид, че е забелязала; защото намислила да отмъсти на Кандавъл. Защо при лидийците, а и при другите варвари, носи голям срам това, дори мъж да бъде видян гол…“

Че това твърдение не е приумица на Херодот, имаме ясни свидетелства в един много авторитетен негръцки текст – Старият завет.
Ето какво се казва още в началото (3:9-11):
„И извика Господ Бог на Адама и му рече: `(Адаме,) где си?` Той каза: `чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих.` И рече (Бог): `кой ти каза, че си гол?`
А преди да стане това, значи преди изяждането на ябълката, се казва (2:25):
„И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“
Ето още един разказ от книга „Битие“, този път за Ной и синовете му (9:20-25):
„Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си.
Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан…“

Тези редове от Библията потвърждат казаното от Херодот, а за верността им има и много други свидетелства. Излиза, че свободното показване на човешкото тяло е било характерно за гърците поне от VIII в. пр. Хр. нататък, и ги е отличавало от другите народи.

Най-чест повод за това показване са били спортните състезания и подготовката за тях. Олимпийските игри, където спортистите се състезавали без дрехи, са още от първата половина на VIII в. Изображения на голи младежки тела имаме още от VII в. А през V в. скулптурата достига всеизвестното си високо майсторство в тази посока.
От IV в. нататък скулптурите се заемат и с женското тяло. А от друга страна, запазените вазови изображения с голи тела са безброй.

Накратко – голотата в класическа Гърция не е срамна, особено в изкуството. По-нататък тази свобода в изобразяването на тялото се възприема и от Рим – това вече става изцяло под влиянието на гръцките художници.

\Но трябва да се отбележи, че във времето на класиката художниците не изобразяват всякакви тела, а само младежки и добре развити – безукорни. Когато е привлекателна, голотата не се смята за неприлична; но физическите недостатъци не се изобразяват, както не се изобразяват и тела на възрастни хора. Така че тялото, за да може да се показва, трябва да е подобно на това на боговете, които са вечно млади и обикновено нямат физически недостатъци.
Така че, когато става дума за показване на човешки тела и дали това е срамно, относно класиката може да се направи следния извод: „Прилично е да си красив, а да си грозен е срамно.“

И така, този явен интерес към младото, здраво и телесно привлекателно човешко тяло и готовността то да се показва, е една забележима културна отлика на класическите гърци от съвременните им „варвари“. Тази склонност, заедно с езика им, се оказва в основата на „европейското“ като различно от азиатското и изобщо варварското. По-нататък през вековете тя се разпространява – и най-напред в Рим.

Разбира се, на по-северните народи от континента, които ценят това наследство, им се налага по-дълго през годината и по-плътно да покриват телата си с дрехи.
Но и тук, както и в образованието, няма необходимост, нито изискване древните да бъдат имитирани буквално. Обаче както ученето на гръцки и латински е задължителна част от класическото образование, така и за професионалния европейски художник е задължително да умее да рисува голи тела. Това е „класическото“ в неговата подготовка.

След античността

Несъмнено всеки ще си спомни или ще се досети, че след края на античността изобразяването на голи тела на територията на европейския континент се прекратява; това е и едно от нещата, по които се разбира, че античността е завършила. Ако продължим да си служим с изложеното досега схващане за класическото, ще кажем, че след IV в. част от класиката изчезва, а заедно с нея и част от „европейското“. Запазени са езиците и някои паметници на словесността – но и те, макар и съхранявани в библиотеките, са позабравени. По този начин класическа Европа е „замразена“.

Това е, явно, заради християнството. А откъде идва християнството? От Азия, откъм варварите – би казал някой, следвайки Херодот. Значи, от класическа гледна точка, континентът е залят от една източна културна вълна; а към нея впоследствие се присъединили и всички по-северни европейски народи. Така за няколко века гръко-римската Европа бива, с една дума казано, варваризирана.

Така че „Ренесансът“ в Италия е наречен така заслужено: чрез изобразителното изкуство там протича едно възкресение на античността и завръщане към европейското – ако същността на Европа се намира в класиката.
Това завръщане има своята опора в скулптурата, която на Запад не е била изоставена, както на Изток; подготвено е през XIV в. с промените в живописта, намирала се дотогава в зависимост от византийската; и достига пълния си блясък в началото на XVI-ти век във произведенията на Микеланджело.
Може би не е странно, че точно по това време избухва и Реформацията. Отдръпвайки се от изкуството на Италия, протестантите сякаш се отдръпват и от „европейското“, макар да го поддържат във филологическите си занимания.

По-нататък тази битка за европейското се води чрез класицизма в изкуствата, развиван в католическите (или контра-реформаторски) страни и особено във Франция. Също така – чрез Просвещението, което е борба вече не толкова срещу протестантството, колкото изобщо срещу християнството.
Революцията във Франция и ограничаването на правомощията на монарсите из Европа също се усеща като завръщане към класиката – не само към атинската демокрация, но и към римската република, с техния подчертан анти-монархизъм.
През XIX в. интересът към изобразяването на голи тела сякаш се ограничава, но затова пък в хуманитаристиката заниманията с античност застават на първо място и класическата филология достига най-големия си разцвет. Тогава – и особено в немскоезична Европа – се оформя структурата на гимназиалното и университетско класическо образование, на което ние тук сме наследници.

През ХХ в., след двете световни войни, заниманията с антична словесност, култура и изкуство вече не са на мода. Но класическото започна да се защитава по други начини – примерно, чрез спорта (възстановиха се Олимпийските игри). Също – чрез курортния бизнес, особено морския и плажния. И освен това – чрез непознатата дотогава порнография, която беше въведена в публичното пространство първо като литература и фотография, а след това намери своето място в комиксите и киното.

Може би си струва да се отбележи нещо, на което и ние бяхме свидетели – че показването на тялото през ХХ в. се правеше по различни начини в западната (вече обединена с Америка) и източната част на Европа. На Изток, във времето на социализма, на младото тяло се обръщаше внимание; но все пак това беше отчасти покритото тяло на спортиста. Интересът се насочваше само към телесното здраве и сила. Западът вървеше по друг, макар и успореден път – там тялото започна да се представя като средство за удоволствие. Този път естествено доведе до т.нар. сексуална революция със всичките й разнообразни прояви, които виждаме и до днес.

Социалистическият Изток и либералният Запад бяха в съгласие и по друг важен европейски въпрос – въпросът за религията.
Изтокът за известно време просто я забрани, докато Западът подходи по-гъвкаво: там се въведе доктрината на „толерантността“, според която всички религии са равнопоставени и към всички се препоръчва уважение – освен към християнството, което може да бъде упреквано и осмивано.

Така че, както виждаме, през вековете Европа е запазвала „класическото“ – представено чрез античните езици, показната привлекателна телесност и религиозната индиферентност – по различни начини.
През Средновековието това са само езиците; с Ренесанса се появява тялото, първо в изкуствата; а от XVIII в. се предприема и постепенно изтласкване на неевропейската (християнска) религия.

България и класиката

И тъй като живеем в България и работим в българското образование, добре е да се кажат и няколко думи за мястото на България в тази вековна борба.
Накратко: България, въз основа на казаното досега относно класическото, е една традиционно антикласическа страна. И следователно – антиевропейска. В това отношение тя не е сама, а си прилича и е заедно с други – сред тях на първо място по влияние през последните векове стои Русия. Тези страни – една от тях е и нова Гърция – са не просто „некласически“, каквито могат да бъдат и далекоизточните, а точно „антикласически“ – защото влизат в историческа битка против разпространението на класическата култура.
Това, както сигурно забелязвате, аз не го изричам като упрек. Между древните гърци също има антикласически мислители – такъв например е самият Платон.

Ето какви са аргументите в полза на това твърдение, взети от историята на България.
Първо, България е традиционно и упорито християнска, и поради това се явява – от класическа гледна точка – източна и варварска страна.
Второ, и във връзка с това – в България последствията от сексуалната революция се усещат, но много по-слабо, отколкото в по-европейските страни. А и представянето на голото тяло тук няма стара основа; то се явява едва през XX в. и е внесено отвън – от Запада.
Трето и особено важно – България има исторически принос в ограничаване на влиянието и на двата класически езика. Най-напред, тя не приема християнството от Рим, както правят други славяноезични народи, и така спира разпространението на латинския на Изток. Но освен това, изработвайки свой богослужебен и изобщо писмен език, тя ограничава и територията на гръцкия. Тази нейна роля се оказва фатална за съдбата на този пръв класически език, който, макар и оцелял като жив сред днешните гърци, никога не се превръща в общоцърковен и международен.

Човек и бог

Преди да направя заключение относно употребата на класическото образование, ще се върна още веднъж на един от елементите на „класическото европейско“ – показването на тялото. Коя е причината за него?
Художественият интерес към него е свързан и е вероятно причинен от представата на гърците за боговете им, която от своя страна, както те самите са забелязали, е повлияна от епоса – особено от Омировия. Божественото на гръцките богове (които иначе по всичко приличат на хора) е в това, че те, освен безсмъртни, са и вечно млади и красиви. И тъй като това е същественото за тях, то трябва да се представя и в изкуството. Така че гръцката скулптура, колкото и чудно да изглежда това за неевропееца, изразява именно религиозните представи на създателите й.

Херодот е знаел, че тези представи са местни. Разказвайки за обичаите на персите, той отбелязва (I, 131): „За разлика от гърците, персите не мислят, че между божеството и човека има някаква прилика или родство…“ (anthropophyeis)
Ние бихме добавили: и не само персите. В един от Давидовите псалми (49:21) Бог говори на човека с думите: „Ти помисли, че Аз съм такъв, какъвто си и ти…“

Гърците обаче са виждали бога като човек, и затова, когато изобразяват красиви човешки тела, те все едно, че изобразяват божество. Та нищо чудно, че при Платон („Федър“ 251 а), и сигурно не без ирония, се казва: „Влюбеният понякога е готов дори и жертви да принася на любимия – като на божество.“

Това усещане за божественото е точно класическо. Поради това през следващите векове, в течение на спомената вече „борба за европейското“, има времена, когато се забравя или просто се отрича разликата между човек и бог. Един от начините за това отричане е откровеният атеизъм, който често се хвали, че е хуманизъм, тъй като прославя човека като най-съвършено и най-висше същество.
В тази посока през XIX в. тръгва дарвинизмът; а също и мислите на Ницше за „свръхчовека“. На тях прилича и идеята за „всестранно развитата личност“ от времето на държавния социализъм.
И затова не е чудно, че Ницше е класически филолог, а начинателите на проекта за „всестранно развитие на личността“ създадоха една голяма класическа гимназия.

Поради това от много десетилетия и дори векове насам т. нар. от себе си „цивилизован свят“ (възникнал и установен в Европа) мисли себе си като дом на заможни и благовъзпитани хора с приятна външност, които бавно стареят, рядко боледуват и умират само при инциденти.

„Построяването“ на такъв свят беше заявено като цел на държавния социализъм на Изток; същото, но вече като осъществено някъде, се пропагандираше и след социализма. Всъщност хората не промениха възгледите си. Те и преди, и след 1990-та, вярваха, че такъв е естественият, нормален живот; затова и се появи изразът – така е в „нормалните държави“. А да се вярва, че нормалният живот изглежда така, е отглас от античния мит за неотличимостта на хората от боговете през златния век; и е част от вековната борба на Европа за нейната същност – която тя вижда в класическото.

Може да се забележи, че обичта на Европа към този идеал е толкова силна, че тя е готова да го осъществява дори с цената на нечий робски труд или буквално изтребление; всъщност и тук тя пак не влиза в противоречие със спомените за класическото си минало.

Изборът

И така, относно употребата на класическото образование. Като споделям своите, вече многогодишни впечатления от нея, бих казал, че тя е двояка. От една страна, класическото образование може да е начин да се мечтае за тези неща, които тук описах като „характерно европейски“. От друга, то е възможност да се опознава историята.
Всеки класически образован човек е свободен да тръгне било по единия, било по другия път. Това зависи само от него.

…

Четено на Юбилейна конференция на АРУКО (19 ноември, 2015; СУ)

https://aaduce.wordpress.com/2015/11/15/%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B8-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BE/

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания