за събитията днес, история

За Сталин

Публикуване на коментар

От Втората световна война досега изминаха седемдесет години: но това не е много време, ако се забележи значението на случилото се. Така че то предстои да се премисля; и знак за това е, че споровете около него не само не спират, но стават дори по-енергични отпреди.

През тази война западноевропейските държави понесоха катастрофално поражение, което сложи край на пътя им към властта над Земята; а по този път те вървяха повече от хиляда години. Той започна в 800-та година, със споразумението между римския епископ и Карл, синът на Пипин – за възстановяване на изчезналата в средата на V в. Западна Римска империя.

По-нататък започнаха споровете с Константинопол, промяната в Символа на вярата и разделението в средата на XI в. После: военната атака на Изток (кръстоносните походи). Неочаквано, завладяването на Изтока по суша беше спряно не от християнска, а от мюсюлманска държава – турската.

Тогава Рим, както и отделилата се от него Британия (заедно с Холандия) се насочиха към океана и придобиха Америките, Африка, Индия и Океания.

Продължението можеше да се предвиди – тези държави бяха твърде близо една до друга и започнаха да се самоунищожават. Това Платон би го нарекъл „гражданска война“, битка на елини против елини: защото цивилизацията им беше една.
Най-напред бяха разбити Португалия и Испания; после, в началото на XIX в. – Франция, а след още сто години изчезна и последната по-влиятелна католическа държава – Виенската империя.

Някои казват: „Защо му беше на Хитлер да воюва на Изток?“, но пред Германия нямаше друг път към трайната власт, освен този, тъй като тя не можеше да победи Британия и САЩ по море. Задържането на Германия на континента означаваше бързо задушаване между съветска Русия и „морския съюз“.
Затова тя поведе борба „с комунизма“. Днес нещо подобно случва и с второто издание на германизираната Европа – ЕС. Сега той казва, че се бори с „режима“ в Москва. Но ЕС е само сянка на миналото, лошо оформена конструкция и пародия на нацистката империя.

Втората световна война унищожи мечтата за велика Германия, но това беше само един от резултатите й, и то не най-важният. По-важен беше непрестанно премълчаваният разгром на Британия, която изчезна като велика сила и се превърна в главна европейска база на САЩ. Така завърши хилядогодишния поход на Европа към световната власт.
Те все още можеха да получат удовлетворение като близки до господаря на света, какъвто биха били САЩ, ако бяха запазили монопол върху атомната технология. Но и това не стана, а Русия (като СССР) я усвои за няколко години, а след това я предаде и на Китай, и така спаси света от атомното изнудване, робството и фашисткия произвол.

Ето това е резултатът от войната, а лидерът на тогавашна Русия, когото неговите критици не ни позволяват да забравим, стои в историята като политик и пълководец недалеч от Октавиан Август и Константин I Велики; а по мащаб на влияние ги надминава поне толкова, колкото територията на държавата му надминава тази на древната Римска империя. Колкото до ползата от дейността му за човечеството, тя не е възможно да бъде измерена.

А това показва и друго: че Бог се грижи за Църквата Си и умее да я запази дори чрез делата на нейните гонители.

друго, за обществото, за събитията днес, история

Евроатлантизъм

Публикуване на коментар

И тъй, какво се случи в последно време с президентите (предстоятели) на някои големи организации от евро-атлантическия свят?

Президентът на МВФ и кандидат за президент на Франция – арестуван, затворен за малко и после изпратен да си живее частния живот.
Президентът на ФИФА – преизбран и веднага напуснал по свое желание.
Римският папа – тържествено интронизиран и не след дълго пожелал да се оттегли на покой.

Въпроси и коментари? Има ли?

*

При това положение какво да се говори за политици, заемащи висши държавни постове?
И все пак да кажем:
Лидерът на държавата Ирак – убит
Лидерът на държавата Либия – убит.
Президентът на държавата Сърбия – убит.
Президентът на държавата Сирия – по чудо все още жив.
Президентът на държавата Украйна – избягал след „революция“.
Министър-председателят на държавата Гърция – подал предсрочно оставка.
Министър-председателят на държавата Италия – също.
Министър-председателят на държавата България – също.

Това го казвам ей-така, без да правя справки и без да работя като политически наблюдател.

*

И после казват: „Хайде да не разпространяваме ядреното оръжие…“

*

А някои си мислят, че понеже не заемат такива постове, всичко това не ги засяга. Но грешат. Засяга ги.

друго, за обществото, за събитията днес, за човека, история

Ден на Ботев

Публикуване на коментар

Ето още един интересен празник – „денят на Ботев“.

Ако се направи справка в някоя енциклопедия, ще се види, че названието му е било променяно неведнъж. Родените преди 1980-та си го спомнят като „Ден на Ботев и загиналите в борбата срещу фашизма и капитализма“. А Ботев не се е борил нито срещу фашизма, нито срещу капитализма. Независимо от това той беше „начело“ и на тези борци.

Не е добре да съдим хора, дори ако ги познаваме лично; а още по-неразумно е да се съди според имена – тоест, по спомени и слухове, които образуват нечий личен „образ“. Така че днес няма да говоря за Ботев, а по-скоро за какво служи неговото име.

…

Самото намерение да се гради „национално самосъзнание“ с цел някои да се чувстват горди от принадлежността си към някоя „нация“, е погрешно в самата си основа.
В древността такова нещо не е имало, ако изключим съвсем особения случай с еврейския народ. Евреите се чувствали различни от всички други, защото са били „избрани“ от единствения Бог и имали задачата да Му служат.
Това не е национализъм, защото национализмът поставя в основата на „ние“-то общността като колектив с чисто човешки белези и задачи – естествен език, расови белези, територия, общо име, спомени, свързани с името и т.н. Евреите обаче имали задача, надхвърляща човешкото.

Гърците също се чувствали отделни от другите, но то не е било заради боговете, тъй като още Омир не вижда разлика между „ахейските“ (собствено гръцките) и „троянските“ (азиатските) богове. На същото мнение е и Херодот, който направо заявява, че гръцките богове са внесени от Египет, само имената им са променени („История“, кн. II).
Гърците смятали себе си за отделни заради езика, към което някои атински и македонски интелектуалци (Перикъл, Изократ, Демостен, Аристотел) добавят и отстояването на политическа (гражданска) „свобода“ – която се разбира най-напред като отхвърляне на беззаконстващата монархия и олигархия.
Тяхната заслуга е, че внасят в идеята за такава общност нещо, което е въпрос и на личен избор; защото ако това, което твърдят, се вземе сериозно, ще се окаже, че онзи, който не се съобразява с приетите закони или се опитва да ги променя насилствено, не е грък.
Точно така се е държал Сократ (взимал е върховенството на закона сериозно) и затова Платон говори за него като за най-справедливия („Федон“) и може би единствения сред съвременниците му, който наистина се е занимавал с държавническа дейност („Горгий“).

„Римлянин“ също не е националност, а гражданство. Апостол Павел е бил иудеин по род и религия, но също и римлянин – защото бил римски гражданин по рождение („Деяния на апостолите“).
„Гражданство“ е да имаш определени права според закона (примерно, да получиш кредит, ако отговаряш на някои условия). В модерно време говоренето за „човешки права“ подсказва, че човек е най-напред „гражданин на света“; и поради това едно световно законодателство трябва да има приоритет над националните (локалните).

По-късно във Византия (Константинопол) към „гражданството“ се е прибавила и религията, наследена от иудеите. „От тях идва спасението“, казва Христос.
Така че да си византиец (ромей) пак не е националност, а нещо като „централност“ в човешкия свят, която е такава благодарение на царството, което единствено на земята дава светска защита на Църквата. Това не е привилегированост, а мисия – да се пренесе образа на Божието царство на земята. Така че във Византия Израил и Рим се съединяват, но не дават „нация“, която да е просто една измежду всички останали.
Този принцип все още не отчита възможността да съществуват множество царства, които да са в общение помежду си чрез църквите си. Но и те не са „нации“, защото извън чисто човешките белези имат и онази същата – като на Константинополската империя – надчовешка задача.

В модерното понятие, означено с думата „нация“, такава надчовешка задача не е включена.

…

А сега да се върнем към деня на Ботев.
Всъщност това е чисто национален празник. Тъй като Ботев загина за независимостта на България от Османската империя, този празник създава усещането, че България е само нещо, „изникнало“ от империята; или – отделило се в процеса на нейния разпад.
Поради това и днес повечето хора възприемат като напълно подходящ и „роден“ странния топоним „Балкани“, който не напомня за нищо, освен за присъствието на мюсюлманската империя по тази земя; което, макар и вековно, все пак е само едно от историческите събития, случили се по нея.

Такъв вид национални празници, използвани от време на време и с политическа цел (2 юни – антикапиталистически празник!), донякъде съдействат за поддържане на така наречения „патриотизъм“, но твърде малко помагат за благоустрояването на човешката душа. Причината е, че те поставят понятието за „нация“ в основата на светогледа. А „нациите“, доколкото изобщо съществуват, са неравнопоставени.
Ето защо онзи, който вижда в себе си преди всичко „националното същество“, постоянно ще страда душевно – тъй като човешката душа не понася грозотата. А е грозно да гледаш на хората като на неравнопоставени „по принцип“.

Така че добър празник е този, който напомня на хората, че заедно с тяхната отделна (професионална, институционална, местна, държавна и т.н.) общност съществуват и други; и че тяхната съдейства на тези други за тяхното добро, а и за доброто на всички, взети заедно.

А за какво съдейства денят на Ботев?

друго, за човека, фрагменти

Сватба, брак, съжителство

Публикуване на коментар

Казва се: „На сватба винаги има обидени.“

Това е, защото сватбата е не само поява на семейство, но и съединяване на два рода. С това възниква въпросът за честта. Кой каква чест ще има оттук нататък; „къде“ ще е спрямо това семейство.
И тъй като е трудно да се удовлетвори всеки, това тържество започва да се заобикаля. Хората „съжителстват“. При това положение никой не е обиден, защото семейство не възниква: положението не се променя.

…

Но както съжителството, така и създаденото „въпреки всичко“ семейство се съпътстват от същата трудност – „честта“. Хората се колебаят не само кой за какво да отговаря, но и на какво основание да се ценят помежду си. Тъй като не е възможно да се ценят (да си придават чест) само заради телесното привличане и навика. Ако е само това, тогава всеки от тях ще се чувства „сам“.

Тогава се явява преструвката – всеки се представя за нещо, което не е; или само за нищожна част от това, което е.
Такива съжителства непременно се разпадат, тъй като никога семейство не може да бъде построено върху лъжа.

за Писанието и Отците, за човека, история

За светите братя Кирил и Методий

Публикуване на коментар

И тъй, да помислим: на какво е празник 24-ти май?

Чували сме, че това е празник на „славянската писменост и култура“. От друга страна, той е същият онзи празник на св. св. Кирил и Методий от 11 май, който, според стария юлиански календар, трябва да стои на мястото на днешния 24-ти. По същия начин празнуваме Рождество Христово на 25-ти декември, но за някои от православните църкви 25-ти се намира на мястото на новоюлианския 7-ми януари.
Така че празникът е на светите братя – създатели на азбуката и преводачи на църковните книги (а не на някакви други).
Около този празник има неизказани въпроси. Той е причина за остро несъгласие между мнозина, макар малцина да се досещат за това.
…
Най-напред: това български празник ли е или просто славянски? И ако някой побърза да каже като Мечо Пух: „И двете!“, ще попитаме: „А кое от двете е повечето, първото и главното?“
Всъщност той трудно може да бъде голям празник за поляците, чехите, словаците, словенците, а и за част от украинците – тъй като те, макар да не отричат, че са славяни, не си служат с тази азбука (в нейната глаголическа или кирилска форма); или църковно са „другаде“ (ако въобще някъде). Положението при хърватите е по-различно, тъй като те добре помнят глаголицата.
За да се реши, дали той е по-скоро български, трябва да се види, „кое точно“ се празнува и коя е причината за него. Дори това да е само славянската писменост, ако заслугата за нейното съществуване е на България, тогава той ще е първо български празник.
Както ми се е случвало да казвам вече, България ще живее само ако някои от нас сериозно се потрудят да помислят кое е онова „българско“, което е нужно на целия свят.
Тракийските златни прибори? Латинските и гръцки надписи по земите на днешната ни държава? Пирин и Черноморието? Нестинарството? Дънов и Ванга?
Някои от изброените неща и места не са изначално български, а само ни „принадлежат“ по стечение на обстоятелствата; други пък (за човешките дела говоря) не са нито ценни, нито са полезни за света.

Нека първо се съгласим, че на 24-ти май се празнува нещо, което се отнася до същността на българското; а ако някой мисли, че същности няма, а има само думи, ние с него по днешната тема няма да говорим.
Но какво е това, което са направили светите братя и което се е оказало така важно, че благодарение на него се е появил цял народ (а после и други)? Нали са опитвали, като представители на християнска църква и държава, да разгласяват сред народите Божието слово? И да спорят с онези, които го отричат?
Точно това са правили – първо при мюсюлманите в арабския халифат, после при иудеите в хазарската държава, после сред славяните в Моравия и Панония.
На Кирил му се е случвало да спори и с византийци, и то висши духовници, но еретици (с иконобореца Анис, бивш патриарх). По-късно във Венеция, а след него и Методий в Моравия, са спорили, и то много упорито и драматично, с римски духовници (и от немски произход, и не само).
Ако някой смята, че те не са разгласявали Божието слово (благовествали), а са правели нещо съвсем друго, то ние ще откажем да говорим с него за делото им; но нищо не пречи да говорим на други теми (прогнозата за времето, как да приготвим салата и т.н.).
…
И тъй, Кирил и Методий са участвали в създаването на България, и то – на християнска и православна България, а не на друга. Ако някой смята, че за България е вредно да е православна, той не би трябвало да празнува на този ден. В годината има много други дни и възможности за всякакви празници.
Освен това те са защитили славянския език (а следователно и всички други) като равен на първите и най-влиятелни християнски езици (еврейски, гръцки, латински). И така са създали нов християнски свят – славяноезичния. Това дело е започнало в Константинопол; и то не би могло да се случи без участието на император Михаил III и на патриарх Фотий.
После славянското богослужение е било прогонено от централна Европа, но е било защитено в България. Така пише на много места и най-напред в пространното житие на Климент Охридски, приписвано на епископ Теофилакт. То не би било защитено и сигурно не би съществувало без съгласието, решението и политиката на равноапостолния цар Борис, на сина му Симеон и на внука му Петър.
Тази дейност е протичала на голяма територия – от отвъдхемуските брегове на Черно море до Охридска Македония. А ако някой упорства, че Охридска Македония е била нещо различно от България, ние и с него (засега) няма да говорим по тези въпроси.
…
Но как да се отрече, че чрез тези книги, които България е запазила и хилядократно умножила, Бог е бил познат и от сърбите, и от румънците, и от русите?
Затова всеки път, когато се връщат към същността на „своето“ и към раждането на своите народи, те ще се връщат и към България, и от нея ще взимат пример; както ние сме взели пример от държавата на Константин, Теодосий и Юстиниан, и от Константинополската църква.
През следващите 1000 години – след Самуил – ние не сме се отказали от това, което сме правили през IX и Х век; и до днес свидетелстваме за него и не отстъпваме.
И тъй, 24-май е ден за свидетелство, че „България“ – това е християнство, православие, писмен богослужебен славянски език, общност и равенство на народите и езиците в Христовата църква. Последното значи – съборност.
И чрез това – мир и спасение за целия свят.

А ако някой не приема тези неща или не иска да знае за тях, той непременно ще е чужд на България; и вероятно ще я мрази.

*

http://glasove.com/komentari/51900-i-tyj-da-pomislim-na-kakvo-e-praznik-24-ti-maj

друго, за обществото, за събитията днес, история

Русия днес

Публикуване на коментар

Преди време, когато бях студент в Атина, баща ми дойде да ме посети и остана удивен от това, че по вестниците се публикуват карикатури на действащи политици – министър-председател, президент и други официални лица. И каза: „Но как е възможно това? Значи тук има свобода.“

Все пак той употреби тази дума прибързано. Първо, той си представяше, че тогавашна Гърция е независима страна. Освен това не беше имал възможност да наблюдава публичната дейност на политиците при този вид държавно и обществено устройство. Тъй като те, както днес и у нас лесно може да се разбере, са нещо средно между чиновници и шоумени. Те не са „на власт“, макар че участват в нея, или по-скоро –„служат“ й.
Така че той би бил по-точен, ако беше казал, че за пръв път вижда такова изображение на медийна и политическа свобода.

В действителност, това което е недопустимо в коя да е държава, все едно зависима или независима, е да се изнасят точни сведения за това, което правят управляващите – лично или чрез подставени лица (политици, NGO-та).
Също – забранено е действителните управляващи (тези „на власт“) да се осмиват лично, пък дори и групово – защото последното ще значи, че осмиващият ги има точни сведения за тях (за съвместната им дейност).
Допуска се най-много да се правят догадки за дейността им. Това е, което още от миналия век се нарича „конспиративно мислене“. Но „конспиративистите“ са безопасни, тъй като те нямат „информация“.

