за събитията днес, за хуманитаристиката, история

Причината за съществуването ни

Публикуване на коментар

От най-стари времена народите са се отличавали едни от други според езиците си. И при нас – в старите ни книги – се вижда, че думата „език“ означава „народ“.

Множеството народи се появили тогава, когато езиците на хората се разделили при Вавилон. Накрая, след идването на Христос, народите би трябвало да приемат Словото Му и отново да се съединят – но вече чрез църквите си и като запазят различията помежду си. Те могат да живеят в общи държави и така на пръв поглед да се „преливат“ едни в други; но няма да се смесят. Различните езици ще бъдат запазени, и то благодарение на богослужението в отделните църкви-сестри; също и на това, че всеки православен народ ще има някъде и своя държава.

Освен това всеки ще има свое историческо съзнание; разказ за своето участие в разпространяването на Словото.

…

Знам, че това въведение към въпроса за съществуването на България няма да задоволи всекиго. Но и не всеки от говорещите български има заслуга за опазването на моята страна. Хората имат различни намерения и поради това живеят различно,        четат и слушат различни неща. То е, защото имат свобода на избор.

Ако човек вярва в Бога и мисли за историята, той би трябвало да взима предвид и Неговото участие в нея. А то е промислително: Бог причинява едни неща и допуска други заради спасението на човека.

*

Относно България.

Мнозина са чували и знаят, че усилването на българската държава и постоянното й установяване на Хемуския полуостров – което значи, отвоюването му от Константинопол – се случва през първата половина на IX в. Решаваща стъпка към това отвоюване е превземането на София от войските на хан Крум. И по същото време – придобиването на градове по южното Черноморие (Несебър), вече недалеч от столицата на империята. При управлението на следващите ханове и царе, това положение се запазва и затвърждава.

Почти по същото време се възстановява Западната империя – папата признава Карл за „римски император“. Така римският епископ получава държавна подкрепа, каквато не е имал от средата на V в. По-нататък, дори след преодоляването на иконоборството на Изток, напрежението между Рим и Константинопол нараства. Фактическото разделение между тях се случва още тогава – два века преди формалното от 1054-та.

Това означава, че през IX в. константинополският патриарх се е оказал в привилегировано положение спрямо останалите предстоятели на съборните автокефални църкви. Всички те, с изключение на грузинската, вече се намирали в границите на арабския халифат. И точно тогава, недалеч от столицата, се появява християнска държава, чийто монарх претендира за независимост от и равенство с константинополския император; а предстоятелят на църквата й – с патриарха. Силата на тази държава и независимостта на нейната църква позволява да се опази, след отделянето на Рим, съборността на цялата Църква. Това е историческият смисъл от въздигането на България.

Съборността е необходима: тя е принцип на църковния живот, установен на иерусалимската среща на апостолите (Деяния, 15) и потвърден в Символа на вярата. Поради това удържането й чрез появата на християнска България трябва да се мисли за проява на Божия промисъл, насочен към опазването на Църквата и чрез нея – към спасението на всички хора.

…

Различието на езиците – особено когато те станат богослужебни – съдейства за независимостта на църквите. След отпадането на латиноезичния Рим за съборната Църква е било нужно да се яви друг език, който да бъде равностоен на гръцкия: ако не чрез древността на писмената си форма и на светите писания, то поне чрез своето разпространение. По различни причини това не се е удало на древни езици като коптския, сирийския, арменския и грузинския. Тази роля беше поета от славянския – и той я запазва и до днес.

През вековете оцеляването на славянския, като втора и необходима езикова опора на съборността, беше подложено на изпитания. Някои от славяноезичните народи бяха въвлечени в отделилата се латиноезична църква. През ХI-XII в. България беше лишена от държава и независима църква; а през ХIII-ХIV в. Русия беше разбита от монголите.

И все пак след Борис I, вече повече от 1100 години, не е имало време, когато езикът на славянското православие да е оставал напълно незащитен – без подкрепата на независими църкви и държави. Гонението през ХХ в., на което бяхме свидетели, засегна цялото славяноезично православие – и руско, и сръбско, и българско; и все пак богослужението не беше прекратено и оживя.

И какво се случи през тези векове с България? Тя бе поглъщана или поставяна в зависимост от три империи – гръкоезичната (римска) през ХI-XII век, ислямската (турска) през ХV-XIX в. и атеистичната (руско-съветска) през ХХ в. Сега, в ХХI век след Христос, страната бива поглъщана от четвърта, неоезическа и плутократична – североатлантическата. И пак, както е възможно, запазва участието си в общата Църква и съдейства за нейната съборност. Това е смисълът от съществуването на България – удържане на съборността. Това трябва да се произнася и да се помни.  И всеки от нас, като помни това наследство, да живее и да свидетелства за него.

*

Това „помнене“ е проява на историческо съзнание – знание, че си част от общност, живееща във времето. Историческото съзнание, за което говоря тук, се удържа с помощта на език, църква и държава; и от своя страна то самото им придава живот.

От тях трите най-крехка е държавата. Тя най-лесно бива разрушавана. Пример за това е и България. Ние съществуваме като славяноезични православни християни „от България“ вече повече от 1100 години; но за това време сме имали държава (и то понякога зависима) за по-малко от 500.

Може би и поради това „отцеругателите“, за които споменава Паисий, така ревностно хулят държавата ни – те усещат, че тя е най-уязвима, лесно може да се срине.

Църквата (за поместната говоря – автокефална или автономна) е по-устойчива. Тя може да живее – и то дълго – и без държава, „на която“ да е църква.

Ето, българската църква се възстанови през XIX в. (и то сама, без външна помощ) в границите на ислямската държава; част от руската църква оцеляваше през ХХ в. из други държави. Но и в самото начало: цялата съборна Църква живя 300 години след основаването си в рамките на враждебна за нея държава – древноримската.

Най-устойчив от тях трите е езикът. Ето защо се случва онези, които шумно отричат държавата ни и пренебрегват църквата й, лицемерно да възхваляват българския език. Тъй като са страхливи, те се отнасят почтително към него. Това е заради силата му: усещат, че е труден за унищожаване и оцелява в най-големи несгоди. Той успява да живее и чрез хора, които са загубили историческото си съзнание – не помнят от кого и как са го наследили.

…

Тези четири опори на „това, което сме“ – държава, поместна църква, език и историческо съзнание – създават собствени за тях знания, които се превръщат в науки. Тези науки от своя страна укрепват самите „опори“. Това са правото, богословието, филологията и историята.

Така че, като ценим и овладяваме всички науки, нека помним, че тези четирите са особено важни са нас – и винаги са били. Ако погледнем старите ни книги, ще се уверим в това.

*

http://glasove.com/komentari/46353-prichinata-za-syshtestvuvaneto-ni

 

за човека, фрагменти

Увещания

Публикуване на коментар

(9-21 декември)

 

  1. Независимото мислене

„Ти си още млад, Сократе“, каза Парменид, „и философията не те е завладяла, както, струва ми се, ще те завладее след време. Тогава няма да гледаш отвисоко на нещата, за които споменах. А сега все още се съобразяваш с мнението на хората. Това е от възрастта ти.“

 

„Парменид“ 130 е

 

*

 

И действително, младият човек няма сили за самостоятелно мислене. Знам го по себе си, но и не само. Глупаво е да се говори, че младите са „свободомислещи“ ей-така, поради възрастта си. Освен това, ако се казва в тяхно присъствие, то е вредно за самите тях. Защото така може задълго да повярват в една лъжа, подсладена с ласкателство: и да я повтарят пред други.

 

Младият човек не може да е свободомислещ, защото той все още се стреми „да се справи“ в живота. Да се „докаже“. Той няма увереност в себе си. Ако има някаква, тя идва от онези, които го насърчават. Но тази увереност е слаба, защото се опира на нещо външно – на човешко мнение. И тъй като е признателен на насърчаващите го и се надява на тях, той ще се старае да им угоди. Значи няма да е свободомислещ.

 

Независимото мислене и поведение се появяват тогава, когато човек престане да се надява на хора. Това не значи да не ги уважава (доколкото са хора), да им съчувства и обича. Но човек е слаб – той не може да бъде образец. Ако някой иска да е свободен, той трябва да основе надеждата и мислите си върху вярата в Бога. Но и тази вяра ще е слаба, ако се опира само на човешки авторитет. („Едни хора ми казват „вярвай“ и затова вярвам“).

 

Свободен е онзи, който е готов да се откаже от благоволението (одобрението) на всички хора и на всекиго поотделно заради истината и доброто. Но такава смелост не е по силите на млад човек, защото той не е имал време да обмисли въпросите около истината и доброто; нито да влезе в битки заради тях. За него те все още са само думи.

Свободомислието е нещо толкова рядко, че изглежда еднакво трудно да го срещнем както сред млади, така и сред възрастни. Но дори и най-даровитите имат нужда от време, за да повярват в истината и доброто.

 

 

  1. Школа и ложа

 

Веднъж ме запитаха какво си представям, като казвам „школа“. Ето какво.

 

Школата е общност, към която е приобщен онзи, който споделя едно и също знание с другите там. Това обикновено значи и един и същ език. Но същественото е знанието, а езикът му служи; той не е просто за да се „разпознават“ принадлежащите към школата.

Защото ако беше за „разпознаване по език“ дори и невежият би минал за принадлежащ към нея.

 

Обратно на това са сектантските общества, които се преструват на школи, но не са. Там същественото е „членството“, което дава привилегия по отношение на „външните“.  Eзикът им е само знак, чрез който тези, които претендират да са вътрешни и привилегировани, се разпознават едни други. Но не става дума за знание; в такива общности обикновено никой няма и идея за знание. Защото духът е елитаристки, тоест користен.

И самият лидер на такава общност няма сериозно знание, което да предложи. Затова и срещите на общността са театрални – там всички се стараят да играят в духа на тази желана елитарност и привилегированост.

 

Из университетите нерядко се виждат такива работи.

 

 

 

  1. Какво значи „учен“?

 

Какво значи да си „учен“? Когато бях ученик, често се говореше за това – или по-скоро, думата се произнасяше често. Тя заместваше думите от корена на „мъдрост“.

 

Какво значи днес?

Сега ще кажа какво е добре да значи.

 

„Учен“ като съществително и в най-добрия смисъл би трябвало да се казва за човек, който, най-напред, си знае работата като един обикновен, но много добър техник. Знае я, както майсторът си знае занаята. Необходимите сръчности ги е овладял. Може да прави някои неща и да учи други как да ги правят.

 

Но освен това: той трябва да гледа на всекидневните си занимания като на нещо, което има смисъл за всекиго. Да може на всекиго да обясни, защо това, което всекидневно прави, е крайно важно. Как то може да помогне – на него самия и на всеки друг – да стане съвършен човек. Как би помогнало на хората като общество да заживеят съвършено.

Така че ученият трябва да мисли за своето занимание като за нещо, полезно за целия свят –  и полезно не за някакви телесни удобства, а за човешката душа. Ако не мисли за него така и ако не се вдъхновява от тази мисъл, той не може да е учен.

 

Това отношение към „науката“ се среща крайно рядко. Но без него няма наука – има само празни думи, имитация, преструвки.

 

 

  1. Език и образование

 

Езикът е вложен в природата на човека и се учи по естествен начин – най-напред чрез повтаряне на чутото. Всеки може да научи един език правилно и да отличава правилното от погрешното говорене. Не е нужно да мисли „защо“ нещо е казано езиково погрешно – достатъчно е, че просто „чува“ грешката.

Така че езикът създава усещане за правилно и неправилно; и съгласие, че има разлика между тях. Това съгласие не е далеч от вярата, че „истина“ съществува. Поради това заниманието с езика – с разбирането и изразяването – може да бъде основа на образованието.

 

Как да бъде образован човек на тази основа?

 

Първо, трябва да се види доколко той разбира, когато му се говори (когато чете).

Разбирането може да бъде проверено по три начина: чрез превод (преведи това на друг език); разговор (въпроси за отделни неща от чутото); и преразказ (кажи накратко и с по-различни думи какво чу).

Точното възпроизвеждане (запомняне) още не е свидетелство за разбиране. Ако беше, това би значело, че и компютърът разбира написаното в него.

 

После човек трябва да започне сам да говори (пише) по разни въпроси. Трябва да бъде научен (упражнен) да произвежда „речи“, в които нещо се твърди. Това зависи много от личната му надареност, защото такива речи всеки тъй или иначе понякога произнася.

Добре е да говори по определен материал; да е критически (а не наивно) осведомен за неща, по-различни от тези, които се обсъждат всекидневно.

И също – пред по-опитен и по-знаещ събеседник, който да му казва, че тази или онази част или подробност от речта му може да се направи по-добре.

 

Речите могат да бъдат дълги (30-50 мин. или съответстващият им брой страници: 6-10) и кратки (10-30 реда – до 1 страница). Колкото по-дълга е речта, толкова повече недостатъци би могла да има тя – и в стила, и в аргументацията.

„Книгата“, тоест голямото съчинение, може да се смята за поредица от свързани дълги  и кратки „речи“. Тогава тя е единна по тема или действие; ако не е, тогава е просто сборник.

Тя е за писане и четене: защото поради размера си не може да се произнесе и чуе наведнъж.

 

Образованието е завършено (съвършено) ако човекът е възприел, заедно с умението за разбиране и изразяване, и началата на добрия живот. Когато говори на теми като: „Не бива да се прелюбодейства“; „Не бива да се отрича свободната воля“ – той трябва да вярва в това, което говори.

 

 

  1. Културност и ренегатство

 

„Култура“ е дума, която може да се употребява в два смисъла (с две значения).

 

Ако я вземем в началното й значение – „устроеност“, „опитоменост“ или дори „очовеченост“, тя трябва да значи нещо като „облагородяване на душата“. Коя душа е благородна? Която е добродетелна. Тогава „културност“ ще е синоним на благонравие; за да се стремим към него, ни е нужна представа за съвършена душа.

Човек не би имал сили да е благонравен, ако не вярва, че тази представа за душевно съвършенство (идеал) някъде е осъществена. Но къде да бъде осъществена, ако не в Бога, който е същевременно и човек? Защото ако не беше и човек, ние не бихме имали надежда да се уподобим на него.

 

Ето и второто значение: „културен“ или „стремящ се към култура“, е някой от онези, които се стремят да угодят на земната власт. Защото тя решава кое е онова, което е различно от нравственото съвършенство, и все пак е достойно за следване (имитация).

Това са неща, „приети“ за прекрасни – в обноските, законите, изкуствата и т.н. Защо са прекрасни, не се обяснява – просто се известява, че са такива. Най-добре е те да се отличават с естествена външна привлекателност: гладкост, блясък, по-големи размери; и повик за наслаждение (sex-appeal).Това впечатление се явява лесно и често, защото е на основата на сравнение. Наистина, нищо в човешкия и дори в природния свят не е „абсолютно“ гладко, блестящо, привлекателно.

 

Тази външна гладкост може да съответства на нещо като гладкост в поведението. То е навик да си в съгласие с това, което е посочено за културно. И тъй като „културното“ се сочи произволно (според желанието на властта), в най-удобно положение е онзи, който избира образците. Обикновено той избира своите, привичните си неща; защото така други ще подражават на него, а не той на други.

 

Пример за това е езикът: властващият би трябвало да сочи своя роден език за „най-културен“. Ако посочи друг, ще отреди властващото положение другиму и така ще се предаде в негово подчинение.

 

*

 

Човек, който избира да се стреми към „културност“ във второто й значение, става роб на властта, която и да е тя. И тъй като служи само на нея, той, за да й угоди, ще се отрича от всичко: включително и от близките си хора. Ще ги оценява според тяхната „културност“: значи според близостта им до земната власт, която определя образеца за  нея. Поради това няма да предпочита близките пред непознатите и чуждите, освен от корист – защото във всекидневието близките са по-лесни за употреба.

Но в мислите си ще цени повече онези, които, както му се струва, са по-близо до „културността“. И така, пренебрегвайки всекиго, който му изглежда далече от нея, той ще се отрича от своите.

 

Ето как поклонникът на „културата“ във втория й смисъл става ренегат (предател).

 

 

  1. Ненадареност и завист

 

Има едно мъчително усещане – усещането за „ненадареност“. Друга дума е „бездарност“. И също – „липса на благодат, безблагодатност“.

 

И в Стария, и в Новия  завет се говори за жени, които силно са страдали от безплодието си. За тях това е било причина да се усещат „ненадарени“ – и унизени. Затова Рахил в отчаянието си казва на Иаков: „Дай ми деца; ако ли не, умирам.“

 

При мъжа също го има: да си лишен от „талант“, „положение“, или богатство. Но кой може да се измери способностите на човека? Колко „високо“ ти е нужно да бъдеш и какво значи да си „материално беден“? Беден е онзи, който вижда около себе си по-богати; а „низшестоящ“ е всеки, който има някого „над“ себе си.

 

Така че онова, което остава сигурно, е самото усещане за „лишеност“. Някои се смиряват и получават най-доброто – душевен мир. А други завиждат.

 

*

 

Завистта е тайнствено появило се в душата недоволство, че нямаш толкова, колкото други, или че имаш „само толкова“, колкото други. Тя е недоволство и от неравенството, и от равенството.

 

Завистникът се старае да настройва помежду им близки, и, ако е възможно, най-близки. Защото така причинява по-голямо зло. И Аристотел казва: „По-страшна е онази трагедия, в която нещата се случват между близки“.

Настройва ги не как да е, а като внася помежду им завист. Примерно: „Ето го този, има повече от теб, а с какво те превъзхожда?“ Или: „Ти си щастливо изключение, отличаваш се от сивата маса… но за такива като теб тук не е добре…“

Прави го, защото иска и други (всички) да са като него. Така порокът му, от който все пак се срамува, ще стане невидим.

 

Завистта, като всяка омраза, има за крайна цел убийството. Не е нужно завистникът да извърши убийството лично, нито да убие буквално. Достатъчно е да предаде другия на врагове, опасност, или просто на „случая“. Също – да се събере с други „против него“ и да го охули. Защото така ги настройва за зло, отрича от него и им го „предава“.

 

…

 

Предателят е предал заради омраза, но той продължава да мрази предадения и след това; мислено или действително злослови срещу него, за да се оправдае. Но не убеждава себе си и не вярва, че е убедил някого. И си казва (без думи): „Защо направих (говорих) това? Разбраха ме…“

 

Съзнанието за предателство носи усещане за провал и пак завист – към онези, които не са станали предатели. Но сега вече злословието е безполезно, защото предателят усеща, че е такъв не поради неизвестно как случила се „лишеност“, а защото сам е извършил, каквото е извършил.

Това съзнание за безсмислено престъпление му причинява срам, но срамът не го води към разкаяние; тъй като разкаянието значи да признаеш, че си по-лош от околните; а той сам се е възпитавал цял живот, че те са по-лоши от него. Страда, че е бил посрамен пред тези, които презира; но няма кого да обвини за това. И се бои, че ще бъде презрян от тях; защото не желае другите да се отнасят с него така зле, както той самият се отнася с тях. Този безизходен срам и страх го води към отчаяние, а отчаянието – към самоубийство.

 

Самоубийството пък няма защо да бъде зрелищно и болезнено (застрелване, обесване, хвърляне от високо); може да бъде тайно и безболезнено (алкохол, „антидепресанти“ или нещо друго).

 

 

  1. Грозното

 

Грозното не е някъде извън нас. То, също като циничното, се поражда от начина, по който виждаме света. Това значи, че е в душата.

 

Някои казват: „Около мен има толкова грозни неща.“ Но рядко някой ще каже: „В мен има толкова грозни неща.“ А може да има, макар че не се виждат с очи. Защото те не са тела, не са „в пространството“. Те не се хващат, нито се мерят, а се виждат с ума

Грозното не е във външността, а в смисъла – преди всичко в смисъла на думите и поведението.  Поради това то е сродно със срамното (позорното). „Грозен“ е онзи, който се е отказал да бъде човек (образ и подобие на Бога).

 

Грозотата на такъв проличава най-напред в думите, а после и в поведението му; а за по-умното око тя е видима и на лицето му. То е, защото човешкото лице изразява състоянието на душата.

 

Някои, които обичат да се изразяват, казват: „Сега ще го представя – ще го изобразя“.

Но как да го изобразяваме? За него трябва да се говори – не за удоволствие, а за да се предпазим. Но как? Някои се заемат да говорят за него по грозен начин. „Защото“, мислят, „така ще кажа истината.“

 

Истината обаче не може да е грозна. Поради това търсещият я не бива да говори за нищо по грозен начин – дори за грозното. То е като да отвръщаш на злото със зло. Така ти не премахваш злото, а напротив – на свой ред го пораждаш и умножаваш.

 

 

  1. „Защо си такъв?“

 

Случвало ми се е да ме запитат: „Защо си такъв?!!…“ – със съжаление, мъка и тревога. Сякаш се опитват да ме събудят, или да ме върнат към истинския живот.

Това значеше: „Можеш да бъдеш друг. Защо се отказваш от доброто, което е в теб?“

 

*

 

Нашите разправии с хората никога няма да спрат и безкрайно ще ни мъчат, ако не сменим начина, по който ги виждаме.

 

Първо е нужно да се съгласим, че човекът (всеки човек) е образ на съвършенството. Значи – всеки човек може да бъде прекрасен.

 

И заедно с това: всеки човек е жертва на бесове. Те му запушват ушите, за да не чуе думите, с които някой го буди; отнемат му собствения глас и вместо това заговарят със своите гласове. И какво говорят? Хули срещу всекиго, празнословия, подигравки, цинизми, грубиянщини, наглости; думи на пренебрежение, високомерие, яростно честолюбие, притворство, дребнавост, подозрение, самохвалство, човекоугодство, безотговорност (самооправдание), лицемерие. Безразличие към човешкото и към всеки човек като душа и личност. И лъжи.

 

Как да се отнасяме към тези думи и към поведението, което ги съпътства? Добре е да виждаме, че те са заедно – и човекът, и бесовете в него. Но човекът не е невинна жертва: той ги е допуснал в себе си, защото ги е харесал – не ги е спрял. Значи е виновен. И все пак трябва да се боим за него, да си спомняме, че е бил чист и може пак да стане чист.

 

Това би било чудо, но чудесата не са невъзможни. Добре е да тъгуваме за него – затова, че е пленник, глух и ням.

 

  1. Безброй грижи

 

„… докато душата ни е смесена с такова зло, няма да добием това, което желаем. А ние казваме, че желаем истината.

Тялото се нуждае от изхранване и с това създава безброй грижи. Ако се случи да боледуваме, това също препятства лова на битието. Освен това тялото ни изпълва с влюбвания, желания, страхове и всякакви образи; и така за истинното битие на нас, както се казва, и през ум не може да ни мине.

 

„Федон“ 66 b-c

 

*

 

А някой би казал:

 

Истинното човешко битие е точно това, което имаме тук – с тялото си. Да, препятствия пред мисълта има, разсейваме се и грижите ни завличат. Но ако нямахме тяло, а бяхме „чисти души“, тогава каква щеше да ни е заслугата, че все пак се опитваме да мислим и за „чистото (неподвижно, съвършено, вечно)“ битие?

Но точно това, че сме в тяло, позволява да се разбере кой какъв е. Щом е естествено да се грижим най-напред за себе си, толкова по-голяма ще е заслугата ни, ако се погрижим и за някой друг. И още повече – ако той не ни е жена (с която сме „една плът“) или дете (което е излязло от нас).  Защото тях усещаме като част от собственото ни тяло. Но да се погрижим за „чужд“ – ето това е заслуга.

И също – ако, макар и с тяло, не се боим дали утре ще го изхраним, а имаме надежда, отправена към Онзи, който го е хранил и до днес; ако не се гневим, че сме загубили нещо, което се мери с пари – по-дребно или по-голямо; ако не се плашим от болести, болки и смърт.

И също – ако, макар да имаме тяло, не се стараем да му угаждаме на всяка цена. Ако, разполагайки с него,  го даваме доброволно само на една жена и го отказваме на всяка друга – и така то ни служи като сигурен знак за вярност.

 

Ето за тези неща ни помага това тяло. Чрез него ние сме изпитвани.

 

10. Ти си това, което си днес

Случва да сме общували с някого, който е говорил или правил нещо пред нас (били сме свидетели на делата му).

Но не сме знаели какво да мислим за тях. Може да сме били деца; или твърде млади, за да разберем видяното; или малко сме знаели за човека. След време пак го срещаме – и виждаме, че прави нещо лошо.

 

И си казваме: „Как би могъл сега, след толкова години, да върши лоши неща, а тогава, в онова време, да е вършил добри? Как е възможно това?

Не, тогава просто не съм разбирал смисъла на делата му. Всъщност той си е вървял точно натам, където го виждам сега. Тогава не можех да разбера какво прави. А сега, като проследявам пътя му, разбирам. “

 

*

 

От действията на човека днес не може да се съди какво той ще направи след време. Би могъл да се промени – да се откаже от лошото, което е вършил. И тогава то ще се преобърне и ще стане друго. Няма да е просто зло (макар че е било грях), а ще е част от битката му за добро.  Било е време на „криволичене“ (блуждаене). Но с доброто, което накрая е избрал, той ще бъде „изчистен“.

 

Така е станало с Давид; също и с Петър. Техните грехове са били част от битката им, която е завършила с победа – със спасение.

 

Но обратно, от сегашните действия на човека може да се съди за онова, което е правил преди. Днешният му живот (буквално днешният) придава смисъл на целия му предишен живот. Оказва се, че „ти си това, което си днес.“

Затова не бива да се отлагат добрите мисли и дела; защото не се знае кога ще завърши животът на когото и да било. А от последното ще се съди за всичко.

 

 

за обществото, за човека

За съдбата

Публикуване на коментар

Усещането за обреченост (за неизбежност на неуспеха и нещастието) възпрепятства всяка разумна и полезна дейност; защото отнема надеждата.

 

 

Думи за „съдба“

Думата за „съдба“ е от различни корени в различните езици. На гръцки е „мойра“ – сигурно е свързана с „мерос“, което значи „част“. Значи може да се преведе като „дял“ – че нещо някому е „отделено“, та да бъде за него.

На латински е „фатум“, от „фатеор“ (казвам, произнасям). Значи там тя е „изреченото“, което вероятно ще се сбъдне.

А на български – „отсъденото“.

 

Не казвам, че думите имат някакво „истинско значение“, което бива замъглено заради погрешна употреба. Не, значението на думите е само това, което е в употреба – било устно, било по книги. Затова и Аристотел, създавайки философския си речник в „Метафизика“ често казва: „тази дума има няколко значения“. Но различава „главно“, или „основно“ значение на думата от преносни или просто второстепенни.

И все пак думата е, според основната си част („корена“ й), свързана с други думи. Тя им е „сродна“; и от това сравнение се търси някое „основно“ или „главно“ значение. А и да не се търси съзнателно, възможно е коренът със самото си звучене да го внушава на хората. Така че не е изключено да мислим за „съдбата“ като за нещо, на което сме „осъдени“. Оттук може да възникне усещането за вина, заради която сме осъдени; и въпросът дали това „осъждане“ е било справедливо.

 

Но дали ще се мисли с помощта на гръцката, латинската или българската дума, все се оказва (ако сме повлияни от основното значение), че съдбата от някого се определя. Някой е направил нещо, така че да се случат нещата, които ни засягат и от които сме зависими; но които от своя страна не зависят и никога не са зависели от нас. Това са „външните“ неща – тези над нас; обстоятелствата, на които не влияем и които ни предхождат.

Невъзможно е да няма такива обстоятелства – ако нямаше, би излязло, че човекът е всемогъщ. И тъй като всеки знае за неща, които го засягат, а не могат да бъдат променени, значи всеки има „съдба“.

 

*

 

И сега идва въпросът за „определящия“ съдбата ни. Той винаги може да бъде поставен, макар че от това рядко произлиза интересен разговор.

Който казва, че е вярващ (религиозен), той лесно дава отговор. Това не значи, че следващите въпроси, които събеседникът би задал, няма да го затруднят.

 

А какво казват другите?

 

Да видим най-напред  кои са онези обстоятелства, за които хората по-често мислят.

Без съмнение, ти си в тяло и животът ти е определен от това. С годините узнаваш, че той изглежда кратък; а и фактическото ограничение в години се отнася без съмнение за всички хора. Може ли разлика от 10, 20 пък дори и 50 години да се смята за много важна?

Това, че сме от някакъв пол, също е независеща от нас даденост. Става въпрос за пола „по рождение“. Някои ще кажат: „Той може да се смени“. Да, изглежда, че някак може, но не може да се направи така, че “първоначалният“ ни пол да го е нямало въобще. Все някакъв спомен ще има.

Освен пола, ние се намираме и в други обстоятелства „по рождение“ – особености на тялото ни, вродени способности, родители и т.н.

 

Кой е отговорен за всичко това? Ако човекът е „религиозен“ той би трябвало да знае кой, да не размишлява дали даденото му е справедливо (предполагаме религия, според която Бог е справедлив) и оттук нататък да живее според предоставеното му. А ако не е? Тогава какво?

 

 

Някой е отговорен

 

Възможно ли е да се мисли, че „никой не е отговорен“? Това ще значи, че всички тези важни за живота ни неща са напълно „случайни“. Те не просто са се случили „неизвестно как“ – това едно; но освен това не съществува никакво разумно (зависимо от мисъл, воля, план) основание те да са така. Тук няма никакъв разум: нещата около нас „са си така“ и толкова.

 

Поради собствения си неизбежно натрупван опит човек би трябвало да узнае, че това не може да е вярно. Твърде много неща около нас се случват, защото някой е възнамерявал да направи нещо и донякъде го е направил. Ако това не е всемогъщият Бог, значи са други разумни същества.

Но разумните същества, за които знаем, не са всемогъщи. Значи обстоятелствата са отчасти тяхно дело, но отчасти и не са. Същественото (за което споменах преди малко) обаче едва ли е тяхно дело. Някои неща със сигурност – не, а и повечето обикновено не.

 

*

 

Излиза, че невярващият би трябвало да приема по-важните неща в човешкия живот за „случайни“. Няма отговорен (обвинен) за тях.

Но дали заради думите или заради друго, твърде рядко може да се срещне човек, който да не мисли, че за важното в живота му някой е отговорен. Това значи, че хората все пак не приемат така наречената „съдба“ за нещо случайно. Все някой трябва да е взел решение за нея, да е „отсъдил“. Нещо да е казал или разделил.

 

Ако човекът е невярващ, тогава той просто стеснява кръга на „съществените неща“ – оказва се, че това са само тези, в които участват хора. Значи той престава да се интересува от въпроса как е станало така, че е човек, а не нещо друго; как е станало, че е от точно този пол, че се е явил на света в ето тази негова част (Земята, някой континент и т.н.).

 

Той се заема с въпроси от „обществения живот“. Те го интересуват, защото му се струва, че там важното зависи от волята на хората, и следователно може да се открие отговорният – и да му се поиска сметка.

 

Да помислим за тези неща

 

 

Що е „обществен живот“?

Когато се говори за обществен живот, хората много често  (или най-често) се сещат за думи като „държава“, „политика“, „партии“, „медии“, „институции“, „законност“.

Тези асоциации към израза идват от предположението, че общественият живот е нещо, което се „управлява“ отнякъде. Мисли се, че той има като първа и дори единствена задача да послужи за благосъстоянието на отделните лица.

Повечето хора негласно се съгласяват с това – че благосъстоянието е висшата ценност. Какво се разбира с думата „благосъстояние“ – това е отделен въпрос .

 

*

 

И тъй, общественият живот, предполага се, е поставен на основата на закони, които могат да бъдат добри или лоши; и ако той може да се подобри чрез приемане на закони, то е редно е те да бъдат променяни и допълвани (за да се усъвършенстват). Тази дейност – въвеждането на закони – се мисли за задължение на държавата.

 

От друга страна, съществува „политика“, която се състои от отношения между партии. Интересно е, че дори някой да членува в партия и да я харесва, отношението му към „партиите изобщо“ най-често е негативно. Защото е прието за тях да се говори зле. На тях по принцип се гледа като на сдружения, създадени, за да се удовлетворят нечии лични цели, които пак са свързани с благосъстоянието – но не това на „обществото“, а на членовете на тези партии, като се започне от елита им.

 

После: институциите на държавата, като народно събрание, министерства, съд, университети и т.н., са, преносно казано, нейни органи; и те действително се възприемат като такива. Мнението за тях днес също е негативно. Прието е да се казва, че те по-скоро „не работят“ или че, най-много, „работят незадоволително“. Това твърдение не се аргументира – смята се че истинността му е очевидна. Ако някой попита говорещия защо мисли така, отговорът ще е реторически. Примерно: „Погледни какво им е образованието на тези, които взимат дипломи“. Не се казва какво значи „да се погледне“ към  образованието, нито как събеседниците ще измерят неговото качество.

 

И тъй, на мнозина им изглежда, че общественият живот зависи от дейността на държавата и от борбата между партиите. Каквото и да правят те – държавата и партиите – оценката за тяхната дейност остава неизменно негативна. Както казах, тази оценка  съществува без доказателства; но ако някой започне да разпитва, непременно ще му споменат онова, което изглежда като смисъл и цел на тяхната дейност – благосъстоянието на „хората“. И ще се каже: „Добре ли живеят хората?“

Признавам, че много отдавна не съм чувал някой да каже публично или дори в частен разговор, че „хората живеят добре“. Днес трудно някой би посмял да изрече такова нещо. Даже ми се струва, че не е и лесно да го помисли – което мен лично ме тревожи, защото човек трябва да е способен да мисли различни неща, включително и такива, които по някаква причина не се говорят.

Ако някой попита за моето лично мнение, аз бих казал, че хората по света (а не само тези тук и сега) не живеят добре. Но не мисля, че причината за това е в държавата, или пък в обществения живот.

 

 

Медии

 

Има още един орган на „обществения живот“, за който споменах в началото – това са „медиите“. Те са нещо особено: за тях не толкова се говори, колкото самите те говорят за всичко останало. Може би това е причината мнението за тях да е по-скоро добро. Вярно е, че те рядко биват хвалени; но пък и не биват упреквани така упорито, както се упреква, примерно, „държавата“. Поради това те се радват на нещо, което се нарича „медиен комфорт“ – и това не е чудно, тъй като този комфорт зависи точно от тях. Те са се сдобили с благоприятен образ: този на „осведомители“, и дори „инструменти на гражданското общество“. Така излиза, че най-вече те съдействат за благосъстоянието на хората. Въпреки тази своя положителна дейност, те никога не твърдят, че благосъстоянието е постигнато;  но и не казват, че причината за това трябва да се търси у тях.

Така че хората, съсредоточени върху неприятностите, за които самите медии им говорят, не мислят толкова за медиите, колкото за това, което се казва през тях; и затова самите те, като производители на мнения, остават някак незабелязани. А да си незабелязан в една обстановка, където мнозина биват охулвани, и при това точно от теб да зависи кой ще бъде повече и по-често охулван – това е постижение.

 

 

„Тук и сега“. Вяра в „съдбата“

 

И тъй, виждаме следната картина (тя е в съзнанието на мнозинството, внесена е там).

Благосъстоянието на отделно взетите лица, наричани съчувствено „хората“, отсъства; партиите живеят само за себе си; държавата по същество не функционира, и поради това всекидневно се изричат косвени или преки призиви тя да бъде „закрита“.

Тези призиви, а сигурно и дела в тази посока, идват отвсякъде, включително и, както се казва, „отвън“.

 

И сега: ако някой се заинтересува от причината, поради която тази държава след толкова много приети закони и след толкова много и различни правителства, сменили се за 25 години, и при толкова работливи медии продължава да не осигурява желаното благосъстояние, отговорът, отвъд който вече не се минава, е следният: народът „не става“. Не просто държавата, но и цялата страна, погледната като сбор от човешки индивиди и в своята история дори, няма шансове за благосъстояние, защото тя е „просто такава“.

Да бъде нереализирана, лоша, достойна само за упреци, негативен пример за целия свят – това е нейната „съдба“.

 

*

 

„Съдба“ е дума, която не се употребява често във всекидневието, нито в публичното говорене. Същевременно нейното съдържание е такова, че е добре човек да си служи с нея, поне в мисленето. „Съдбата“ е онова, което по някаква причина „не подлежи на промяна“, и при това засяга най-важното в живота.

А ако човек не може да промени най-важното за себе си, това означава, че не е свободен. Защото каква полза от свобода, която се отнася само до несъществени неща?

 

Тази идея за съдба е много вредна за  човешката душа (твърдя аз).

 

И тъй, оказва се, че въпреки всички усилия, положени оттук и оттам, и особено „отвън“, благосъстояние в тази страна няма; и при това не може да има, освен за някои, тъй да се каже, „престъпници“. Тяхното благосъстояние, което впрочем не се оспорва, само подчертава нещастния живот на страната като цяло.

 

Накратко: „тук и сега“ е добре само за „лошите“.

 

Ето две мнения или два предразсъдъка, на които ние тук, на нашата среща, трябва да обърнем внимание:

1) че няма по-висша цел за човека от „благосъстоянието“ му  (наричано също „стандарт на живот“) – и че то е единственото „добро“; и

2) че тази цел (благосъстоянието) не е осъществима в „тази страна“ за „почтения човек“. А кой ще обяви сам себе си за „непочтен“? Никой. Значи никой няма да признае, че е постигнал тази цел, и дори няма да си позволява да мисли така.

 

Поради това призивите „да се бяга“, и подчертаният, и много позитивен интерес към всеки „избягал“ и поради това „реализирал се“, звучат естествено и се приемат без обсъждане. Интересно е, че бягството се явява като свидетелство дори за „почтеност“. Нали е прието да се вярва, че „избягалият“ е „успял“. Но щом „навън“ всички успяват почтено, значи и той е почтен.

И тъй, тази цялостна „реализация навън“, се представя във всеки отделен случай като несъмнен факт. „Навън“ провалени няма, а „тук“ провалени са всички.

 

Това поне е позицията на медиите. Тя се възприема и от така наречената „интелигенция“, защото, поради заниманията си с производство на слова и образи, тя се намира най-близо до тях. И затова тази позиция се възприема, статистически гледано, от всеки.

 

Възраженията срещу нея – а именно, че думите „благосъстояние“ и „добро“ не би трябвало да значат едно и също; и че дори така нареченият „стандарт на живот“ „тук“ не е най-ниският, нито пък е привилегия само на престъпници – тези възражения са единични и на тях не се обръща внимание. Те дори не се сочат като симптом за болест у изреклия ги. За тях просто не се говори; пък и в съществуването на хора, които искрено ги мислят, по-скоро не се вярва.

 

Днешната сила на тези аксиоми – за благосъстоянието като смисъл на живота и за съдбата на „тази страна“; и, покрай тях, за неизбежния „успех навън“, е по-голяма дори от силата на твърдения като примерно това, че „човекът е продукт на еволюция“. Защото дори тази теория се обсъждаше и продължава да се обсъжда; и от време на време се сочат, все пак, доказателства в нейна полза. Значи тя може да бъде и оспорвана.

А се оказва, че тези отрицателни приказки относно България и нейния народ не се нуждаят от никакви доказателства – прието е, че те просто отразяват факти. Ако някой изразява съмнение, че това са факти, то той произнася думи без смисъл и с такъв сериозните хора не се занимават.

Защото така той се усъмнява, че представяното в медиите за успех е „добро“, и че злословието, което те разпространяват, е „съдба“.

 

*

 

Тази вяра, за която говоря и на която съм противник, е вредна. Тя сковава хората, отказва ги да се трудят и да живеят с надежда; тя им пречи да живеят щастливо. Това е вяра в „злата съдба“.

 

Но защо тази вяра е толкова устойчива? Наистина, медиите допринасят за нея много, правят каквото могат; но причината не е само в тях. Те все пак са само високоговорители, разпространители на словата на земната власт. Но си спомням, че дори във времето на социализма, когато те трябваше да говорят добре за положението в страната и дори за самия български народ – дори и тогава негативното мнение, което днес има цялата власт, пак съществуваше. Значи то няма да се преодолее просто с медийна политика, дори тя да се насочва от едно място, и дори да е разумна.

 

 

Самооправдание, алчност, злословие и лицемерие

 

Това, от което идва здравината на тази вяра и с което всеки трябва да се бори, е склонността към самооправдание. В едно от посланията на св. Иоан Богослов  се казва: „Който твърди, че няма грях, той е лъжец“ (1:8-10). Но точно съпротивата срещу разкаянието, срещу приемането, че като човек си грешен и поради това живееш лошо – точно тази съпротива поражда желанието за охулване на всички наоколо. Тя е в съгласие с вярата в „злата съдба“.

 

Защото човек, който не признава, че е грешил, и при това грешил в същественото, ще представя греховете си, за които околните и съвестта напомнят, за нещо чуждо, причинено „отвън“. И така ще ги отрича. Затова той непрестанно ще търси онази принуда, идваща от околните, поради която той е правил онова, което е правил; и с която ще се оправдава.

 

И също – той ще е съгласен, че смисълът на живота е в благосъстоянието; защото с това пак ще избегне въпроса за греховете. Той е правил, каквото е правил, за да постигне благосъстояние – така е редно. Поради това е вършил и зло; но не може да бъде обвинен. Защото е прието, че в „тази обстановка“ човек е длъжен да постъпва зле (нечестно, несправедливо, егоистично), ако иска да получи благосъстоянието, което пък справедливо му се полага.

И ако тази цел – благосъстоянието – дори след всичко това пак не е постигната, то е защото той се е оказал прекалено добър, за да я постигне. Вършил е зло, но не достатъчно. Затова, ако му посочат хора, които имат благосъстояние над неговото, той непременно ще ги обяви за „престъпници“; а себе си ще посочи за добър.

Доказателството за това ще бъде, че е „неуспял“.

 

Ако пък му споменат за хора, които са се отказали да преследват благосъстояние точно за да не правят неща, които той прави, той ще намери начин да каже, че такива хора „наоколо“ всъщност няма.

Поради това той обича да говори (да злослови) така: „Ние сме такива и такива…“ – „…всички сме порочни, всички сме негодни и т.н.“

А кой го е упълномощавал да говори за всички? А той дори не говори за всички по земята, а именно за всички „околни“ – и, както често става, точно за сънародниците си. Той представя своята порочност за съдба, и то не точно лично негова, а обща: надявайки се да чуе съгласието на други неразкаяни като него, които също намират за удобно да изтрият личните си грехове, като ги обявят за общи, естествени (по съдба) и неизбежни.

При това, за да обвини по-добре „тези наоколо“ заради порочността им, той ще настоява, че някъде другаде живеят „непорочни“, които, точно поради това, че са непорочни, имат и благосъстояние. А той лично няма – но не поради своята собствена порочност, а поради порочността на всички „тук“, която е и тяхна съдба.

Това е съдба, за която те всички като цяло могат да бъдат обвинени: защото, сравнени с „непорочните отвън“, те са я заслужили; но пък той лично не може да бъде обвиняван, тъй като е фатално зависим от порочността на „околните му“.

Това привилегироване на „самия себе си“ е лицемерно. Лицемерието е това – да привилегироваш някого, защото ти е приятен.

 

 

Най-злата страст

 

Такъв човек ще се гневи дори само като чуе, че някой наоколо живее честно, но има успех и е щастлив – защото така ще се опровергае неизбежността на собствената му порочност, порочността на всички наоколо и особената порочност на по-успелите сред тях. Ето този гняв от успеха, който при това е съвместим с нравственото добро, наричам „завист“. И това е най-злата страст.

 

Пътят за спасение от нея, и от всички други, е един – разкаяние, което значи и смирение: съгласие, че си грешил.  Това разкаяние не само прави човека щастлив, но, ако се разпространи, внася добро и в това, което наричаме „обществен живот“. И това може да се случи при същите закони, при същите държавни институции, при същите медии и несъмнено при същия народ.

 

За него трябва просто да се говори.

 

*

 

Текстът е четен на 27 ноември, четвъртък, на „Научно практически семинар по проблеми на публичното управление“, организиран от катедра „Публична администрация“ на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

Водещ на семинара – доц. д-р Александър Маринов

 

за обществото, за човека, платонизъм

Кой е учен (философ)?

Публикуване на коментар

(места от Платоновата „Държава“ 369-540)

1. Неизвестната причина да желаем знанието (истината за нещата)

Мнозина, стремейки се към безсмъртие, се отдават или просто на телесно възпроизвеждане и се грижат за потомството си, или вършат дела, които мислят за велики и забележителни; и така възлагат надеждите си било на децата и внуците си, било на паметта за извършеното. Но възпроизводството и славата не винаги съответстват на добрия живот.
И защо един зъл или просто неинтересуващ се от красивото и справедливото човек би трябвало да заслужава безсмъртието повече от справедливия? Затова Платон размишлява за справедливостта като път да се “заслужи” безсмъртието – което той си представя като безпрепятствено съзерцание на истината в отвъдното.
Това означава, че би трябвало да се приемат за истинни често отхвърляните разкази за напълно справедливите, неподкупни и безпристрастни съдии в отвъдното. Те ще отсъдят така, че живелият справедливо, макар и с много трудности и външни нещастия човек, ще получи съвършеното щастие отвъд.

2. Ученият (философстващ) страж

…по този повод Сократ започва с размисъла си за военните, които той нарича “стражи” (phylakes). Това ще са хора, които, подобно на добрите кучета, ще бъдат гневливи спрямо враговете и кротки спрямо своите съграждани. Но не всяка природа е способна да съчетае тези две качества. „Някои“, казва той, „са смели в бой, но за съжаление си остават винаги сурови и груби, а други са умни, но пък слаби и изнежени.“ За да създадем добрите стражи, които ще съчетават добре и двете качества, ние се нуждаем от добро възпитание.

Това е темата за възпитанието (началното образование), която Сократ превръща в тема за музиката и гимнастиката. Защото човек се състои от тяло и душа, като тялото ще се поддържа от гимнастиката а душата – от музиката. Впрочем гимнастиката само на пръв поглед е за тялото – всъщност и тя е за душата, но нейния път е такъв – чрез правилно обучение на тялото да се оформя и душата.
Та при обсъждането на музиката става дума и за поезията; и Сократ говори за Омировата (и трагическата) поезия, като посочва главния й порок – че представя боговете погрешно. А първото, което човек трябва да знае за боговете, е, че те никога не могат да бъдат причина за никакво зло. Така че поезия в добрата държава, казва Сократ, не може да бъде като тази, която всички тук слушаме.

Относно гимнастиката той говори по-малко; и обръща внимание на умерената и полезна храна, с която трябва да се хранят стражите.
И покрай това казва: „А необходимо ли е лекарят да се занимава с всички възможни болести? В добрата държава хората не би трябвало да се лекуват толкова продължително и грижливо, както правят сега. Ако човек може да се излекува с малко грижи – нека го направи, а ако не – тогава защо да поддържа едно неспособно да оздравее тяло?“

3. Закони и нравственост в държавата на такива стражи

Законността започва с уважението на младите към родителите и по-възрастните. Да се предписват закони в тази насока не е разумно: това би трябвало да са неща, които всеки възпитател знае от себе си.

Законите не би трябвало да са твърде много.
Там, където се установяват много закони, които се отнасят до всякакви подробности, държавата заприличва на болен, който цял живот не прави друго, освен за се лекува, сменяйки лекарствата. Нужни са основополагащите закони, засягащи богопочитанието.

това…остава на Аполон Делфийски, който ще определи най-големите, най-добрите и първите от постановленията.
Те се отнасят до изграждането на светилищата, жертвоприношенията и другите култове към боговете, духовете и героите, също и за гробниците на умрелите и за всичко, което трябва да се върши за тях, за да станат милостиви към нас.
Такива неща ние самите не знаем, а когато уреждаме държава, не бихме ги поверили на никой друг, ако имаме ум, нито бихме си послужили с друг водач, освен с родния бог (427 b-c).

Ако тази мислено построена държава е добра, в нея би трябвало да се виждат някои всеизвестни добродетели. Това са (раз)умността (или мъдростта), мъжеството (храбростта) и благоразумието. Там е и онази, която сякаш ги обхваща и заради която е започнал целият разговор – справедливостта.

Мъдростта в държавата се състои в знание за доброто управление; това знание е достъпно само за малцина и се притежава от най-добрите стражи.
Храбростта е правилно разбиране за това, кое е страшно и кое – не; то принадлежи на воините.
Благоразумието е въздържаност и владеене на страсти и удоволствия, и трябва да бъде споделяно от всички: не само от управляващите и воините, но и от останалите граждани. Като цяло държавата е благоразумна най-напред когато

…желанията на мнозина, които са и развратени, се управляват от… ума на малцина, които са и по-прилични (431 d).

4. Държавата трябва да се управлява от учени (философи)

Възможна ли е тази държава? Нека най-напред да се съгласим, че такава, каквато я мислим, тя е добра. Ако един художник нарисува красив човек, образът пак ще е красив, дори художникът да не може да докаже, че такъв човек е възможен.
Държавата трябва да се управлява от учени. Все пак за едни хора е определено да придобият знание и да управляват държава, а за други не е – те би трябвало да следват управляващия.

Но кой впрочем е учен (философ)? Не е ли този, който обича цялото знание, всичко, което може да бъде узнато?
Обаче сред претендиращите да са такива и интересуващи се на пръв поглед от всичко има странни хора. Има някои, които “си дават ушите под наем” и слушат всичко – примерно, изпълняваното на Дионисовите празници. Това са

Любители на слушането и гледането, обичат хубавите звукове, цветове, образи и всичко, което е създадено от такива, но техният ум не е годен да види и да се любува на природата на самото красиво… (476 b)

Някои нямат знание (то е за съществуващото), но все пак нещо знаят. Те имат “мнение”. То е по-тъмно от знанието и по-ясно от незнанието.

Някои мислят за красивите неща, но без да мислят за същността на красивото и без да вървят след онзи, който би ги водил към неговото познаване. Те желаят и обичат това, за което имат само мнение, а не знание. Това са любители на мнения (479 е – 480 а).

А учен (философ) е този, който обича цялото знание; наблюдава истината.
Той има знание за съществуващото, а не мнение. Той е любител на мъдростта и обича всичко истински съществуващо. Поради това той мрази лъжата, тъй като тя се отнася до несъществуващото и го представя за съществуващо.
Такъв човек ще изостави насладите на тялото, няма да е користолюбив (сребролюбив), и ще е великодушен. А противоположният нему няма да е годен за наука (философия).

Подобава другиму, а не нему да припечелва пари за ония неща, за които парите се припечелват с големи жертви (485 е).
Малодушието е твърде враждебно на душа, която винаги се стреми към всецяло божественото и човешкото.
Ще порицаеш ли ти по някакъв начин такова занимание, с което никой по никакъв начин не би могъл задоволително да се занимава, ако той не е по природа паметлив, способен да учи, великодушен, приятен, приятел и близък на истината, на справедливостта, на мъжеството и благоразумието (487 а)
Водач на такъв човек трябва да е преди всичко истината, към която той е длъжен да се стреми всякак и всякъде, защото, ако е мошеник, не може да има нищо общо с истинската философия (490 а)

Известно е обаче, казва Адимант, че онези които се занимават с наука (философия), обикновено изглеждат малко подходящи за управление. Едни от тях, макар и да са учили и способни, стават странни (претенциозни); други пък се трудят във философията добре и скромно, но изглеждат безполезни.

Сократ му отговаря така: хората, годни за истинска наука и философстване, или не преодоляват уловките по този път, или, ако ги предолеят, просто биват отхвърлени от останалите в държавата. Едните биват развращавани, защото очевидните им дарби привличат разни предложения и ласкателства, на които те не могат да устоят; другите пък не могат да се доближат до управлението поради омразата на управляващите и на мнозинството към тях.

От друга страна, в тези занимания навлизат множество негодни за нея хора, нищожни природи, които съдействат за оклеветяването им.

А природата на философа е много рядко срещана. Такъв човек, освен да има влечение към знанието, трябва да бъде остроумен и схватлив; и същевременно паметлив и упорит. Такова съчетание трудно се среща.

Трябва да бъдат търсени не само благородни и сериозни по характер, но и такива, които имат природна дарба за това обучаване. Такъв човек трябва да бъде паметлив, неуморим и много трудолюбив…
Чрез това се нанася безчестие на философията… че с нея се залавят хора не според нейното достойнство…
Ние ще сметнем за осакатена душа тази, която сама мрази и мъчно понася доброволната лъжа и негодува, когато другите лъжат, но леко приема недоброволната лъжа; и не се гневи, когато бъде заловена в невежество, а охотно се търкаля в незнанието си като свиня в нечистотии (535 b–d)

5. Знание за същественото

Възможна ли е изобщо такава държава? Може да допуснем, че ако такава природа получи възможност да управлява (ако е монарх), то тя може да стане причина за доброто на мнозина. Това не е невъзможно.

Но какво трябва да знаят стражите (главните стражи, самите управляващи)? Първо, те трябва да имат истинско, сигурно знание, а не да се колебаят сред мнения. Трябва да са приели, че нещата са “някакви”, защото са причастни на обща идея, и да се стремят към знание за идеята. Но коя е най-важната идея, за която да имаме знание?

Това е доброто (благото). Какво е то?

Ето едно сравнение – доброто е като слънцето.

Както слънцето позволява да виждаме, така и доброто позволява да знаем (мислим, разбираме). Защото то осветява мислимите (невидими, несетивни неща, идеите). То придава истина на тях – прави ги познаваеми; и, от друга страна, създава у нас способност за познаване. А онзи, който няма достъп до истината, е като гледащия на нощна светлина – вижда само неясни очертания.

Как се стига до знание? Като математици ние можем да се опираме, примерно, на начертания; но като търсещи най-същественото се опираме само на чисти мисли.
Най-висшата способност на разума е умът; след него – размисълът (разсъдъкът), после – убедеността (приемане на нещо на вяра, без аргументи, без знание), после – предположението (представянето, че нещо е така).

Второ сравнение – хората са като затворници в пещера.

Трябва да сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение… (517 b)

Просвещението не е такова, каквото си го представят някои. Тия някои твърдят дори, че в душата няма знание, а сами ще го вложат в нея, както например биха вложили способност за гледане в слепи очи… Но сегашното наше разсъждение показва, че душата на всеки човек има такава сила и такова оръдие, чрез което той се учи (518 с)

За управляването на държавата са непригодни както хората, които не са просветени и не са опитни в истината, така също и онези, на които е позволено без никакви ограничения да се занимават с наука.
Първите – поради това, че нямат цел, заради която да вършат всичко, което биха правили частно и публично, а другите – защото макар да имат добро намерение, нищо не ще направят, защото смятат, че още приживе са се заселили на островите на блажените (519 с)

Трябва да подбуждаме най-добрите природи да се отдават на науката, която по-рано нарекохме най-възвишена. Те трябва да съзерцават доброто и да се издигат високо…
[И след като сме ги довели до науката, ще им кажем, че] другаде такива хора обикновено не вземат участие в грижите за държавата. Но те са се създали като учени (философи) сами, без участието на управниците там; и понеже са учили на свои средства, те и никому не са задължени за своето образование… А вас ние ви родихме за вас самите и за цялата държава – за да бъдете водачи и царе… (519 b – 520 d)

Зрението вижда и голямото, и малкото – но не като нещо разделено, а като нещо слято… Мисълта пък е заставена да вижда голямото и малкото не като слети, а точно като разделени, и с това е противоположна на зрението. Защото всички видими неща са и големи, и малки едновременно – но това се разбира не от зрението, а само от мисълта. Така че те – голямото и малкото – са мислими неща. Поради това някои неща ние наричаме мислими, а други – видими.
Също – ние можем да видим всяко нещо като едно, но и като безкрайно множество. И тук има противоречие, което може да предизвика размисъл.

6. Към съвършената образованост и справедливата власт

Още като деца стражите ще придружават родителите си на военните походи. След като навършат 10 години, те се отделят от тях и отиват по селата. Там науките вече им се преподават – но без принуда, като на игра.

Най-важни от науките са:

Геометрията; знанието за обемните тела (стереометрия); астрономията; музика (и питагорейците твърдят, че музикалното знание е близко до астрономическото. Но как?)
Изследването на всички тези науки трябва да се насочи към взаимната им близост и сродство – по какъв начин те са близки помежду си? (531 d);
Другите начини на изследване се отнасят или към мненията на хората и техните желания; или към произхода и състава на предметите; или се отдават на грижа за изхранване на раждащото се и съединяващото се.

Проверява се способността им за физически дейности (в продължение на 2-3 години). През това време не е нужно да се товарят и с умствени дейности.

След това (когато вече са навършили 20 години) науките им се преподават отново, като вече се подлагат и на общ преглед, за да се покаже сродството помежду им. Така ще се разпознае диалектическата природа на някои от обучаваните. Това ще продължи до 30-годишна възраст, и тогава пак ще се отберат най-добрите. Това са най-упоритите и най-способните да вървят към истината.

Всяка от науките ползва свои предположения. Само диалектическият метод издига предположенията до самото начало (533 b-с).
Диалектик е онзи, който има доказателства (може да посочи основанието) за същността на всяко нещо.

(Впрочем сега онези, които се занимават с диалектика, са изпълнени с беззаконие – защото като подхвърлени деца се гневят на отгледалите ги като родители хора, а би трябвало да ги уважават – макар да не са истинските им родители.
То е, защото отхвърлят обикновените, но правилни мнения (подобни на осиновили ги баща и майка), въобразявайки си, че много са напреднали в знанието (а не могат да го достигнат, не узнават коя е истинската философия, не откриват истинските си родители, а се отричат и от отгледалите ги). Тези хора са “недоучени” – те са най-лошите. А истинските учени трябва да са скромни и сериозни).

И тъй, за усвояването на диалектиката ще се отделят пет години. После те “ще бъдат преместени в пещерата” – и в продължение на 15 години ще се занимават с военни и граждански дела.
След като навършат 50, те вече ще са напълно зрели. Тогава може да се занимават с каквото желаят – било с философия, било с управление на държавата или с възпитаване на други стражи.

Всичко това може да се случи, ако управници станат истинските учени (философи) – или мнозина, или само един (540 d)

*

Преводът е на Ал. Милев, от: Платон. Държавата. „НИ“, 1981.
На места е редактиран.

за литературата, за обществото, за събитията днес, за хуманитаристиката, за човека, история

Гръкомания

Публикуване на коментар

Гърците и Рим

Източната Римска империя е била гръкоезична. Въпреки това езикът на администрацията и правото е бил латински поне до първите наследници на Юстиниан – значи около век след изчезването на Западната империя.

Иначе европейският югоизток е бил и е останал гръкоезичен – като се започне още от времето на полисната колонизация, VII в. пр. Хр. Но гръцкият е бил език по-скоро на градовете – и то главно на търговските градове. Значи се е говорел повече по крайбрежието. Всички влиятелни полиси от класическата епоха, с изключение на Тива и Спарта, са на море.
Ако погледнем по на изток: още от най-древни времена Кипър е бил населен с гърци. В Африка съществуват Кирена (в днешна Либия) и Навкратис (в делтата на Нил). След победата на македонците във войната с Персия гръцкият език се сдобива с още няколко важни бази; и първа сред тях е египетската Александрия.

Но нито при Александровите наследници, нито в епохата на Империята гръцкият не е имал такава тежест на Изток, каквато латинският на Запад. Причината е проста – разлика в размерите. Латиноезичният свят – това е само Европа западно от Адриатическо море, а по суша – от Сердика нататък; и част от африканското крайбрежие.

(Относно позицията на нашата столица като сухопътна граница – точно така е. На големия църковен събор от 343 г. тук са присъствали само западни епископи. Източните, повечето от които подкрепяли арианството, или напуснали града или изобщо не дошли, и провели отделен събор в Пловдив. Но за това напрежение между епископата на Изтока и на Запада се е знаело още преди събора, и затова срещата е била определена „на границата“.
Може би и затова Константин Велики е смятал града – наред с Византион – за подходящ да бъде столица на Римската империя: „He eme Rome Sardike esti…“).

От своя страна европейският Изток – гръко-римски и християнски – е огромен. Той включва по-голямата част от Хемуския полуостров, цялото крайбрежие на Черно море, цяла Мала Азия и териториите на юг по Ефрат, а в Африка – целия Египет. И също – земите на север и североизток от Черно море. Ето защо гръцкият език, който се разпространява по крайбрежията, остава само един от многото. Защото сушата е обширна.

*

Древните гърци са развили идеологията за специфичното си „образование“ (paideia) през V и IV в. пр. Хр., и то главно в Атина – благодарение на мислители като Перикъл и Изократ. Те просто искали да обосноват лидерството на атиняните сред останалите гърци. По-нататък обаче атинският възглед за това, кое е „истинско елинство“ бил възприет от всички, които се смятали за гърци; и им е бил приписан и от външни сили – вероятно от Македония и несъмнено от Рим.

Към II сл. Хр. вече съществува идеята за гръко-римски свят. Той разчита на римската военна мощ и натрупания от римляните държавно-правен опит; а философията, математиката, астрономията и изкуствата – не само поезията и изящните изкуства, но и медицината – се смятат за гръцко изобретение и се развиват от гръкоезичните поданици на Империята.

Този свят смята себе си за благоустроен – в сравнение със световете на съседите си. Той има сигурни граници и поради големината си е самодостатъчен. При това той твърди, че е красив – може както да строи красиви сгради, така и да изгражда красиви човешки души.
Така той се оказва подобен на „космоса“ – природния свят. Както природният свят е благоустроен, самодостатъчен и красив, така е бил, според някогашните идеолози, и гръко-римският.

Елинофилия

Ако елинофилията е силен интерес и дори пристрастяване към културата на древна Гърция, то във византийския свят тя не съществува. Изключенията са редки и се явяват в последните десетилетия на Византия (Георгиос Гемистос-Плитон, ХV в.).

Но на Запад почти винаги е имало интерес към гръцкия свят – и то не точно като християнски, а именно като източен и древен. Както наскоро каза една моя блестяща студентка: „Западът гледал на Византия по същия начин, по който гледал и на ислямските страни – богата, тайнствена, екзотична, препълнена с чудеса и възможности за удоволствия.“
През ХII в. един плодовит автор на романи в стихове – Кретиен дьо Троа – пише романа „Клижес“, чийто главен герой е внук на константинополския император. Баща му пристигнал на Запад в двора на крал Артур и там се залюбил с една прекрасна знатна дама; и се оженил за нея.
През ХIV в. Бокачо и Чосър поставят действието на някои от новелите си в древна Гърция – или в нещо подобно на нея. През ХV в. гръцкият език вече се преподава в Италия, и във Флоренция се правят първите пълни преводи на Платон и други гръкоезични философи; през ХVI в. интелектуалци като Рабле и Ронсар показват широко и точно познаване на старогръцката словесност. По-нататък старогръцки исторически и литературни сюжети се явяват у Шекспир, Расин… не е нужно да се изброява.
В продължение на няколко века елинофилията на Запад е устойчива и достига поетическите си върхове в началото на ХIX в. – „Фауст“ на Гьоте, „Чайлд Харолд“ на Байрон. Самият Байрон става участник в гръцкото въстание и загива в Месолонги като боец за освобождението на Гърция. Но неговата съдба е изключителна – повечето елинофили са останали далеч от тези места.

Западната елинофилия е първо ренесансова, а после романтическа. Това са интелектуалци, които гледат на Гърция като на място, където небесната Платонова „красота“ е слязла на земята, въплътила се е в поезия, скулптура, архитектура; в човешки души и държави; създала е велика история и героични биографии.
Тя – тази елинофилия – е умозрителна. Това са трупани в продължение на векове представи на хора, които никога не са посещавали тези земи, нито са разговаряли с обикновени гърци; сбор от мечтания на учени и поети, които сигурно са желали да пътешестват нататък, но не са имали възможност. Ако бяха пътешествали и останали известно време по местата, за които пишат, те сигурно щяха да са по-малко възторжени. И все пак през ХIХ в. някои мъже с такова умонастроение отишли там и извършили подвизи, включително и археологически – като Шлиман.

В православните страни, като изключим нова Гърция, елинофилия в този смисъл няма. И да се яви някъде, тя може да е само отглас или подражание на западните представи. Тя е светско явление, странно и чуждо за православния Изток.

Гръкомания

Гръкоманството е секта. То съществува само в православните общества. Трябва да се забележи, че гърците не са по-предразположени към гръкоманство, отколкото българите, румънците или други народи от православния свят. То няма нищо общо с естествения и разумен гръцки патриотизъм. То се явява сред хора, които смятат себе си за „чисто православни“; и поради това развиват у себе си подозрителност, надменност и враждебност към всички, които не са „чисти“ по техния начин.
Аз не мога въз основа на личен опит да кажа какво е отношението на гръкоманите към обикновените гърци. Предполагам, че не е твърде положително. След малко ще дам и един пример в подкрепа на това предположение. Но знам какво е отношението им към българите. То е чувство на фанатична омраза.

*

Ето с няколко думи в какво се състои особената историческа роля на българския народ и държава – от моя гледна точка и във връзка с темата.
Аспаруховите българи са завоеватели на Хемуския полуостров, подобни на галите от III в. пр. Хр., готите от ІІІ-IV в. сл. Хр. и Светославовите руснаци от Х в. Галите и готите се претопили; руснаците се завърнали на север; а българите основали държава на територията на източната Римска империя. В това се състои техния изумителен военен и държавнически подвиг и незабравима историческа вина – в нечии очи.
Ако те бяха останали за по-дълго езичници, ако после бяха приели католицизма като хърватите, юдейството като хазарите или – по стечение на обстоятелствата – исляма, то общуването им с Константинопол би било много по-опростено. Те биха били „чужди“ и поради това отношенията с тях биха били строени по-прагматично. Би било по-лесно да се постигне договаряне в една или друга ситуация. Защото „чуждият“ не ни е противник по този начин, по който ни е противник „своят“.

Но българите при управлението на царете Борис, Симеон и Петър правят друго – те създават държава-двойник на Византийската империя. Тя е централизирана монархия, има своя православна Църква и при това – което е най-скандално за гръкоманите – тази църква е автокефална, по същество равна на Константинополската. Тя й отстъпва – каквото е положението и днес – единствено по чест. Тази независимост е подкрепена от създаването на писмен, богослужебен български език. Това е език, говорен от южните славяни, поданици на българската държава.
При това в догматическо, а и в литургийно отношение българската Църква винаги върви по пътя на Константинопол. Българите признават решенията на всички Вселенски събори и съобразяват своето богослужение с Константинополския образец. Това твърдо съобразяване с Църквата-майка е ясно засвидетелствано, примерно, през ХIV в. от дейността на св. патриарх Евтимий и св. Теодосий Търновски – духовници, действали в лично сътрудничество с тогавашните цариградски патриарси.

Всичко това означава, че от IX в. нататък Константинопол винаги е имал готов заместник в лицето на България – независимо от името на столицата й. Поради това истинският конкурент на Византия и Цариградската църква през вековете не са били нито арабите, нито римокатолиците, нито турците, нито – в по-нови времена – протестантите, а точно българите.

Ето един мой неотдавнашен диалог с един гръкоман (българоезичен).

Ти не си ли грък все пак?
– Не съм.
Какви са родителите ти?
– Моите родители са потомци на гърци.
Значи твоите родители са гърци.
– Не.
Е как не? Ето, аз съм българин поради това, че съм потомък на българи. Значи и твоите родители трябва да са гърци.
– Не са.
Но защо? Ето, българските турци са такива, защото родителите им и предците им са били турци.
– Не. Българските турци не са турци (казва гръкоманът).
Какви са тогава?
– Не са турци. Тях в Турция няма да ги приемат като турци. И езикът, който говорят, не е точно турски…
Хм… Добре, ако твоите родители не са гърци, значи остава да са българи. Ти какъв си?
– (след кратко мълчание) Аз мразя България.

Това е положението. Иначе човекът е православен християнин (както си мисли). Разделихме се с прегръдка и си пожелахме един на друг да ни пази Бог.

Гръцкият патриотизъм

Аз имам немалко впечатления от Гърция – струва ми се, че никога не съм се откъсвал от живота в тази страна. Познавам и интелигенти, и други; и знам, че там, както навсякъде, има всякакви хора.

За гърка, като и за всеки човек – особено ако е мъж – е добре да бъде патриот. Но е необходимо също така патриотизмът му бъде основан на един общочовешки светоглед; защото иначе ще започне да възприема страната си като остров в безкраен океан, като някакво странно изключение от всичко.
Ако обаче имаме идея за човечество – и то не самотно, а сътворено и обгрижвано човечество – тогава в душата ни полека-лека настъпва мир и ние започваме да гледаме на всички хора приятелски, без при това да забравяме, че между нас има и някои разлики. И не мислим, че мястото, което обитаваме, е съвършено прекрасно или, напротив, напълно безобразно.
Както виждате, аз не изповядвам някакъв нацизъм, а просто мисля как човек да се помири с онези, които живеят покрай него и на които той често приписва всякакви пороци или, обратно, съвършенства – и то вкупом, без да прави разлики. Това нереалистично отношение към близките и изобщо към хората създава тревога и безредие в душата му. Срещу тази вредна склонност се боря, а не срещу конкретни лица или общности.

И тъй, какво е положението, в което се намират гърците от около 200 години насам?
Те трябва да изберат най-напред между 1) мечтата за една православна гръкоезична монархия със столица Константинопол, Егейско море като вътрешно и перспектива за по-нататъшно разширяване; или 2) да се съгласят, че се нуждаят от своя държава, но без да мислят, че благосъстоянието, щастието и смисълът на живота им зависят от размерите на територията на държавата, на която са граждани.
Подобно на нас, и дори още повече, гърците са пострадали, осъществявайки мечтата да доведат държавата си до „естествените й размери“. Както ние понякога намираме, че естествено за България да бъде на три морета, така и на тях се случва да мислят, че е естествено да присъединят половината Мала Азия, Кипър и Хемуския полуостров поне до планината, на която е наречен. Но тези две намерения – тяхното и нашето – не могат да бъдат изпълнени едновременно. А освен това има и други заинтересовани…

Какво трябва да избягва гръцкият патриот?

Първо, елинофилията му е излишна. Тя е част от един светоглед, според който хората и народите се делят на „културни“ и „некултурни“; в такъв свят се водят безкрайни спорове кой повече е допринесъл за „цивилизацията“, „реда“ и „красотата“. Така се стига до убеждението, че и самата природа е нещо грубо и нечисто, което трябва непрестанно да бъде усъвършенствано. Усъвършенстванията засягат човешкото тяло (то е нещо природно) и бързо идват идеите за телесна красота „на всяка цена“, за евгеника и полу-безсмъртие чрез медицина и технологии, и, най-сетне, за свръхкултурен човек, който вечно ще господства над стадото, състоящо се от „селяни“, или просто посредствени хора (Untermenschen).

От друга страна, съществува атеистичен (или „агностичен“) национализъм. Той се основава на вярата в „щастливата звезда“ или „историческата роля“ на точно този народ. Събират се всякакви доказуеми и предполагаеми факти от историята му, за да се покаже, че той е „различен“ – че е „от друг род“ в сравнение с всички останали, взети заедно. Стига се до идеята за особената му „природна сила“, която, именно като сила, му дава право да владее над другите народи. В този случай за цивилизационни успехи може и да не се говори; във всеки случай те не са ценни сами по себе си, а само свидетелстват за тази „сила“.
Реториката, която подкрепя такъв светоглед, си служи със съответстващи символи – образи от природния свят. Това с животни, планини и реки, земя, огън и т.н. Говори се за „свещеност“ на „тази земя“, търсят се пророчества, усилва се интересът към окултизма. Тези неща се случваха в България във времето на късния социализъм, когато фаталистката и глобалистка идея за победата на комунизма започва да се смесва с този съмнителен национализъм и дори да му отстъпва. Но тях ги има и в Гърция, също и днес – известно е.

Особено вредна обаче е злоупотребата с религията, защото abusus optimi pessimus (най-лошо е да злоупотребяваш с най-доброто).
Християнството е вселенска вяра, то е обърнато към всички хора и същевременно към всички народи (Матей, 28:19). Не може следователно някои езици да се смятат за безусловно по-ценни от други, макар и на тях по-рано да са написани важни книги. Това положение е било защитено от св св. Кирил и Методий, то е в основата на тяхната мисия. Добре е да има консерватизъм в богослужението, но не бива да се разделяме заради подробности, защото „човек не се спасява чрез изпълнение на Закона“. Църквата трябва да е единна, но същевременно и съборна, следователно автокефалията на една Църква, която не се отказва от общение с останалите, не е беда за православието; и не бива да се приписват изобретени ad hoc ереси, за да се доказва, че точно този народ не може да има своя православна Църква.
Когато обаче някъде се случи да се твърди, че православното богослужение трябва да е непременно на гръцки, макар и родният език на миряните и духовниците да е друг; ако се каже, че е недопустимо или духовно вредно точно тази Църква да е независима от Цариградската патриаршия; и ако всички, които не са съгласни с тези твърдения, бъдат обвинени в разкол, ерес или просто назовани с обидни думи – значи там някой е изпаднал в гръкомания.
Гръкоманите отделят както себе си като „най-чисто православни“, така и народа, против който са насочени укорите им, като опасен, неразумен, изобщо „по-лош“; и по този начин стават сектанти. Те смятат, че защитават религията. Поради това сектата, която създават, е религиозна.

Няма съмнение, че всеки разумен гръцки патриот би трябвало да е противник на гръкоманията; и също, че точно поради това той би бил укоряван и ненавиждан от гръкоманите.

За някои български интелигенти и православни християни

Смея да кажа, че днес – и не отскоро – мнозинството от интелигентите в България се отнася пренебрежително или направо негативно към своята родина. И тъй като те имат достъп до медиите и често работят в образованието, тяхното мнение на тази тема лесно се разпространява.
Това се случва и в други страни. Ако някой се съмнява, нека погледне „Бесове“ и „Братя Карамазови“; или пък „Алексис Зорбас“. Аз не съм почитател на Казандзакис, но представеният там образ на гърка, мразещ всичко гръцко, е ясен и сигурно е взет от личния опит на писателя. Но да оставя сравненията. Каква е причината за отстъпничеството сега и у нас?

Както и друг път ми се случвало да казвам, днешният евро-американски свят е устроен така, че за много хора се оказва непрестижно, а и материално неизгодно да имат някое определено гражданство или произход.
Някой ще каже: „Е, добре, но защо да се сърдим, че не сме най-богати на света? Винаги около нас ще има и хора с по-големи доходи. Освен това „престижността“ е въпрос единствено на гледна точка. Какво от това, че някой се отнася негативно към произхода и гражданството ми? Аз пък ще се отнасям позитивно.“

На пръв поглед нищо не пречи човек да се отнася положително към своя народ и държава, пък макар и да смята, че тук-там нещо може да се подобри. Но за това е необходимо човек да вижда смисъл в съществуването на този народ и държава. Нали много народи и държави, при това огромни и силни, са се появили и изчезнали. Защо е нужно точно този да просъществува?
Въпросът е сериозен и трябва да имаме отговор. И той е такъв: Смисълът от съществуването на някаква общност е нейната мисия. Тя трябва да прави нещо полезно, тоест добро.
Сега, ако заговорим на тази тема с някой българоезичен интелигент, е много вероятно да чуем, че българският народ и държава нищо полезно и добро не вършат, нито пък някога са вършили. И не е известно защо съществуват. Стечение на обстоятелствата. Тъй като културата… и прочее.

Има обаче едно малцинство, което не би трябвало да отговори така – и това са онези, които са свързани с православната Църква. Те биха могли да кажат, че народът и държавата на България имат мисия, при това крайно важна – а именно, да съхраняват Църквата, която, в единство и общение с други като нея, е пазител на най-доброто, което човечеството някога е имало. Така може да се отговори, без да се преминава към богословстване.

Но някои българоезични православни християни казват друго. Според тях тя самата – автокефалната Българска Православна Църква – не би трябвало да съществува. Нейното съществуване е не просто ненужно – то е вредно, и то именно за православието. Оттук следва, че и народът и държавата, които съхраняват тази Църква, са не само излишни, но и направо вредни.
На някого може да му се стори странно, но такива хора наистина има; аз познавам някои от тях лично. Те могат да бъдат срещнати не само сред учещите богословие и православните активисти, но и сред самото духовенство. Те не винаги се изразяват точно така, но позицията им е тази. Ще добавя нещо, за което читателят и сам би се досетил – те са яростни русофоби.

Как може да се случи това? „Светските“ интелигенти не харесват своята страна заради „непрестижността“ й; а това, че тя съществува заради Църквата си, те обикновено и не подозират. Другите пък разбират, че страната съществува заради и благодарение на Църквата, но точно това ги възмущава. Те не съдят за ценността на обществата според „културата“ им, а по-скоро – според религиозната им „чистота“. За тях българската Църква е религиозно „нечиста“. Те именно са гръкоманите, за които говоря.

*

В заключение и покрай това – безрелигиозният национализъм е неоснователен. Няма никъв смисъл да ценим някое място, просто защото сме се родили там. Това впрочем значи да се покланяме на самите себе си.
Това „място“, за което мислим, и което наричаме „родина“, не е територия – то винаги е общество. Поради това то може да се мести – може да съществува и на други територии. Ние го ценим не заради големината, силата или защото си е „наше“, а заради мисията му. Но тази мисия трябва да има отношение към най-висшето, което човек е способен да си представи.

Славяноезична империя?

Ситуацията, която описах, се отнася до началата на светогледа. Едно от тези начала е историческото съзнание – а именно, убеждението на човека, че принадлежи към някоя историческа общност; и оценката му за тази принадлежност.
Това съзнание и тази оценка влияят много върху т.нар. „цивилизационен избор“; а той – върху конкретната всекидневна политика, която интересува всички.

Гръкоманството е, общо погледнато, антиславянско настроение вътре в православния свят, което е породило и своя секта. То цени спомена за Византия и се надява на хегемония след православните – поне що се отнася до църковните въпроси.
Това настроение е насочено преди всичко срещу България. Не са ли българите единственият народ, който е бил обвинен за това, че има своя национална Църква? Такова обвинение, поне официално, не се изрича нито срещу сърби, нито срещу грузинци, нито срещу румънци, нито, най-сетне, срещу самите гърци, които са свързани с Еладската църква, а не с Цариград.
Причината е, че България е държава – исторически конкурент на Константинопол. След падането на Града гръкоезичната империя изчезва и никога не се възстановява, но България се появява отново – политически след руска намеса, но църковно по инициатива на самите българи. Църквата й е отново автокефална и отново славяноезична. Шестстотин години след цар Иван Александър и св. Евтимий Търновски недалеч от Босфора отново стои независима и държавно подкрепена негръкоезична църковна област, чийто предстоятел е Патриарх.

