Ако кажеш някому, че не може да се разбере, кое действие в даден момент е морално и кое – не, може да се позачуди, но няма да се възмути. Причината е най-напред, че думата „моралност“ на български (а вероятно и на други славянски езици) днес звучи приблизително като „демокрация“ или „европейски ценности“. Тя може да се употребява публично и в по-официална обстановка, и чрез нея да се обясняват разни неща – да кажем, разни видове насилие (опити за преврат, военни престъпления и пр.).
„Моралността“ следователно изглежда като тема за политици и активисти, общо и банално място в тяхната реторика.

Лично за себе си рядко някой ще се заеме сериозно да настоява, че е „морален“. Защото ако думата се обясни или просто преведе с някоя друга от славянски корен, ще трябва да се говори за честност, нравственост и пр. неща, за които не е прието дори да се претендира публично, пък какво остава в частна обстановка и устно (с приятели, пред магазина, на улицата/в автобуса). Не се претендира не само защото “честността” е оклеветена и се представя за спътник на “неумността”; но и защото наистина е трудно да се разбере кое конкретно действие е предприето безкористно – значи от чувство за дълг/заради Божиите заповеди, а не по друга причина.
Трудно е, защото моралното действие не е онова, което просто не противоречи на някакви писани или неписани правила, а онова, което е причинено от морално съображение, към което човек е подбуден от съвестта си.

Отдалечилият се от Бога човек няма да каже, нито дори ще даде вид, че е, примерно, целомъдрен. Ако го упрекнем, че е лицемер, мошеник, лъжец или крадец, няма да го стреснем много. Тук може да има значение практическото следствие от такъв упрек – дали няма нещо конкретно да загуби. Но също и размерът на предполагаемото „провинение“. Примерно, ако дадем знак, че подозираме някой такъв човек със средни материални възможности, че е откраднал, примерно, два милиона, той би се почувствал много поласкан (освен ако не му се стори, че го подиграваме).

Това, което такъв човек не би понесъл и не би простил, е да го заподозрем в не-умност (интелектуална безпомощност, глупост, тъпота). Знак за това е примерно, че огромен брой хора приписват на страната си, и следователно и самите себе си всякакви недостатъци, включително и нравствени – лъжливост, крадливост, мързел, неблагодарност, подлост, мошеничество, користност (корумпираност); те охотно казват: „ние сме…“ и изливат всякакви оскърбления в този дух. Те нямат нищо против да кажат че са (заедно с други, разбира се) изостанали, груби, диви, некултурни, нецивилизовани. Но опитайте да си спомните кога сте чули тези хора да заявят – не лично за себе си, не за „нас всички“ а дори само за „тях, българите“, че са слабо интелигентни (не-умни, практически не-съобразителни).
Това в никакъв случай. При всички хули срещу държавата, страната и народа остава все пак една „добродетел“, която е неприкосновена – „интелигентността“.

Вярата в личната и, по необходимост, родово-колективната „умност“ (ако призная сънародниците си общо и по природа за глупци, и аз ще се окажа такъв) и надеждата, че някой някога ще признае тази моя умност, е у безбожника нещо, което наподобява вярата в безсмъртието и спасението на душата у християнина. Както християнинът не само не настоява, че е безгрешен, но дори отрича това, имайки съзнание, че никой не е без грях – така и безбожникът, донякъде аналогично, не настоява, че е цивилизован и културен. Разликата е обаче в това, че той вярва, че някои хора/общества са такива (цивилизовани, културни), докато християнинът вярва, че след Бога безгрешни са само ангелите – и то само тези, които някога не са последвали дявола.
Безбожникът, при всичката си смиреност относно „цивилизоваността/културата“, не може да се отрече от надеждата, че е „умен“ – по-умен от някого, достатъчно умен, за да има неговото съществуване смисъл. Без тази надежда той би се сринал душевно, би пожелал самоубийство. Твърде възможно е някои хора да се самоубиват от гняв, че са се оказали в глупаво положение – сглупили са така несъмнено и явно, че вече е трудно да претендират, че не са абсолютни глупци. Това им е донесло загуба на надеждата и е обезсмислило живота им.

Ето защо повечето хора (защото повечето са се отдалечили от Бога, това е положението) няма да се съгласят, че е трудно или невъзможно да се разбере кой колко е „умен“. Ако признаят това, тогава би трябвало да се откажат да претендират за умност. Нали няма да има авторитет сред хората, който да ги одобри (а над „хората“ авторитет няма), нито пък самите те могат да знаят това. Тогава какъв е смисълът да се живее? Нали животът на такъв човек има стойност дотолкова, доколкото у него има белези на „умност“. Това е надеждата му за „спасение“. Те не само няма да се съгласят, че не е ясно „кой колко е умен“, но дори и няма да разберат онзи, който им говори това. И неразбирането е тяхна защита.

Ето едно място от Достоевски (думи на Аглая в „Идиот“):

… защото макар и наистина да сте болен умствено (вие няма, разбира се, да ми се разсърдите за това, аз от висша гледна точка го казвам), но затова пък главният ви ум е по-силен, отколкото у всички тях, такъв дори, какъвто и не са сънували, защото има два вида ум: главен и не главен. Така ли е? Нали е така?…
– Така си и знаех, че ще го разберете – важно продължи тя. – Княз Шч. и Евгений Павлович нищо не разбират за тези два вида ум, Александра също, а представете си: maman разбира… (прев И. Пауновски).

*

Но все пак борбата да те признаят за умен, е повече мъжка черта или особеност на мъжкия характер. Това е надеждата на мъжа-безбожник.
При жената (според женския характер) надеждата е другаде – да те признаят за невинна. Тоест, жените много често не отричат, че са неверни и дори развратни, лъжливи, престорени, подли и пр. Но всичко това е сякаш „около тях“: те не го намират за съществено. Същественото е дали имат вина за кое да е от тези неща. Тяхната надежда, която много често преминава в упорита вяра, е, че нямат – не са виновни за нищо лошо. Те настояват на това и го преливат на всички наоколо – благовестват „невинност“. Дали аз съм извършила грозни неща, дали имам, както се казва, грехове? Може би имам. Но те не могат да ми бъдат „вменени“, тъй като аз нямам вина за тях.

Наистина, вярващият човек се надява на милост въпреки греховете си. Давид казва (32:1-2): Блажен е оня, комуто беззаконията са простени, и чиито грехове са покрити! Блажен е онзи човек, комуто Господ няма да вмени грях, и в чийто дух няма лукавство!

Но добавя: …в чийто дух няма лукавство.

Лошото в „женската надежда“, за която говоря е, че лукавство има, тъй като такава жена/човек търси оправдание от себе си/от хората, а не от Бога. Това води до безотговорност (не признавам, че съм сгрешила така, че да бъда осъдена; питайте другиго, аз съм чиста от вина за делата си; ако са зли дела, те дори не са мои).

Това са стълбовете на надеждата на безбожника/безбожницата, без тях те не биха живели:
1) аз съм умен (това е моя заслуга, пък и такъв съм се родил)
2) аз съм невинна (не аз, а друг е причина за злото)

Много са хората, които започват да учат нещо и то да учат с години. Човек подозира, че може да стигне до знание бързо – прочита някоя книга, учи език, чува имена на хора, прочули се като знаещи („учени“), слуша нечии изложения („лекции“) по части от някаква наука. Или пък просто се среща с някои, минаващи за учени, разговаря с тях. Може би в душата на такъв човек пораства мечта – да бъде „учен“ (интелигентен, образован).

Но този път е труден, и твърде често изисква да се взимат решения – какво и колко да правя и от какво и колко да се откажа. Изглежда чудно, но може би е все едно дали човек ще бъде издържан, за да се занимава с наука, или не. Ако някой/нещо го подкрепя – да кажем, с пари, с представяне на различни места – това може и да му е полезно, а може и да не е. Защото трябва винаги да се мисли – това, което ми предлагат, как ще ми помогне да постигна знание? И как все пак изглежда знанието, което искам?

Днес има организации, наречени университети. Те предлагат цяла система за придобиване на някакви знания. Но това, ако погледнем към цялата история, е отскоро. Платон не е завършил нищо, подобно на университет. Авторът на „Премъдрост Соломонова“ – също. Достоевски е учил за инженер, но точно това образование не личи да е послужило в писателската му работа. Тези тримата обаче са съвършено образовани хора.

*

Аз познавам мнозина, които са прекарали живота си покрай някакви дейности, свързани с образованието (четене, говорене пред обучаеми, писане и издаване на статии, есета, книги, превеждане и пр.). Те са на различна възраст, нямам предвид само най-възрастните. Мъчно е да се каже, кои от тях са образовани. Но си мисля, че някои, и то не малко, живеят с усещането, че са претърпели неуспех по този път – че не са успели „да се изучат“.
Възможно е такъв човек да си казва (или само да усеща, макар и без думи) следното. „Ако аз съм образован, то как може да се твърди, че от образованието има полза? Та аз по себе си виждам, че полза няма – ето, нито съм богат, нито ме уважават, нито съм щастлив. Нима съм учен? Та аз просто повтарям думи. Ако „големите“ учени са такива като мен, кое им е „голямото“? Те, ако съществуват, по-скоро не са такива като мен. Значи съм се объркал, не съм разбрал какво трябва да се прави.“

Впрочем добре би било, ако повече хора можеха да размишляват така. Но обикновено човек избягва такива размисли, а и да чуе или изговори такива думи, не се спира на тях, не ги взима на сериозно. Защото ако ги вземе на сериозно, ще трябва да се промени.

Усещането обаче го има. Този глас, който създава усещането, което може да бъде изречено с такива думи, се нарича съвест. Но човек, ако желае, може да запуши вътрешните си уши, чрез които чува съвестта. За това има различни начини – примерно, може да пие (или да взима лекарства – „антидепресанти“).

Има и друга възможност – да намери някого, отговорен за неуспеха. Това непременно води до злословие. Злословието е страст, то не може да бъде възпряно, а тече непрекъснато. То е като алкохола, задачата му е да заглуши съвестта. Разбира се, човек може да се алкохолизира или да се предаде на злоезичната страст и по друга причина. Примерно – угодничил/продал се, откраднал, измамил, изневерил, предал.
Ако някой заговори с такива хора направо за предполагаемите им грехове, те се защитават много енергично. Казват – нищо лошо не съм направил, това е дреболия, не помня и пр. И наистина много от тях не разбират и не помнят. Но съвестта им разбира и помни, и те не могат да се отърват от нея. И ако затънат в лоши дела и думи, ако привикнат с тях, това не значи, че делата и думите ще станат добри или безразлични. Те пак ще бъдат лоши и все по-лоши, защото към тях се прибавя нежеланието да се научиш от опита си.

*

За „училите“. Неуспехът им да стигнат до знание ги разстройва и се чувстват притиснати, оказали се в нещо като безизходица. По някаква причина обаче не си казват, че са грешили и че не това е пътят към знанието, а има друг (той е известен впрочем – самоупрекване, въздържание от хули, отказ от тщеславие). При това няма значение до какво положение в обществото са стигнали тези хора, как се представят сами, как биват представяни от други. Те не могат излъжат съвестта, която продължава да казва: „не си учен, не знаеш“. Поради това яростно се нахвърлят върху „обстоятелствата“, доказвайки, против съвестта си, че в тези обстоятелства никой не би могъл да направи нещо по-добро от това, което те са направили. Но съвестта отново казва – „може“ – и дори посочва такива.

И тъй, тези хора са много чувствителни към всякакъв вид похвали към някой „наоколо“, освен ако не са изречени тактически (хваля X, за да злепоставя Y). Безкористната похвала към някого, похвала, която не може да бъде използвана за тяхното лично оправдание, само ги нервира. Същото се отнася за похвалата на „обстоятелствата“, дори когато тя не е нищо повече от твърдение, че обстоятелствата не влияят на същественото – на това, да си добър и щастлив. Чуят ли нещо подобно, и особено ако се говори за конкретни лица и обстоятелства, те стискат зъби или избухват.

Без защита от душевните пороци човек подивява и оскотява. На повечето хора това им личи на лицето по снимките им – дори по най-хубавите, които те сами са си избрали да показват. Как да се защитаваме от подивявянето?

Трябва да се разбере, че макар и всички да имаме естествено предразположение към пороците, те не растат у нас толкова лесно „сами“. За да бъде човек развратен бързо и сигурно, той трябва да бъде подложен на внушение отвън. Има, примерно, лакомия и човек е склонен към нея в съгласие с повредената си природа; но има и прослава на лакомията. Има разврат, но има и подтикване към разврат. Същото е и с останалите.

Задачата на врага е да ни разврати колкото се може по-бързо и цялостно, и, ако е възможно, непоправимо. Затова той ни атакува едновременно с всички пороци, макар и да изглежда, че страдаме само от един-два. Съществуват разни средства да се създаде усещане, че си, примерно, беден, че нямаш нужното (макар и да го имаш); но точно в същия момент те уверяват и в обратното – че имаш много повече от някой друг, и че това е много добре за теб.
Бедният (повярвалият, че е беден) трябва да се старае да пази малкото, което, както мисли, му е останало, и така се създава стиснатостта. Тя е в съгласие с безчувствието към чужди нещастия (бедност, болест, произшествия и всякакви други). Но при това той ще упрекваш онези, които, както му се струва, се въздържат да го обгрижват, да облекчават „страданието“ му. Така се възпитава ропотливост (има ли я думата?), която взаимодейства със самооправдаването; също и неблагодарност.

Усещането пък, че имаш повече от някои, и че това е добро за теб, подхранва надменността. Но също и страха – да не би да ти отнемат собствеността и да станеш като „онези“ – бедните, които са и презрени заради бедността си. Наред с това, усещането за бедност подхранва завистта.

Но когато завиждаш, какво следва от (или върви заедно с) това?
Започваш, примерно, да упрекваш някого (онзи, комуто завиждаш), че е придобил несправедливо от блага (и/или че те е лишил от тях). Но, второ, може да упрекваш и друг – онзи, който е създал условия това да се случи.
И трето, възможно е да си мислиш, че лишението ти е някак справедливо, защото богатите, щом са постигнали богатството си изцяло със свои сили, го „заслужават“. Тогава лакействаш и се оглеждаш угодливо („нашият руски либерал си е един лакей, който само се оглежда кому да лъсне ботушите“, както казва Писателят).

Страхливостта, че ще „загубиш“, събрана заедно с угодливостта пред силните, пречи да се мисли за истинска справедливост. Не се мисли за това, че силният, когато е неблагодарен, лесно става тираничен. Тези склонности не само пречат на човека да се съпротивлява на действителната земна власт, когато тя върши греховете си, но му пречат дори и да мисли за това. Вместо това, недоволството се насочва към най-слабите, най-безпомощните. А недоволният, вечно самооправдаващ се, възприема всякакви клевети срещу тях и прави всичко, за да си недоволства в безопасност.
Това става, когато човек не си представя, че богатството, заедно с всички подобни блага, е допуснато „отгоре“ – че човек не е сам причина за богатството и властта си.

*

Човек си угажда сам така, както угажда на силните. Според него силните са за завиждане и той иска да е като тях; иска да му се угажда, както той самият им угажда. Ако не си намери някакъв слуга/поклонник (пък и да си намери!), започва да си угажда сам. И тъй като се бои да не остане встрани от общността (защото ако е встрани, кой ще се занимава с него?) той се заема да насъсква околните си един срещу друг. Ако са разделени и във вражда, лесно ще се събира ту с един, ту с друг срещу когото пожелае – и така ще бъде по-силен. Затова му е нужно да клевети много, да интригантства. А интригантстването какво е – примерно, да кажеш някому, че някой го застрашава, но че ти затова си тук, да му помогнеш със съвет и пр.

За да бъдат тези около нас слаби, ще атакуваме всяка тяхна опора – ще клеветим роднините им и приятелите им, или тези, които биха могли да им бъдат роднини и приятели. Освен това ще създаваме у тях несигурност – ще намираме, примерно, недостатъци във външността им. Ще говорим против занаята (професията) им, против човешката организация, в която участват със занаята си, против държавата им и особено против Църквата и Бога. Тъй като Бог – и Сам, и чрез Църквата Си – е първата, главна и единствено сигурна опора на човека. За да бъде човекът сам и слаб, той трябва да бъде отчужден от Църквата и Бога.
Когато някой забрави Бога или добие напълно грешна представа за него и Църквата, както става при езичеството или при ересите, той бива отчужден от тях.

Тези клевети срещу човека и близките му непременно се съчетават с ласкателство. За да удържаме жертвата ни близо до нас, да я подкупим, тъй че да търси нашата оценка – затова е нужно тази оценка да е донякъде и приятна. Да чува – „е, напредваш, не си толкова зле, само ме слушай“. Ласкателството поддържа надменността и неблагодарността – „има и по-нищожни, презирай ги, всичко което имаш, си го добил сам“.

Всички тези дела се вършат, за да създаваме слабост у човека и да го направим лош (говоря в множествено число, сякаш от името на някого – на врага, разбира се).
Повечето хора не изобретяват нищо подобно, те само възприемат и разпространяват това поведение, и то защото са измамени. Те не знаят, че всички тези хитрости са дело на врага; но не знаейки, все пак стават негови служители и се отчуждават от Бога и от ближния си. Накрая за тях (за нас) няма да има оправдание. Трябва да разберем, че това е дело на врага, да го разпознаваме бързо и да възразяваме; а там, където това е безполезно – да се отдалечаваме.

Отдавна се опитвам да проумея какво е предателят. Предателството впрочем е деяние, а много хора, за тяхно щастие, не стигат до деянието, тъй като просто не им се удава случай да извършат онова, за което се чувстват (или поне изглеждат) готови. Спомням си мястото в „Престъпление и наказание“, когато Разколников още не е решил дали наистина ще убие лихварката, и изведнъж най-случайно узнава кога и в колко часа тя ще си е сама у дома си. И се усеща така, сякаш случаят е получил власт над него и го насилва, и като че ли някой друг е взел решението за убийството; и на него не му остава нищо друго освен да го изпълни. Това е „удобният случай“.

Така че и предателят може да не предаде „явно“ поради липса на подходящи обстоятелства, но да е готов за това. Преди деянието той все още е само „подлец“ – човек, комуто личи, че се е отрекъл от онези, на които е близък, с които е бил дълго заедно и още е заедно; и се е отрекъл, за да „успее“.

Предателят, бил той само още подлец или осъществен предател, е започнал с чувство за неудовлетворение от „своите си“. И кое не го е задоволявало? Както после се разбира, това е относителният (струващият му се) недостиг на някои блага – ситост, удобства, чест; също пари и власт, може би не заради тях самите дори, а защото чрез тях се придобиват онези.
Този човек желае благата и се изпълва със завист към онези, у които ги е видял. Той намразва близките, задето „нямат“ и с това са станали причина и той „няма“; или „имат“, но някак са го „лишили“. Към завистта си спрямо „имащите“ той добавя раболепно възхищение (щом имат, значи са го заслужили). Тази „заслужилост“ той я смята за добродетел, и така оправдава примъкването си към тях – на него самия то не му изглежда да е от корист, а само като приобщаване към добродетелността. Покрай нея пък ще дойдат и желаните блага. Това е самооправдание и то е нужно, защото предателят, като всеки човек, трудно може да мисли себе си като за обикновен негодник.

Необходимо е предателят да е уверен, че „своите“ са презрени или телесно застрашени. А той не иска да е презрян (защото е честолюбив) нито пък застрашен. Последното не е осъдително, но, от друга страна, не всички се страхуват от едни и същи неща; и при едни и същи обстоятелства у едни възниква страх, а у други – не. И най-после, някои се страхуват, но устояват и не предават „своите си“.

Поради това той започва да се измъква изсред множеството на „застрашените и презрените“ и да дава сигнали, че вече „не е от тях“. Сиреч, бил е, но вече е решил да не бъде. И полека се примъква към онези, които имат чест и са в безопасност.

***

До престъпление се стига най-напред от лошо предразположение/склонност – примерно, към лек живот. После това предразположение се развива в известните пороци/страсти – чревоугодие, сребролюбие, блуд. Но човек може да извърши престъпление не защото е подчинен на страстта, а просто случайно – подведен от някого, подхлъзнал се по склонността си.

Всяко престъпление може да бъде възведено до предателството. Дали ще открадна или ще изневеря, ще излъжа/наклеветя от желание да ме харесат/да бъда интересен, всичко това е защото съм се отрекъл от човека (от кой да е човек). А човекът е по-важен от моите желания/от склонността към лек и приятен живот. Щом съм се отрекъл (той за мен се е оказал някакво средство или препятствие, все едно какво, но не човек) значи съм го предал. Така човек предава родители/ синове/ учители за получи нещо или някой да го хареса.

А кое е добро за човека – това, което желае ли? Не кое да е желано, а само това, което Бог му казва, че е добро. Така, с помощта на Бога, човек се научава какво да желае и избягва.
Но и преди да чуе Заповедите, той има грижа за тялото, която му е вложена още със сътворението („никой не е намразил тялото си“). При това човек усеща, че жена му и синовете/дъщерите му са част от неговото тяло и не е склонен да ги мрази. Възможно е обаче да ги предаде – най-напред заради желанията на собственото си тяло, а после да предаде и него самото, заради идола.

Всяко предателство може да се възведе към жертвоприношението пред идола/ идолопоклонството – все едно дали привързаността ни към него е станала страст, или просто той е достатъчно силен, а верността ни към човека и Заповедите – достатъчно слаба, за да се подхлъзнем към него и да му принесем жертва.

*

Случва се някой днес (а и вчера, ако наречем вековете дни) да каже: „ти смяташ, че масовите убийства са престъпления? Може би си прав, тъй като има една партия, която твърди, че точно тези масови убийства са престъпления“.
Така излиза, че човек разпознава престъплението не чрез съвестта си, която трябва да е еднаква за всички хора, а чрез партийната си принадлежност.
Съвестта (усещането за добро и зло), казват такива хора, е това, което партията ни казва (че е добро и зло).
А какво е партията? Това е група хора, обединени от възгледи, които изразяват желанието на една класа (хора в подобно обществено положение) да живее добре (леко и приятно) за сметка на други класи. Партията води класата към такъв живот.
И тъй, съвестта е партийна и класова, и не е нищо повече от желание да живееш леко и приятно за сметка на други. Причината е, казват те, че човекът е такъв – иска да живее леко и приятно все едно за чия сметка – и не може да бъде друг.
Но кой ще го промени, ако няма Бог?

Ако няма Бог, който да ни е дал истинна съвест, то престъплението не може да бъде разпознато, а само да бъде наречено така от някои – и ако те надделеят, тогава е престъпление, ако не – не е.

*

Но истината е, че съвест има и тя не е класова и партийна, а е глас Отвисоко. Ако предателят не я е задушил (не се е доближил достатъчно до животното), тя започва да му напомня, че извършеното е престъпление, и че то не може да бъде оправдано от никакви „класово-партийни“ желания. Тя изисква разкаяние, а предателят, ако е достатъчно горд, отказва това и започва да й се гневи. Той смята, че не е възможно да е направил грешка, за която да се разкае. Ако се разкае, това значи да се отрече от идола си (онзи образ или дума, или куп образи и думи, които го уверяват, че е постъпил правилно); да признае, че е принесъл жертва напразно.
Възможно е той вече да не обича идола, а да е просто ядосан, че идолът го е измамил и че той е допуснал да бъде измамен. Но това го дразни много (самолюбив е) и не желае да слуша за това от никого.
Понякога гневът му срещу съвестта е толкова силен, че той пожелава да я накара да млъкне чрез убийство. И поради това убива тялото, в което е тя, самоубива се.