Така че хората, които знаят нещо съществено за дейността на властта, но се разграничават от нея, навсякъде биват преследвани и унищожавани безкомпромисно; а онези, които просто „се изказват“, могат да бъдат оставени на относително спокойствие, макар и изолирани. Но повече от това е забранено; както са забранени и подигравките, насочени против „онези лично“.

…

Някой ще каже (под влияние на празниците в Русия, пък и изобщо на събитията с нейно участие през последните години): „Добре, а президентът на Русия днес не е ли лично на власт? Как тогава там е възможно да се публикуват критики, подигравки, нападки и изобщо всякакви неща против него? Значи днес там има свобода, каквато няма никъде другаде?“
И това не точно така.
Наистина, днешна Русия се управлява по един по-скоро традиционен начин – тоест, онзи, който има власт, стои пред очите на обществото. Но трябва да се забележи, че тя, въпреки успехите си от 2000-та година насам, все още не е напълно независима (каквито са САЩ, Китай, Иран, Куба, КНДР и множество други държави, независимо от международното им влияние). Защото на нейната територия се води война, която тя още не е спечелила (нито напълно загубила).
Ето защо там е възможно да се пише лично срещу истинските управляващи. Те не са точно управляващи, а са само водачи на едната от воюващите в Русия страни. Както казва един рускоезичен публицист – те са водачи на руското народно-освободително движение.

Така че това, което виждаме в рускоезичното медийно пространство все още не е свобода. То е по-скоро война.

биографии, друго, история

Идеолозите на България

Публикуване на коментар

Идеолозите на България никога не са действали сами. Това са били общности – „съзвездия“, макар и по-нататък дейността им често да се е свързвала с едно име, което се е смятало за начинател (инициатор) или водач на движението.

…

Най-ранното и най-прославеното „съзвездие“ е представено от имената на патриарх Фотий Цариградски, неговия по-млад съвременник и може би студент Константин-Кирил (Философ), и царете на България Борис I и Симеон I.
То въвежда в България християнската вяра така, както тя е изяснена от Седемте вселенски събора; и наред с това създава и обосновава славянобългарския писмен език и независимата българска Църква. Тези хора са във взаимно сътрудничество, приятелство и пряка приемственост около век. Към тях прибавяме св. Методий, Моравски архиепископ, св. Климент Охридски, автора на „За буквите“ и немалко други.

В центъра на второто трябва да поставим автора на „Против богомилите“ (презвитер Козма). Той сигурно не е бил сам, но други имена на тогавашни полемисти срещу тази зла религия ние не знаем. Той представя българското движение за истинско християнство (православие), което винаги се е възраждало в битки срещу кого ли не, включително и срещу заблужденията на Цариградската църква-майка.

След тях са търновските книжовници преди и около патриарх Евтимий. Един от тях, когото трябва да помним, е преводачът (и редактор) на Манасиевата хроника. Тази книга е в основата на българската историософия (къде е България в световната история).

После идва Паисий Хилендарски (и Зографски), неговият сътрудник Стойко (Софроний, Врачански епископ) и още мнозина котленци – Петър Берон, Неофит Хилендарски, Раковски, както и други, също известни хора. Това са „възродителите“: те просто напомнят, че българският народ съществува. Техните дела са продължени (чрез, примерно, Г. Кръстович) от общността на „екзархистите“.

Сякаш независимо и успоредно с тях действат хора, биографично свързани с Руската империя, но и помежду си – Юрий Венелин, Васил Априлов, габровският род Палаузови; също Марин Дринов. Те се занимават със светското образование и наука; грижат се за въвеждането им в България.

Васил Левски се занимава с изграждането на връзки вътре в българското общество, чрез които само могат да се постигнат трайни политически успехи. Той основава вътрешнополитическата идеология на България: като знае, че всяко общество има ядро, той, наред с това, не изключва никого. Тъй като доброто за сърцевината (духа) на общността облагодетелства всички; и поради това е естествено всички да сътрудничат.

Екзархистите (сред тях Иларион Макариополски, Антим I, Иосиф I) влизат в пътя, посочен още от царете Борис и Симеон. Очевидно е, че България не може да съществува без автокефална църква. Това, което сектантите (разколници, еретици) няма да разберат, е, че българската автокефалия е нужна на цялото православие и поради това – на целия свят.

Това са седемте „съзвездия“ на българската идеология – тази, която е добра и за България, и за всички. От кончината на последния от споменатите мъже – екзарх Иосиф – през юни ще се навършат 100 години.

Днес с тези неща, поради временното отсъствие на обществен интерес, се занимавам почти само аз.

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания