Думата „древност“ звучи така, сякаш става дума за нещо, което не се отнася до нас. Сякаш се отнася до време, в което може и да е имало хора, но те са живели много по-лошо и дори по-малко от нас; и техният живот е бил като че някак „нереален“.

Такова впрочем може да бъде и отношението към цели общества и огромен брой днешни, съвременни хора, чийто живот също така да се смята за някак „неважен“. Живот, който бива представян за до такава степен различен от нашия, че да се стига до съмнение дали той изобщо трябва да бъде наричан така.
Разказват, че когато Юлий Цезар минавал край някакви военнопленници, един от тях го помолил да нареди да го убият: защото предпочитал да бъде мъртъв. А Цезар му отвърнал: „А ти защо мислиш, че си жив?“

Как я виждаме?

Древността е източник на легенди и дава материал за произведения на литературата и изящните изкуства. Освен това тя е предмет за изучаване в университетите; публикуват се книги за нея, правят се и филми.
Но и при това тя пак си остава някак извън реалността; и прилича на онова, което европеецът много векове наред си е представял, когато е мислел за „Ориента“. Според тази представа и там има хора, но повечето от тях живеят незавидно; а от друга страна, съществува едно малцинство от богати и овластени, които тънат в разкош и вкусват всякакви удоволствия… но пък те са тирани.

Такава е донякъде и представата за древността – имам предвид европейската древност, тоест античността.

Но наред с това, когато говорим за нея, ние не казваме само „древност“, но и „класическа древност“. Така се казва, че тя е не само стара и отминала, но и – образцова. Образцова обаче за какво?

Най-напред, за литературата. Наистина, за европееца е трудно да чете източна литература: дори на най-образованите се налага да я четат в превод; а и тези преводи обикновено са единични, защото няма традиция във възприемането на определени текстове. Дори те да са прочути – като Корана или „Хиляда и една нощ“ – тяхното съдържание не навлиза в неговото съзнание.
Докато, напротив, античните текстове са били винаги познати и цитирани в Европа – главно художествените, историческите и философските. Те са били пример за изящество и мъдрост, които при това не са ни чужди, но винаги – значи от хилядолетия – са ни съпътствали.

Така че класиката дава образци за поезия, проза и философия. Освен това тя е източник на исторически примери. Тя съобщава за хора, които са били подобни нас в много отношения, освен в едно – че не са били християни.
И също – имали са роби. Това е съществена разлика, защото тя се отразява на схващането за човека.

Измежду историческите примери, като оставим настрани биографичните, стои изграждането и успехът на Римската държава – все още най-дълголетната от всички държави, които са възниквали някъде в Европа. И не е чудно, че много след античността европейците продължават да се обръщат към римския пример и ту опитват да възкресят тази държава (както в западна Европа в началото на IX в.), ту да я преместят на друго място, както прави император Константин, създавайки Константинопол; ту да заявят, че следват примера й, както става в царска и императорска Русия.

Освен това в модерно време се размишлява и за демокрацията, и за личната и религиозна свобода в древна Гърция. Но това винаги е пораждало спорове, тъй като пълноправните граждани там са били твърде малко.
Колкото до свободата на нравите и съвестта, тя е съществувала повече в заявленията на някои атински политици и в някои произведения на ранните лирици и Платон; а по-късно в книгите на някои високообразовани техни почитатели като Катул, Овидий, Петроний, Лукиан и Апулей.

При всичките си постижения и авторитет класическата древност отдавна се смята за нещо „преодоляно“. Затова във въображението на повечето хора тя лесно се свързва с разни архитектурни развалини. Впрочем това е и част от европейската музейна естетика: античните паметници не се унищожават безследно, но и не се възстановяват изцяло – това се смята за безвкусно; а вместо това изкусно се поддържат в състояние на порутеност. Като се има предвид какви грижи се полагат за известните археологически обекти, става ясно, че това вече не е истинска, а изобразена порутеност.
Но точно това иска да види туристът: защото такава е идеята за античност, която му е предадена.

Причината за това – античността да си мисли за нещо безвъзвратно отминало – е първо в конфликта между римските власти и християнската църква. Християнството и античността отдавна се смятат за несъвместими; и затова, когато първо Галерий през 311-та в Сердика и после Константин и Лициний през 313-та в Милано прекратяват с указ гоненията, това стават дати, които често биват сочени като „край на античността“, макар че езически храмове, празници и образование са съществували в Империята още поне 200 години след това.

Така че античността изглежда древна, защото се мисли, като нещо „отвъд“ християнството. Но тя е древна и за постхристиянския свят – примерно, този на държавния социализъм.
Причината е, че важен елемент в идеологията на държавния социализъм (комунизма) беше идеята за прогреса във времето; а античността се сочеше като нещо, останало далеч назад във времето и следователно изостанало; и това допринасяше за представата за нея като за време, когато животът е бил незавиден и следователно безинтересен.

Освен това модерното (постхристиянско) общество се стреми към ограничаване на класическото образование (това, което напомня на хората за античността) и по друга причина: защото двата езика, наречени „древни“ са не само езици на античността, но също така и на християнството. Класически образованият човек неизбежно влиза във връзка с християнството, тъй като знаенето на езиците му дава пряк достъп до най-влиятелните християнски книги, както и до древното богослужение.
Също: знаенето на тези езици, съсредоточаването върху тях и използването им като път към високата образованост затруднява разпространението (и, също така господството) на някои модерни езици, които се ползват от новите империи – имам предвид примерно империите на ХХ в., каквито бяха англо-американската и съветската. А те водеха борба за надмощие в Европа и поради това беше естествено да въвеждат своите езици като основни за образованието.

Античността обаче не винаги е изглеждала като пречка пред модерните политически и идеолого-образователни проекти. Тя е нехристиянска и общоевропейска (поради това, че нейната култура се е оказала култура на Римската империя).
Ето защо всеки проект за „обединение на Европа“ – било на военно-политическа, било дори на религиозна основа – много често е търсел обосновка и в античността. Тогава тя е била обявявана за „наше общо наследство“ – във връзка с твърдението, че „Европа е общ дом за всички нас“.

Защо да се учи?

Защо е добре античността да бъде изучавана; или, иначе казано, каква е ползата от класическото образование?

Едно от основанията да се говори за такава полза, което аз много харесвам, е „безкористността“ на тези занимания. Наистина, няма никаква очевидна практическа полза от това да се учи старогръцки въз основа на древните автори; или пък латински.
Ако това все пак се предлага, то бива съпроводено от внушението, че знанието е полезно само за себе си, защото усъвършенства човешката душа: с придобиването му възникват интелектуални и дори нравствени добродетели.
Примерно: древните езици не са родни на никого. Следователно преподавателят ги владее не случайно (защото така са говорили у дома му) и не от какъв да е опит, а точно в резултат на съзнателно усилие. Това значи, че при заниманието с древните езици всички са равни и никой няма предимство заради това, че е роден на такова място или в такова семейство. Това внушава на занимаващите се, че знанието е нещо, което се придобива с усилие и лична дарба, а не е просто „наследствено“, нито привилегия на едно или друго общество.
Освен това: когато се работи с древни текстове и се превежда, тогава преводите – поне в началото, когато се пристъпва към езиците – са или верни, или погрешни. Няма неопределеност. И това „или-или“ възпитава у занимаващите се уважение към истината; защото става ясно, че нещата в науката, дори тя да е хуманитарна, не са въпрос на „лично мнение“, а са такива или други въз основа на истината: или истинни, или неистинни.
И те са такива не само за обучаемите, но и за преподавателя. Поради това обучаемите се съгласяват с преподавателя си не защото той е авторитет, а защото е способен да докаже истинността на твърденията си. Този вид обучение съдейства за отглеждането на независими умове, което значи – на свободолюбиви личности.

Но, разбира се, класическото образование – това не са само езици. Чрез него, както се каза, се добива съзнание за история – и то дълга, защото историята на нито една от днешните държави не достига до античността.
Това съзнание включва усещането за преходност на земната власт и прави хората вътрешно независими от нея; те знаят, че тя ще е временна. В тази връзка Оруел отбелязва в известната си книга, че всеки, който желае пълна власт, ще трябва да проведе битка за миналото – тоест, да си присвои историческото знание, да го монополизира. (А също и за езика – да го промени, стандартизира и „усмири“).

За нас в България

Такава е ползата от класическото знание за всички хора, които са наследници на християнска Европа. А каква е тя у нас? Какво още има, извън това?

Случвало ми се е да казвам, че България е антикласическа страна; но не винаги става ясно какво твърдя и хората често взимат това просто като шега. Но го казвам сериозно и имам предвид следното.

Римската империя се разделя на Западна и Източна при наследниците на император Теодосий I – това са Хонорий и Аркадий. Тя продължава да бъде църковно единна още няколко века, като единството е разтърсвано от несъгласия по догматически въпроси (заради които се свикват вселенските събори), а също и административни. Един голям административен въпрос е християнизирането на България.
Както е известно, българските царе избират общение с Константинопол. Във връзка с това избухва силно несъгласие между римския и константинополския престол. По-нататък напрежението само се усилва, за да се стигне до средата на XI в., когато всяко общение между двете църкви се прекратява. Така Западът остава просто римски (и латиноезичен); а Изтокът, ако ситуацията беше подобна, би бил цариградски и гръкоезичен. Но той не е.

Първата причина за това е многовековната равна тежест на старите патриаршии – наред с цариградската това са иерусалимската, александрийската и антиохийската.
Но освен този еклесиастичен (на църквите) плурализъм се появява и езиковият – възниква богослужебният славянски език, който днес е най-разпространеният от езиците на православието.
Заслугата за това е на България. Тя именно – чрез езика и борбата за независимост на църквата си – създава условия за онова, което наричаме съборност на православието; а то от своя страна става основа на църковната и духовна свобода, каквато имат православните народи. Може да се каже, че тази съборност е причина и за самото съществуване на тези народи.

Но за да се узнае това, е нужно да се говори за историята на класическите езици и словесност: така че да се разбере колко огромно е било влиянието на гръцкия език на Изток и как той е имал всички шансове да бъде това, което е станал латинският на Запад – но не е станал.

Това е факт с огромна историческа важност, защото се отнася, както казахме, до основите на духовната ни свобода и усещането ни за единство и равенство на хората.

Щом живеем в света, не можем да минем без съвремието. А съвремието – това са събития в общностния живот, уреждан чрез закони, администрация и всякакви посредници и представители.

От друга страна, в частния живот – семеен, роднински, приятелски – нещата се решават по нравствени (неписани) съображения и чрез личен контакт. И частният живот тече циклично – на мястото на по-старите идват по-млади, съществените събития са подобни и животът, общо погледнато, се повтаря през вековете.
Докато общностният, поради дълговечността на субектите (организации, народи, държави) върви само напред. Защото тези субекти са като индивиди, но не се възпроизвеждат така, както индивидите в природата; и затова там няма цикличност, а най-много аналогии.

Но къде е образът на общностния живот? Или, как научаваме за него? За частния си живот съдим с помощта на близките: съжителстваме лично и някак се договаряме помежду си „какво е положението“.
А за общностния научаваме от специални „говорители“. Те представляват властта, до която нямаме личен достъп (както синът има достъп до баща си и може лично от него да разбере „как стоят нещата“ в дома).

Някога – примерно, в полисна Гърция – „говорители“ са били ораторите, произнасящи тържествени речи или пък такива, в които се излага политическата стратегия на държавата. Такива речи има при Тукидид и Изократ. Разбира се, оратор може да е и самият владетел (като у Омир), или определено от него лице. Също така някои поети – като Пиндар и Алкей, чиито текстове на места са подобни на тържествени или политически речи. Също – историците. На изток – примерно, в Палестина – това са онези, които са наричани „пророци“ (или лъжепророци). В Рим – сенаторите.

В онези времена изказванията на такива хора са стигали до малцина; значи малцина са били онези, които са мислели за „съвремието“ си и дори изобщо са знаели, че има такова нещо.

Но не само тогава, а и винаги със съвремието се занимават най-напред тези, които взимат политически (съществени за общността) решения или са способни да им влияят. И тъй като армията и данъците са необходими на всяка общност, а те идват от мнозинството, трябва да се намери начин и то да бъде осведомявано за „съвременното положение“ – за да бъде подтикнато по-охотно да изпълнява взетите решения.

Приблизително такова положение имаме и днес (и в Европа, и другаде). Някои взимат решения и така причиняват събития; други, най-често в сътрудничество с тях, създават образ на събитията и чрез това – на съвремието „като цяло“. А трети просто възприемат изработеното и чрез него се чувстват „съвременни хора“.

Освен това тази „съвременна ситуация“ не се възприема като нещо отделно от историята – тя е част от нея, последната й част. Иначе никой няма да мисли, че е „тъкмо съвременна“. Ето защо онези, които се занимават с образа на съвремието, трябва да имат и образ на историята. Това е по-трудно, защото изисква повече време и продължителна подготовка. Поради това с тази работа се занимават съвсем малко хора – и това са „стратезите“ на идеологията. Те не решават всекидневни пропагандни задачи, това е техническа работа и с нея се занимават по-обикновени специалисти (имидж-мейкъри).

Всичко това го казвам, за да обърна внимание на защитата от непосредственото влияние на медиите, която всеки човек трябва да има. Да се гледа телевизия „просто така“, означава да нямаме никаква защита. Така хората получават само илюзия за съвременност, тъй като това, което им се предлага, е грубо решаване на разни практически задачи на управлението, и е напълно откъснато от каква да е разумна и полезна за човека идея за история; а без нея няма разбиране за съвременност. Такива хора стигат до положението на „зомбита“ (некрасива дума, но подходяща).

Проблемът е, че в непосредственото си обкръжение човек трудно може да се занимава с обсъждане на съвремието, а още по-малко със събиране на информация, защото хората край него са малка част от общността, и най-често не-управляваща. А освен това имат и задачи от областта на частния живот, които отнемат повечето им време за сътрудничество.

Затова той трябва да се обърне към представители на други части на обществото, но не пряко назначени от властта. Това сега се прави най-много чрез интернет. Ако той отделя повече време на общуване с тях (дори това да не е разговор, а само четене на нещо написано), това ще създаде около него една смислова, пък и конкретна словесна преграда, отслабваща вредното влияние на „назначените говорители“.

Така той пак ще получава информация за фактите (събитията) на деня, но също и по-многообразен смисъл; което ще го приближи към положението на онези, които създават образа на съвремието, и ще го отдалечи от това, да бъде беззащитен консуматор с всекидневно „промиван мозък“ („зомби“).

(фб)

Когато отворим издание на някой античен класик (Омир, Херодот, Цицерон), направено преди няколко десетилетия (а може и сега) в Германия, Британия или друга западноевропейска страна, откриваме, че предговорът не е написан нито на немски, нито на английски, холандски и т.н., а на един друг език. Това е латински.

Какво значи това?

Известно е, че езикът на римската държава, а после и на западното християнство от самото му начало е точно този – латински.
Разбира се, на Запад винаги е имало множество народи, които никога не са говорили латински; но с присъединяването им към Църквата всички те възприемали този език – наистина, не като говорим, а само като богослужебен. Някои от тях обаче били толкова повлияни от него, че и говоримият им език се развил на основата на латинския – това са не само италианците, но също и испанците, португалците и французите.
По-северните и североизточни народи обаче – примерно, германците – са запазили собствения си език, макар и в него да са навлезли немалко думи от латински произход.

Църковната централизация на западния свят се е оказала толкова силна, че никой от тамошните народи в продължение на хилядолетие и половина не е могъл да постигне не само църковна, но дори и езикова независимост от Рим. За това не е помогнала дори появата на университетите, защото и там работният език от самото начало бил латински; а и те самите, подобно на монашеските ордени, не се подчинявали на някой местен епископ или светски владетел, а направо на папата.
Реформацията, която е отчасти и движение за езикова свобода (за правото да се изразяваш публично на родния си език), е довела не до реформа, а до разцепление на западната църква; и не е чудно, че верни на Рим останали главно онези страни, чийто говорим език е романски (основан на латинския). Защото те го чувствали като свой.

Така обществата в западния свят се оказали двуезични. Народът знаел само говоримия език, чието развитие обаче се е възпрепятствало от това, че образованието – и богословско, и друго – трябвало да е на латински.
Духовенството и покрай него цялата образована част от обществото разбирало някои от говоримите езици (наречия, диалекти), но „официалният“ език на тези прослойки все пак бил латинският. Той е бил единственият цялостно развит, „пълноценен“ език; докато останалите били изтласкани към областта на частното, битовото и баналното, и оставени за много векове в състояние на примитивност (варварство).
Затова владеещите латински се чувствали не само над, но и някак „извън“ народа – тъй като той не е можел да говори като тях, а те се „понижавали“, когато е трябвало да се обръщат към него.

Дали заради това или просто „наред с това“ западното духовенство е останало завинаги целибатно – духовниците, за разлика от свещенството на Изток, не се женели, което подчертавало тяхната отделеност от народа: той се възпроизвежда телесно, а те – само духовно.

Ето защо – в съгласие с тези вековни принципи на отделеност – западните „елити“ и до днес са много по-свързани помежду си и същевременно много по-отдалечени от „простолюдието“, отколкото аналогичните им прослойки в православните страни.

…

Всичко това не се е случило на Изток, и в частност – в България. Българският език със самото присъединяване на народа и държавата към Църквата е станал пълноценен: както се е говорело у дома, така и в двореца, и в храма – със същите думи, макар и с много неологизми. Но тези неологизми, макар и изработени въз основа на гръцките думи, били славянизми и поради това бързо били почувствани като свои и традиционни.

Затова когато някой средновековен, възрожденски или съвременен български автор пише текст на родния си език, той не се чувства ограничен от него, а знае, че казва всичко, което иска да каже – тъй като езикът му е цялостен и достатъчен. Пишейки на български, той говори първо на сънародниците си, а после и на всеки, който има достъп до този език – било направо, било чрез превод. А ако пише на друг език, то е само защото го адресира към „чужденци“.

Но западният автор, пишейки на латински, не се обръща към чужденци, а точно към „свои“ – към тези от елита. Нещо подобно сега се опитва и чрез английския.

…

Ето защо в България (да не се забравя първенството й в Европа, а и личната заслуга на царете Борис, Симеон и Петър), както и другаде в православния свят, е трудно, или по-скоро невъзможно да се постигне разделение на „елит“ и „простолюдие“. Обществото тук не може да се „разцепи“ на по-висши и по-низши. На Запад това отдавна е нормално и затова там има расизъм и фашизъм. При нас обаче то е чуждо и затова ние такива явления нямаме.

Българският народ не може да бъде унищожен набързо чрез интернационализиране (откъсване) на образованата му прослойка, тъй като тя никога не е била отделяна от него с такива тежки прегради, каквито са езикът и целибатът.
С други думи – в България човек може да достигне най-висока образованост, без поради това да стане чужд на сънародниците си. А този, който се старае преди всичко да изглежда чужд, никога няма да стигне до образованост, тъй като не се е интересувал от нея, а от нещо съвсем различно.

Така че онези, които се стараят да говорят усложнено (с латино-греко-англицизми) и да охулват народа си (на прост български), за да изглеждат учени и „елитни“, се заблуждават. Те са далеч от учеността и нищо не знаят за елита.

https://glasove.com/komentari/dvuezichie

https://rusofili.bg/%D0%B4%D0%B2%D1%83%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5/