Но ако беше само това, гръкоманът би могъл да се утеши, че между гръкоезичие и славянство все пак остава нещо като равенство. Империя няма, има само поместни църкви. Византия оцелява символично на трона на Цариградския патриарх.
Но и това не е така. Империя съществува, и в духовно отношение тя е основана на православието; и от векове сочи себе си като геополитически наследник на Константинопол. Тя е славяноезична, а богослужебният й език е един слабо променен среднобългарски. По размер и влияние в света тя далеч надминава не само Византия от най-добрите й години, но дори и единната Римска империя от времето на Август и Траян.

*

Написах всичко това, защото е добре да се помисли, дали родоотстъпничеството и русофобията, които днес са добре приети от медиите и „светската“ интелигенция, и ги има, за съжаление, и сред въцърковените вярващи, и дори сред духовенството (така е не само у нас, но и в самата Русия, в Румъния, Гърция, Грузия и т.н.) нямат все пак два източника.
Единият е добре познатото наивно „западничество“, старо като Европа и традиционно елинофилско; то се интересува само от светския успех. А другият е гръкоманството, което почива на лъжерелигиозна основа. И „западници“, и гръкомани не се помиряват със съществуването на православната и славяноезична империя. За едните тя е безумие, а за другите – скандал.

26-ти октомври, св. великомъченик Димитрий Солунски

*

http://glasove.com/komentari/43531-grykomaniq

за студентите, курсове

Античността в „Буквар“-а на Берон

Публикуване на коментар

І.

„Букварът“ на Берон е около 150 стр. и е разделен на седем части. От тях четвъртата („Умни ответи”) и шестата („Различни истории“) съдържат сведения за античността. Това са преди всичко изказвания, приписвани на исторически личности, и разкази за случки от живота им.

В „Умни ответи“ (64) се срещат имената на (цитирам по реда в „Буквара“):

Талес, Аристип, Епиктет, Диоген (сигурно от Синопа), Аристотел, Сократ, Платон, Александър (Македонски), Дионисий (може би Втори, Сиракузки), Мусаний (вероятно Музоний Руф) Метел (сигурно Квинт Цецилий Втори, воювал в Испания), Рутилий Руф, Агис, Леонид (спартанският цар от Втората персийска война), Ксеркс, Фокион, Демостен, Анахарсис, Бион (сигурно киникът, от Бористен), Зенон (стоикът, от Китион), Хилон, Антистен, Клеант, Биант, Солон, Симонид, Лизимах, Агезилай, Ификрат, Демокрит, Езоп, Леотихид (сигурно Втори, от Втората персийска война).
Някои са споменати повече от веднъж. Най-често: Аристотел (6 пъти), Талес и Антистен (по 4), Сократ, Платон, Диоген (по 3).

В „Различни истории“ (51) се срещат някои от споменатите имена, а също и:

Деметрий Полиоркет, Стилпон (от Мегара), Октавиан Август, Емилий Павел (сигурно Втори, победител при Пидна – 168 г.), Зевксис, Паразий, Поликлет, Перикъл, Теофраст, Ксантипа (съпругата на Сократ), Алкивиад, Хабрий, Кир, Темистокъл, Сенека, Евклид (сократикът от Мегара), Агатокъл (Сиракузки, воювал срещу картагенците), Ликург (спартанският законодател), Анаксимен (реторът от Лампсак), Тит (императорът), Архелай (Първи, Македонски), Дионисий (Първи Сиракузки, покрай случая с Дамокъл), Крез, Антигон (сигурно Втори, Гонат, във връзка с приятелството му със стоика Зенон), Ивик, Камил (Марк Фурий, воювал с фалиските).

Най-често: Александър (5 пъти), Перикъл, Сократ, Дионисий Стари, Филип (по 3)

ІІ.

Антологии като Бероновата помагат да се узнае какво по-точно се има предвид, когато се говори общо за „класическо образование“. Такива сборници нямат за цел да подготвят специалисти-античници, но насочват четящия към онова, което е „характерно“ за античността и си струва да бъде споменавано.
При съставителството Берон несъмнено си е послужил с други подобни антологии. Техните съставители обикновено се интересуват от античните държавници и мислители („мъдреци“). Целта е въз основа на популярни анекдоти от техния живот да се дадат примери за житейска мъдрост и нравствена добродетел. Обикновено не се дават датировки или други справки за споменатите личности.

Ако все пак подредим споменатите при Берон древни мъже хронологически, едни от най-ранните ще са т.нар. „седем мъдреци“. Споменати са Талес, Биант, Хилон, Солон и Анахарсис, заедно с техния предполагаем събеседник Крез. (Него още античните го правят домакин на тяхна среща, а и Херодот говори надълго за разговора му със Солон).
Спартанският законодател Ликург е вероятно по-древен и от тях. Той и Солон са представени от Плутарх в „Биографиите“. (Плутарх изобщо е автор, съдействал извънредно много за популярността на личностите, избрани да станат герои на биографиите му.) Техен съвременник може би е бил Езоп.

От времето преди персийските войни (VІ в.) се споменават имена и на поети – Симонид от Кеос, Ивик от Регион.

От класическата епоха (V в.):
Има немалко имена на атиняни. Сред тях някои са известни като държавници и военни (Темистокъл, Перикъл, Алкивиад – и тримата представени от Плутарх); други – като „философи“ (Демокрит, Сократ, Антистен, Платон). Също – художници и скулптори (Поликлет, Зевксис, Паразий)

ІV в. и времето на диадохите:
От държавниците и военните – Хабрий, Ификрат, Демостен, Фокион (последните двама са представени от Плутарх).
Сред мислителите („философи“) има мнозина, които произхождат отдругаде, но се заселват постоянно или временно в Атина – Евклид от Мегара, Аристип от Кирена, Диоген от Синопа, Аристотел, Теофраст, стоиците Зенон и Клеант, Бион от Бористен. Някои, макар и от континентална Гърция, не са свързани непременно с Атина – като Стилпон от Мегара.

За спартанците се говори като цяло и отделно. Те са особена държава: военно могъщи, те избягват търговията и възпрепятстват индивидуалното забогатяване на гражданите. В града мъчно се допускат чужденци. С тази политика, съвсем различна от атинската, Спарта винаги е била конкурент и културен опонент на Атина.
Освен Ликург, от известните спартанци са споменати Леонид (героят при Термопилите), Агезилай ІІ (V-ІV в.) и Агис (ІІІ). И последните двама имат биографии при Плутарх. Също и Леотихид (V в.).

Встрани от Атина и изобщо от континентална Гърция стоят сицилийците и естествено свързваните с тях питагорейци. Най-популярни са имената на двамата Дионисиевци от Сиракуза (ІV в.). Споменат е и цар Агатокъл (ок 300 г.).

Много внимание се отделя на македонските царе – заради твърде голямото им влияние в Гърция и изключителните им военни успехи на Изток.
Най-напред Архелай І (V в.) – достатъчно известен, за да бъде обсъждана кариерата му в Платоновия „Горгий“. После Филип и сина му Александър, а покрай и след тях – Антигон І, Лизимах, Деметрий Полиоркет.
Може би главна причина за популярността на Аристотел е наследствената му сварзаност с македонския царски двор. Покрай македонците е споменат и реторът Анаксимен от Лампсак.

За „варварите“ през полисната епоха у Берон се споменава сравнително рядко. Освен скита Анахарсис това са някои източни царе – лидиецът Крез и персите Кир и Ксеркс.
Много любопитен, с оглед на един анекдот от българската история, е разказът за скитския цар „Скилур“ (в „Братска любов“). Той поканил синовете си да счупят един сноп дървени копия, и след като те не успели, им показал, че копията се чупят лесно едно по едно.

За римляни също се говори малко. Това са военни, императори, по-рядко интелектуалци. Времената на живота им са различни. От времето на републиката са споменати Камил (V-ІV в.), Емилий Павел (ІІ в.), Рутилий Руф (ІІ-І в.) и Метел (І в. пр. Хр.).
После – Октавиан Август, Сенека, император Тит.
Стоическите философи Музоний Руф (І в. сл. Хр.) и Епиктет (І-ІІ в.) са по-скоро римляни, но гръкоезични.

Жени се споменават крайно рядко – само два пъти.
Първо – Ксантипа, като съпруга на Сократ и във връзка с това, как мъдрият мъж трябва да се отнася с жена си, ако тя има мъчен характер. После – „карийската царица Ада“, която била в кореспонденция с Александър Македонски.

за човека, фрагменти

Отстъпниците

Публикуване на коментар

Тъй че аз познавам предатели или изменници на родината, и то не един и двама. И тъй като аз самият обичам страната си, пазя държавата си и много уважавам своя народ, а и знам вредата от отстъпничеството, не мога да скрия, че наблюдавам съдбата на отстъпниците с известно задоволство. Защото това, което им се случва, не може да е друго, освен справедливо наказание за предателството – подобно на наказанието, сполетяло най-известния предател.

Те са се отрекли от родината – а това ще рече от баща, майка, братя и изобщо ближни – не заради Бога, както някои от тях лукаво намекват, а за чест и пари. Главно за чест.
И поради това веднага са се покрили с безчестие – като предатели. Мислели са, че ще се отърват от нея, като препятствие към парите и честта, а вместо това много по-здраво са се обвързали с нея, защото тя вече им виси като камък на шията – както един неизповядан и неразкаян смъртен грях виси на шията на грешника. Защото съвестта не престава да ги боде, а те, за да й отговорят и да я накарат да млъкне, не престават да бълват хули срещу родината – тоест, срещу ближните, които са предали. А от тези хули предателството не само не се отмахва, но става още по-тежко; и те затъват още, и камъкът тежи още повече.
Ето защо те стават неспособни да мислят и да говорят за каквото и да е друго. И да са имали някакви способности ги губят; любопитството към хората и нещата, и да са го имали донякъде, изчезва изцяло и поради това те бавно, но неотклонно оглупяват.
Затова дори лицето им се изменя. Понася отпечатъка на греха и възприема едно постоянно изражение – на упорито озлобление. Присвива се, сгърчва се и се вкаменява. Как се живее в ада? Може би като тях.

Обикновено те не могат да се оженят, тъй като са твърдо неспособни не само да обикнат, но дори да се заинтересуват от друг човек – жена. Затрудняват се да намерят добра и постоянна работа, тъй като са станали неспособни да полагат усилия в определена посока и дори да съобразяват за конкретни неща. Ако пък са намерили някога – престават да се занимават с нея, защото тя не ги интересува.

*

И какво значи този ропот? За тях той замества ропота срещу „съдбата“; или, срещу Бога и всички хора („човека“).

Но думата „съдба“ те не знаят какво значи, тя им е неясна; срещу Бога не роптаят, защото са го забравили; не говорят против „човека“, тъй като хората по земята и човешкото не ги интересуват. Те се интересуват само от хляб, лек живот и чест.
Имат от всяко, но им се струва малко, защото са завистливи. И затова роптаят срещу околните, които виждат, и за които мислят, че имат повече. И също – оправдават се, че не са им равни и нямат колкото тях; оправдават се и за греховете си, за които не знаят, но които ги бодат през съвестта им.
Името на родината за тях е символ на всички тези близки, „околни“ хора, които те ненавиждат.

*

И също:

http://glasove.com/komentari/42015-gnoza-i-otstypnichestvo

Сайтът съдържа сведения за професионалните и обществените ми занимания